Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (21)

Във войната се намеси и Тигран. Първият му ход (в годината, когато умря Гай Марий) бе да завладее едно след друго малките царства в пограничните земи между Сирия и Мала Азия — Софена, Гордиена, Адиабена и най-накрая — Осроена. След като се справи с четирите държавици, той можеше да се похвали, че владее всички земи на изток от Ефрат — от Томиза на север до Европа на юг; големите градове Амида, Едеса и Низиб бяха вече част от Армения, а това означаваше, че всички мита, които търговците плащаха по протежението на голямата река, отиваха за арменския цар. Но вместо да повери такъв печеливш занаят като събирането на мита на своите арменски сънародници, Тигран спечели на своя страна арабите-скинити, които контролираха неплодородните земи по средното течение на Тигър и Ефрат — на юг от Осроена. В замяна на митата, които те събираха за него, те му плащаха дан и от всички преминаващи през земите им кервани. Макар да бяха обикновени номади — бедуини, Тигран засели арабите-скинити в Едеса и Кара и им нареди да събират мита в пристанищата Самосата и Зевгма. Арабският цар (абгар — както го наричаха самите араби) се превърна в клиент на Тигран, а гръкоезичното население на всички градове, завзети от арменския владетел, бяха принудени да се преселят в онези краища на Армения, където досега никой не беше и чувал гръцка реч. Тигран искаше на всяка цена да се превърне в пълноценен елинистичен владетел — и какъв по-добър начин да елинизираш царството си от това да създадеш гръкоезични колонии в самото му сърце?

Като дете Тигран бе прекарал няколко години като заложник на партския цар и беше живял в Селевкида на Тигър, далеч от родната Армения. Когато баща му умря, той беше единственият жив негов наследник, но царят на партите бе поискал огромен откуп, за да освободи младия принц — няколко долини в най-плодородните краища на Армения, така наречената област Мидия Атропатена. Сега Тигран нахлу в Мидия Атропатена и си възвърна седемте долини заедно със залежите им от злато, лапис лазули и тюркоаз и тучните пасбища.

Все пак Тигран си даде сметка, че не му достигат бойни коне, за да увеличи тежката си конница. Арменската конница, така наречените катафракти, бяха облечени от главата до петите в дрехи от желязо, също както и конете, които съответно трябваше да носят огромна тежест. Подобни коне се отглеждаха единствено в областта Ниса, в същинска Мидия. Затова на следващата година Тигран нахлу в същинска Мидия и я присъедини към царството си. Екбатана, лятната царска резиденция на партските царе преди тях — на царете на Мидия и Персия, включително и Александър Македонски — беше изгорена из основи, а самият дворец беше плячкосан.

Три години бяха минали оттогава. Докато Сула бавно напредваше из Италия, Тигран обърна вниманието си на запад и премина Ефрат, за да нахлуе в Комагена. Без да срещне съпротива, той окупира цяла Северна Сирия между планините Аман и Ливан, включително богатия и цветущ град Антиохия, и долната част от долината на река Оронт. Дори част от Малка Киликия попадна под властта му — по източните брегове на залива Исик.

Сирия отдавна принадлежеше на елините, цялото й население говореше гръцки и беше под силното въздействие на гръцките традиции. Щом установи властта си над новите провинции, Тигран подкара жителите на цели градове и ги изпрати да живеят в новопостроената арменска столица Тигранокерта. Най-облагодетелствани бяха занаятчиите, от които никой нямаше право да остане в Сирия. Тигран имаше интерес да закриля новите гръкоезични имигранти от персийскоговорящото местно население, които бяха задължени под страх от смъртно наказание да се отнасят добре с новодошлите.

И докато Сула водеше своята законодателна кампания в качеството си на римски диктатор, Тигран официално си присвои титлата, за която отдавна копнееше — цар на царете. Сирийската царица Клеопатра Селена — най-малката сестра и бивша съпруга на египетския цар Птолемей Сотер, която бе управлявала Сирия чрез няколкото си съпрузи от династията на Селевкидите, беше отведена от Антиохия в някакво селце край Ефрат, където я принудиха да живее като обикновен човек. Мястото й в двореца се зае от сатрапа Магадат, който трябваше да управлява Сирия от името на царя на царете Тигран.

„Цар на царете“, горчиво размишляваше Сула. Нямаше начин някое източно деспотче да се сдобие с власт и да й обяви за цар на царете. Изглежда, дори двете копелета Птолемей Сотер, които сега уж управляваха Египет и Кипър заедно с понтийските си царици, се бяха обявили за царе на царете. Но завещанието на Птолемей Александър ІІ беше напълно законно; това той добре знаеше, защото лично бе свидетелствал как египтянинът подписа документа, рано или късно Египет щеше да принадлежи на Рим. Засега Птолемей Авлет щеше да бъде оставен да си носи короната; но не и да управлява на спокойствие, закани се Сула. Протежетата на Митридат не биваше да знаят миг покой. Римският Сенат щеше да праща послание след послание до Александрия с искане Птолемей Авлет да слезе от престола и да предаде Египет на законния му владетел — римския народ.

Колкото до самия Митридат Понтийски — той бил загубил някакви си двеста хиляди войници из мразовитите кавказки планини, — той трябваше да престане да напада Кападокия. След като прати жалба до Сула заради действията на Мурена, който бил плячкосал и опожарил четиристотин селища по течението на река Халида, Митридат отново бе завзел кападокийските брегове на същата тази река Халида. И за да убеди съседите, че агресията му е законна, той осигури нова жена на цар Ариобарзан, поредната от дъщерите си. Когато Сула научи, че момичето е само на четири години, той прати нов посланик до цар Митридат и му заповяда на всяка цена да освободи територията на Кападокия. Посланикът наскоро се беше завърнал е писмо от Митридат, който обещаваше да се изтегли; нещо повече, обещаваше да прати в Рим делегация, която да ратифицира официално договора от Дардан.

— Дано не си прави сметката делегацията му да пристигне след година-две — каза си Сула, докато мислено се прощаваше с досадните източни деспоти и търсеше жена си. Вече беше далеч от кабинета му и той, без да се усети, завърши разсъжденията си пред нея: — Защото ако такива са му плановете, няма да ме заварят… Да ги видим как ще се оправят сами със Сената!

— Какво каза, любов моя? — сепна се Валерия.

— Нищо. Дай целувка.

Целувките й бяха нежни, а самата Валерия Месала беше топъл и мил човек. На първо време поне Сула се радващ на четвъртия си брак. Но не го намираше за особено стимулиращ. Донякъде това се дължеше на старостта и болестта му, но също така на неспособността на всички римски аристократки да бъдат умели съблазнителки. Сула така и не можеше да срещне онази жажда за плътско изживяване, която търсеше у всеки свой партньор. Диктаторът все по-трудно извършваше своите подвизи, но за целта трябваше и отсрещната страна да го предизвиква! Как така жените можеха да се влюбят в някой мъж, но да не се отдадат изцяло на сексуалните му фантазии?

— Предполагам, че жените са просто пасивни получатели на нашата страст, Луций Корнелий — отговори на въпроса му Варон, станал неволен събеседник по тази деликатна тема. — Жените са създадени да приемат, да задържат, да съхраняват — това нещо, което тръгва от мъжкия пенис и излиза с раждането на бебето. А този, който съхранява, е по природа пасивен. Налага се да е пасивен! Същото е и с животните. Мъжкарят е активният участник в сношението, той е този, който търси да се отърве чрез контактите си с различни женски от това, което напира у него.

Беше дошъл да съобщи на Сула, че Помпей ще посети за кратко Рим; дали диктаторът би желал да разговаря с младия му приятел? Но вместо да уговори аудиенция за другаря си, сам Варон се оказа поканен на аудиенция.

Сула свъси почернените си вежди.

— Да не би да искаш да кажеш, Вароне, че всеки почтен съпруг трябва да се чифтоса с половината женски свят в града?

— Не, разбира се, че не! — уплаши се Варон. — Така и така, всички жени са пасивни, дали с една или с много, мъжът ще си остане незадоволен!

— Значи искаш да кажеш, че ако мъжът иска да задоволи в истинска степен своите плътски желания, той трябва да си потърси партньори сред собствения си пол? — попита го все така сериозен старецът.

— Ух! Ъх! Хм! Не, Луций Корнелий! Определено не.

— Тогава какво да прави един почтен съпруг?

— Аз изследвам нещата само от природната им страна, така че не съм достатъчно образован, за да говоря и поетичната! — промърмори Варон, който започваше да съжалява, че е посетил този толкова потаен и способен да плаши старец. Работата беше там, че от времето, когато Варон се бе заел да маже болното лице на Сула с мехлема, диктаторът до такава степен го беше обикнал, че започна да споделя с него всякакви свои тайни. А ако младият човек не се обадеше известно време, той му се сърдеше.

— Спокойно, Вароне, не виждаш ли, че се шегувам? — засмя се Сула.

— Човек никога не знае дали се шегуваш, или говориш сериозно, Луций Корнелий. — Варон се замисли как да съобщи за идването на Помпей.

— Дочувам — не се стърпя Сула, — че Варон Лукул е успял да се отърве от осиновената си сестра… Твоя братовчедка, предполагам.

— За Теренция ли говориш? — Лицето му грейна от радост. — О, да! Голям късмет!

— Не си спомням кога за последен път — усмихна се Сула, който започваше да изпитва слабост към клюките — богата жена е имала проблем да си намери съпруг.

— Въпросът не стои точно така. Човек винаги може да намери желаещ да се ожени за богата жена. Проблемът с Теренция, която е най-опърничавата жена в Рим, е, че открай време е отказвала да общува с който и да било кандидат, одобрен от роднините й.

Сула се ухили до уши.

— Искаш да кажеш, че е предпочитала да си стои у дома и да трови живота на Варон Лукул?

— Може би. Макар че доколкото знам, тя го харесва. Просто у нея нещо е сгрешено по природа — и как би могла тя да се промени, щом й е заложено по рождение?

— Какво се е случило тогава? Да не се е влюбила от пръв поглед?

— Не става дума за любов от пръв поглед. Връзката беше предложена от нашия искрен приятел и едновременно с това изпечен мошеник Тит Помпоний, който напоследък започна да се нарича Атик заради любовта си към Атина. По всяка вероятност двамата с Марк Тулий Цицерон са се познавали от много отдавна. А откакто ти, Луций Корнелий, уреди нещата тук в Рим, Атик придоби навика да се появява поне веднъж в годината в родния си град.

— Знам — кимна Сула, който нямаше нищо против финансовите операции на бившия си съсед, както нямаше нищо против тези на Крас. Нека Крас трупа пари, Сула се възмущаваше само от факта, че доскорошният му съюзник бе стигнал дотам с алчността си да злоупотребява с проскрибциите.

— Както и да е, славата на Цицерон като юрист все повече расте. Та с нея пораснали и амбициите му. Но кесията му е празна. Налагало се да си намери някоя богата наследница, макар да се очертавало тази наследница да е някоя от незабележителните момиченца, дъщеря на съмнителни римски новобогаташи. Но Атик му предложил Теренция. — Варон замълча и се вгледа в събеседника си. — Ти изобщо познаваш ли Марк Тулий Цицерон?

— Помня го доста добре от времето, когато беше момче. Покойният ми син, с когото бяха връстници, се беше сприятелил с него. По онова време на Цицерон се гледаше като на чудо. Но откакто синът ми умря, та чак до делото срещу Секст Росций, изобщо не съм го виждал, ако се изключи службата му като писар в щаба ми по време на Съюзническата война в Кампания. Никак не се е променил. Просто си е намерил своята естествена среда. И сега е все така педантичен, словоохотлив и надут, какъвто си го спомням и като малък. Забележи, че това са качества, подходящи за добрия адвокат! Но не мога да му отрека, че има изключителен вкус към изящната фраза, а пък и изобщо е доста интелигентен! Най-голямата му грешка е, че има общо с Гай Марий. И двамата са от Арпин.

Варон кимна в съгласие.

— Та Атик понатиснал Варон Лукул, който обещал да предаде Цицероновото предложение на Теренция. И за огромна негова изненада сестра му поискала да се запознае с Цицерон! Вече била слушала за забележителните му изяви в съда, затова казала на Варон Лукул, че е склонна да се омъжи за човек, който е способен да придобие слава. Цицерон, казала тя, може да се окаже подходящ.

— Колко е голяма зестрата й?

— Огромна! Двеста таланта.

— Следователно кандидати за ръката й винаги биха могли да се намерят и сред тях все ще има по-красив от Цицерон. Започвам да уважавам тази Теренция. Не са много жените в Рим, устояли на професионалните зестрогони.

— Теренция е грозна, намусена, свадлива и свидлива — рече Варон. — Вече е на двайсет и една, а още не е пожелала да се омъжи. Мен са ме учили, че момичетата трябва да слушат главата на семейството и да се омъжват, за когото им кажат, но не се е родил мъжът, който може да заповяда каквото и да е на Теренция.

— А бедният Варон Лукул е толкова мил човек. — На Сула ставаше все по-забавно.

— Именно.

— И така, Теренция се запознала с Цицерон?

— Да, запозна се. И се случи нещо, в което не можехме да повярваме — пожела да се омъжи за него.

— Късметлия е този Цицерон! Още един от любимците на съдбата! Парите й ще му дойдат доста добре.

— Ти така си мислиш — каза мрачно Варон. — Теренция сама изготви брачния договор и си запази пълен контрол върху зестрата. Съгласи се единствено, ако им се родят дъщери, да осигури тяхната зестра, както и да даде своя дял за кариерата на евентуалните си синове. Колкото до самия Цицерон, не е той човекът, който ще успее да измъкне нещо от Теренция!

— Как го намираш него като човек, Вароне?

— По-скоро свестен. Но мисля, че е слабохарактерен. И в същото време склонен да се главозамайва. Самочувствието му на интелектуален гений е непоносимо и той е твърдо убеден, че никой не може да се мери с него. Има големи амбиции. Мрази да му напомнят, че Гай Марий му е далечен роднина! Ако Теренция беше от онези незабележителни щерки на римските новобогаташи, Цицерон навярно не би я удостоил с поглед. Но майка й е патрицианка, пък и преди това е била омъжена за Квинт Фабий Максим, което означава, че Фабия — весталката се пада сестра по майка на Теренция. Затова тя е „добра партия“, ако разбираш какво имам предвид. — Той направи кисела гримаса. — Цицерон е като Икар, Луций Корнелий. Надява се да отлети до самото слънце — доста опасна задача, ако си човек без потекло и без сестерция.

— Изглежда, въздухът в Арпин доста спомага за изграждането на подобни характери — съгласи се Сула. — Рим може само да се радва, че поредното чудо от Арпин не притежава военен талант!

— Даже напротив, доколкото съм чувал.

— О, аз го знам от личен опит! Когато служеше под мое командване, бях го назначил за личен писар. Само при вида на оръжие пребледняваше. Но пък никога не съм имал по-добър секретар от него! Кога е сватбата?

— Във всеки случай не преди Варон Лукул и брат му да са организирали римските игри през септември — засмя се Варон. — В момента двамата ги занимава една-единствена мисъл: как да поставят най-зрелищните игри, които Рим е виждал през последните сто години!

— Жалко, че няма да съм в Рим, за да ги видя — рече Сула, но не изглеждаше твърде разочарован.

Настъпи кратко мълчание, което Варон използва.

— Луций Корнелий, чудя се дали знаеш, че Гней Помпей скоро ще намине към Рим? — подхвърли той. — Би желал да те навести, но си дава сметка колко си зает.

— Никога не съм чак толкова зает, че да не мога да посрещна Великия! — отвърна весело Сула и го стрелна с любопитен поглед. — Още ли го преследваш с писалката и листа да записваш всяка негова пръдня, Вароне?

Младежът пламна от неудобство; човек наистина не знаеше как Сула ще погледне на най-невинни неща. Така например, дали не си мислеше, че Варон трябва да отделя повече време, за да записва делата (и пръдните) на Луций Корнелий Сула, вместо на някакъв си Помпей? Затова отговори възможно най-уклончиво:

— От време на време. Всичко започна съвсем случайно, защото му бях на гости, когато избухна войната, и нямаше как да откажа на ентусиазма му. Тогава ми каза, че трябва да пиша не естествена история, а история на Рим. И оттогава това и правя. Но не съм станал личен биограф на Помпей.

— Много добър отговор!

И така, когато Варон напусна дома на диктатора на Палатинския хълм, трябваше да си почине насред улицата. Хората открай време говореха за двете природи на Сула — лъвската и лисичата; Варон обаче оставаше с впечатлението, че най-опасното животно, което диктаторът таеше в себе си, е обикновената домашна котка.

И все пак добре се беше справил. Когато Помпей се появи в Рим заедно с жена си, той се настани както обикновено в семейната къща в Карина. Варон го посрещна с новината, че Сула ще се радва да го види и дори ще му отдели достатъчно време да си побъбрят. Така поне се изразяваше Сула; но човек винаги трябваше да си има едно наум. „Бъбренето“ с него можеше да се окаже по-опасно от ходене по въже над нагорещена жар.

Затова пък колко самонадеян и безгрижен е младежът Помпей! Хукна презглава да се среща с диктатора.

— И как върви съпружеският живот? — попита го едва ли не от вратата Сула.

Помпей буквално сияеше от щастие.

— Прекрасен! Каква жена само си ми намерил, Луций Корнелий! Красива, образована, мила. Вече чака дете. Още в края на тази година ще роди първия ни син.

— Син? Откъде си толкова сигурен, че ще е момче, Велики?

— Убеден съм.

Старецът се подсмихна.

— Е, нали и ти си от любимците на Фортуна, предполагам, че наистина ще е син. Гней Младши… Касапина, Малкия Касапин, Съвсем Малкия Касапин.

— Добре звучи! — отвърна му Помпей, без изобщо да се засяга.

— Изобщо в рода създавате истинска традиция.

— Точно така си е! Три поколения!

Той се облегна на стола, видимо доволен. Но след малко, както забеляза Сула, нещо в големите му сини очи се промени. Сула търпеливо го изчака да намери точните думи.

— Луций Корнелий…

— Да.

— Законът, който прокара — онзи, според който Сенатът можел да потърси пълководец извън редиците си, ако такъв не можел да се намери сред сенаторите…

— Имаш предвид закона за специалното поръчение?

— Именно.

— Какво те интересува?

— Дали би могъл да се отнася и до мен?

— Би могло.

— Но само ако никой от сенаторите не пожелае да поеме командването?

— Законът не казва точно това, Велики. Там пише: ако сред тези, които пожелаят, не се намери способен и опитен човек.

— А кой решава кой е опитен и способен?

— Сенатът.

Отново настъпи мълчание. Накрая Помпей добави:

— Би било добре, ако си имах клиенти в Сената.

— Винаги е добре да имаш клиенти, Велики, пък и не само там.

— Кои ще бъдат консули догодина? — попита младежът.

— Катул ще е единият. Но още не съм решил дали да го сложа на първо или на второ място. Преди година избора се налагаше от само себе си. Но сега не съм толкова убеден.

— Катул е същият като Метел Пий — човек без въображение.

— Може би. Но за съжаление не притежава неговия опит.

— Мислиш ли, че Метел Пий може да победи Серторий?

— Едва ли ще успее — усмихна се Сула. — Но това не е причина да подценяваш Прасчо. Може да му е нужно известно време, но стори ли го, способен е да стигне далеч.

— Ами! Той си е една стара баба! — изказа се пренебрежително Помпей.

— Аз познавам доста стари баби, които ги бива за много неща, Велики.

Но младежът попита:

— Кой ще е другият консул?

— Лепид.

— Лепид! — изненада се той.

— Да не би да не одобряваш?

— Не съм казал, че не одобрявам, Луций Корнелий. Сега, като се замисля, дори ми изглежда правилно решението ти! Но просто не мислех, че си склонен да разсъждаваш така. Лепид не е от най-раболепните.

— Такова ли ти е мнението за мен? Че давам път само на онези, които са пълзели в краката ми?

Което си беше истина, Помпей от нищо не се плашеше. Сега той намери начин веднага да се измъкне.

— Не точно. Но със сигурност досега не си давал път на хора, които явно са защитавали противоположни позиции като Лепид.

— И защо да го правя? — изгледа го учудено Сула. — Не съм чак такъв глупак да дам власт на хора, които ще ми подлагат пръти в колелата!

— Тогава защо си избрал Лепид?

— Защото се очаква да се откажа от властта, преди да е поел консулската длъжност. А Лепид — наблегна Сула — гони високи цели. Просто ми хрумна, че ще е най-добре да го направя консул, докато съм жив и мога да го контролирам.

— Той е добър човек.

— Защото си позволи да ми задава въпроси в Сената? Или въпреки това?

Но Помпей нямаше намерение да се задълбочава в темата. „Добър човек“ му се стори достатъчна характеристика за Марк Емилий Лепид. В действителност решението на Сула го изненадваше, но иначе Лепид не го интересувате особено. Много по-интересна беше темата за специалните поръчения. Когато чу навремето за закона, той доста време беше мислил как би могъл сам да се възползва от него, но едва по-късно се реши да разпита Сула по въпроса. Сега, близо две години след гласуването на закона, си каза, че ще е най-целесъобразно, ако обсъди закона с автора му. Разбира се, диктаторът беше прав. Човек трудно би постигнал целите си, ако е само член на Сената. Но да ги постигне чрез Сената, без дори да е негов член, беше още по-трудно.

И така, след като Помпей се сбогува със Сула и си тръгна към дома, той дълбоко се замисли. Най-напред трябваше да си спечели поддръжници в Сената. А след това щеше да се сдобие и с ограничен кръг приятели — срещу определена цена естествено, — които да заплитат и разплитат интриги в негова полза. Дори можеше да разчита на тях за някои по-специални поръчки. Само че откъде да започне?

На средата на Златарските стълби той се закова. Обърна се и бързо изкачи обратно стъпалата. Отново излезе на Клив Викторие и въпреки неудобната тога продължи да тича нагоре по хълма, Филип! Щеше да започне от Филип.

Луций Марций Филип бе изминал доста път от онзи паметен ден, когато уж случайно беше навестил вилата на Гай Марий на морския бряг, за да уведоми великия пълководец как той, Филип, току-що е бил избран за народен трибун и доброволно му предлага услугите си… Срещу заплащане, разбира се. Колко ли пъти бе сменял страните през дългата си политическа кариера? Сигурно и той не знаеше. Това, което другите знаеха за него, бе, че някак си винаги е съумявал да оцелее, Филип беше консуларен сенатор, бивш цензор, един от най-дългогодишните членове на Сената. Мнозина го ненавиждаха, но други искрено му се възхищаваха. Така или иначе той беше име. С времето бе успял да убеди повечето си колеги, че е човек не само влияние, но и с качества.

За Филип разговорът с Помпей се оказа едновременно приятно развлечение и повод за размисъл. Досега не беше имал случай да общува с любимеца на Сула, но си даваше ясно сметка, че в лицето на Помпей Рим се е сдобил с обещаващ младеж, който заслужава внимание. Освен това Филип отново имаше финансови затруднения. Е, не по начина, по който ги изпитваше навремето! Проскрибциите на Сула се бяха оказали добър начин за трупане на недвижимо имущество и той се беше сдобил с имоти, струващи милиони. Но подобно на мнозина римляни в неговото положение Филип беше лош стопанин; парите, изглежда, изтичаха от пръстите му по-бързо, отколкото ги събираше, а той не беше в състояние да наглежда именията си в провинцията. Нито пък беше способен да назначи подходящи хора да го вършат вместо него.

— Накратко, Гней Помпей, аз съм пълната противоположност на Марк Лициний Крас, който натрупа милиони, без да похарчи и единствената сестерция, която притежаваше по едно време. Неговите роби треперят от страх само като го погледнат, докато моите ми се усмихват лукаво.

— На теб ти трябва един Хризогон — посъветва го младежът с големите сини очи и миловидно лице.

Филип от млади години беше склонен да пълнее и с възрастта се беше превърнал в голяма ходеща възглавница. Кафявите му очи почти се губеха. Сега тези почти невидими очи се бяха спрели върху младежа — съветник и го наблюдаваха с нещо като изненада, Филип не беше свикнал да го поучават.

— Хризогон свърши под Тарпейската скала.

— Въпреки всичко, което му се случи, Хризогон оказа огромна помощ на Сула — възрази младежът. — Умря, защото беше натрупал богатства за сметка на проскрибциите, а не защото беше крал направо от кесията на господаря си. Той беше предан на Сула. Повярвай ми, Луций Марций, на теб ти трябва един Хризогон.

— Е, дори да е така, нямам представа къде да го намеря.

— Ще се опитам да ти намеря един, ако пожелаеш.

— Охо? И защо ще се стараеш толкова заради мен, Гней Помпей?

— Наричай ме просто Велики — подкани го леко нервиран Помпей.

— Велики…

— Защото и аз се нуждая от услугите ти, Луций Марций.

— Наричай ме Филип.

— Филип…

— И как бих могъл да ти услужа аз на теб, Велики? Ти си богат, колкото много богаташи не смеят да мечтаят, дори Крас, ако не се лъжа, е бедняк в сравнение с теб! Освен това… какво… на около двайсет и пет години си, нали? А вече си известен пълководец, да не говорим, че се ползваш с благоволението на Сула… А това е нещо, което наистина на малцина се е удало. Знам го от опит.

— Сула скоро ще си отиде — напомни му Помпей, — а когато се оттегли, ще се окажа в сянка. Особено ако оставим на хора като Катул и двамата Долабели да решават нещата. А аз не съм дори член на Сената. И не искам да ставам.

— Това, виж, е любопитно — замисли се по-възрастният мъж. — Вече ти предоставиха възможност. Сула беше сложил името ти в началото на първия списък, но ти отказа…

— Имам си причини.

— Предполагам, че си имаш!

Помпей стана от стола и се разходи до отворения прозорец, който гледаше не към вътрешна градина, както беше прието в римските къщи, а поради необичайното разположение на Филиповата къща в горния край на Клив Викторие — към Форума и Капитолия. Точно насреща, над аркадата, носеща статуите на дванайсетте божества, се забелязваше голяма строителна площадка: Табуларият на Сула, огромно здание за съхранение на римските архиви, в което щяха да се събират всички финансови сметки и закони на републиката. Други на негово място, мислеше си с известно презрение Помпей, биха построили базилика, храм или безистен, но Сула се е наел да вдига паметник на бюрокрацията! Той не е човек, който да се остави на въображението си сляпо да го води. Това му е слабостта: неговата прословута патрицианска практичност.

— Ще се радвам, ако ми намериш някой Хризогон, Велики — каза най-сетне Филип, за да наруши настъпилото мълчание. — Проблемът е, че аз не съм като Сула! Ето защо много се съмнявам, че бих могъл да контролирам такъв човек.

— Ти само изглеждаш такъв, Филипе — изказа се в своя стил учителят по пиценска тактичност. — Ако ти намеря подходящия човек, ще знаеш как да го контролираш. Проблемът ти е, че поначало не можеш да си подбираш помощници.

— И защо ще ми правиш подобен подарък, Велики?

— О, това е най-малкото, което смятам да сторя за теб! — обърна се Помпей от прозореца и сияйна усмивка озари лицето му.

— Така ли?

— Усещам, че истинският проблем при теб е как да разчиташ на постоянна сума пари в брой. Ти притежаваш значителни имоти, освен тях и няколко гладиаторски школи. Но нито школите, нито земите ти се ползват целесъобразно, откъдето и ти не можеш да се радваш на полагащите ти се доходи. Един Хризогон ще успее да оправи донякъде нещата! Но като те знам колко обичаш да харчиш, много е вероятно дори и да си увеличиш приходите от земите и гладиаторските школи, пак да не разполагаш с нужните пари.

— Доста добре го каза! — съгласи се Филип.

— Аз бих се радвал да ти увелича доходите с един приятелски дар от един милион сестерции годишно — добави непринудено Помпей.

Филип зяпна.

— Един милион?

— Разбира се, ако си го спечелиш.

— И какво трябва да направя, за да го спечеля?

— Да намериш поддръжници за каузата на Гней Помпей Велики в Сената. Нека тези поддръжници бъдат достатъчно силни и влиятелни, за да мога да получавам всичко, което искам от Сената. — Младежът, който никога не беше страдал от излишна скромност, скрупули или гузна съвест, можеше спокойно да гледа събеседника си в очите, докато изговаряше всичко това.

— А защо не влезеш в Сената и не си създадеш сам тези поддръжници? Така ще ти излезе по-евтино!

— Защото отказвам да вляза в Сената, следователно не е възможно. Освен това, дори да вляза, пак ще трябва да харча пари. По-добре, като купувам, да стоя далеч от погледите. Не ми се иска с нежелано присъствие в Сената да напомням на всички свои колеги — сенатори, че личният ми интерес може да не се покрива с интереса на римския конник — патриот.

— О, ти си по-мъдър, отколкото предполагах! — призна Филип, който започваше да се възхищава на младия си събеседник. — Чудя се дали Сула си дава сметка как разсъждаваш?

— Е, имам усещането, че именно аз съм причината той да прокара текста за специалното поръчение в закона за управлението на провинциите и командването на армията.

— Смяташ, че е добавил цяла отделна клауза само защото ти си отказал да влезеш в Сената?

— Точно така.

— И затова искаш сега да ми предложиш пари, за да създам лоби в Сената, което да защитава твоята кауза? Което е всъщност много добра идея. Но за да се създаде подобно лоби, трябват доста повече пари от тези, които смяташ да дадеш на мен, Велики. Защото аз нямам намерение да плащам от собствената си кесия — парите, които ми предлагаш, вече приемам за лично мои.

— И с пълно право — потвърди Помпей.

— Сред педариите има мнозина сенатори, които не биха отказали финансова подкрепа. Те няма и да ти струват много, понеже на теб ти е нужен само гласът им. Но ще се наложи да си купиш някои от сребърните гласчета, които пеят от първия ред на залата. Пък и също някои от средния ред. — Той се замисли. — Гай Скрибоний Курион е относително беден. Също както и осиновеният Корнелий Лентул — Гней Корнелий Лентул Клодиан. Двамата мечтаят да станат консули, но нямат достатъчно средства за целта. Лентулите са много, но Лентул Клодиан е най-възрастният и съответно най-старшият. Той държи гласовете на всички клиенти на Лентулите. Курион е влиятелна фигура. Но да купиш и двамата, ще изисква тлъста сума. Може би по милион на човек. Ако Курион пожелае да се продаде. Мисля, че склонен да го направи при подходящо предложение. Във всеки случай няма да се хвърли сляпо напред, пък и няма да се отдаде с цяло сърце на задачата. Виж, Луций Гелий Попликола за един милион ще продаде и жена си, и майка си и баща си, и децата си.

— Предпочитам — обясни Помпей — да им плащам годишен доход, както ще постъпя и с теб. Един милион може да ги купи днес, но мисля, че всички ще бъдат по-доволни, ако знаят, че в началото на всяка година ще ги чака нов четвърт милион сестерции. За четири години и ето го милионът, а на мен те ще са ми нужни за повече от четири години.

— Ти си щедър човек, Велики. Някои биха казали: глупаво щедър.

— Глупав не съм — тросна се Помпей. — Ще очаквам да получа нещо насреща. И ще очаквам това нещо да отговаря на сумите, които плащам!

Известно време двамата обсъждаха как точно ще се извършва плащането и какви суми Помпей е склонен да задели за сенаторите-педарии, онези, които имаха право на глас, но не и на изказване. Но изведнъж Филип се сети за нещо и се навъси.

— Какво има? — попита с известна тревога младежът.

— Има един човек, без когото тая работа няма да мине. Проблемът е, че той вече е натрупал толкова много богатства, че сам не знае какво да ги прави. Затова не може да бъде купен, а това го кара да се чувства горд от себе си.

— Имаш предвид Корнелий Цетег.

— Именно.

— Как да го спечеля?

— Нямам представа.

Помпей рязко скочи от стола си.

— Тогава най-добре да говоря с него.

— Не! — уплаши се Филип. — Цетег е патриций, най-типичен Корнелий, от онези, мазните и любезните, готовите на всичко, но ако му го поднесеш, както трябва. Отидеш ли сега да говориш направо с него, ще го превърнеш в свой враг. Остави това на мен. Аз ще го проуча, ще разбера какво иска.

Два дни по-късно Помпей получи бележка от Филип, която гласеше:

„Уреди му Преция и е твой.“

Младежът изчака бележката да изгори напълно на огъня в лампата, но дори и тогава не се успокои напълно. Ето го какъв бил Цетег! Цената, на която се съгласяваше да приеме Помпей за свой патрон, беше унижението на същия този патрон! Той просто искаше Помпей да се превърне в долнопробен сводник.

Помпей се отнасяше към Муция Терция по доста по-различен начин, отколкото с Антистия и дори Емилия Скавра преди нея. Третата му жена беше съвсем различна от предшественичките си. Първо, можеше да мисли, второ, можеше да крие мислите си, трето, беше страхотна в леглото. Това вече беше изненада! За щастие Помпей не се бе изложил и не беше започнал от самото начало да я нарича „сладкишче“ и „медено гърненце“; на няколко пъти понечваше да се обърне така към нея, но нещо в погледа й го караше да ги забрави, преди да ги е произнесъл. Колкото и да не беше харесвал Марий Младши, Помпей съзнаваща, че живее с вдовицата му, а това не беше шега работа. Освен това Муция беше дъщеря на Сцевола Понтифекс Максимус, племенница на Крас Оратор. Беше прекарала шест години в дома на Юлия. Затова Помпей някак инстинктивно си даваше сметка, че трябва да гледа на Муция Терция като на своя равна, а не като на поредното котенце в леглото си.

Ето защо, щом видеше жена си, той не я наричаше с мили имена, а я даряваше със страстна целувка и неизбежно я хващаше за гърдите. След това сядаше на място, от което може да наблюдава лицето й и да се радва на смирената й, влюбена усмивка. И минаваше направо към въпроса, който го вълнуваше…

— Ти знаеш ли, че си имах една известна любовница, тук, в Рим? — попита той.

— Коя от всичките имаш предвид? — попита най-спокойно и дори леко надменно Муция Терция.

— Значи ги знаеш всичките — рече съпругът й с известно облекчение.

— Само две от тях са наистина известни: Флора и Преция.

Помпей изглежда изобщо бе забравил за съществуването на Флора; няколко секунди премигваше в недоумение, докато най-накрая се засмя:

— Флора! О, бях престанал дори да се сещам за нея!

— Преция — продължи Муция Терция — беше любовница и на първия ми съпруг.

— Да, и аз го знаех.

— Кога го научи: преди или след като се запозна с нея?

— Преди.

— И нямаше нищо против тази й връзка?

Той веднага й отвърна:

— Ако нямам нищо против да живея с вдовицата му, как бих имал нещо против някаква негова любовница?

— Така е. — Муция вдигна няколко различни вълнени конци на светлината и внимателно ги огледа. Беше се захванала с някаква бродерия, която и в момента стоеше в скута й. Накрая избра най-бледото пурпурно, откъсна конеца и го вдяна в широкото ухо на иглата. Едва след като свърши всичко това, обърна отново внимание на мъжа си: — И какво искаш да ми съобщиш за тази Преция?

— Искам да си създам лоби в Сената.

— Много мъдро. И с кого си започнал, Велики? С Филип най-вероятно?

— Правилно! Ти си едно чудо, Муция!

— Просто имам опит — каза тя. — Слушала съм доста разговори за политика.

— Филип пое ангажимент да ми осигури това лоби — продължи да обяснява Помпей, — но ми съобщи, че имало една много важна особа, която не мога да подкупя с пари.

— Цетег — позна отново тя.

— Точно така, Цетег.

— Той е много необходим.

— И Филип така казва.

— И какво иска Цетег в замяна?

— Преция.

— Аха, разбирам. Та Филип ти е дал за задача да осигуриш на Царя на педариите среща с Преция?

— Така изглежда — вдигна рамене Помпей. — Изглежда, тя говори добри неща за мен, иначе нямаше да ме карат да я уреждам на други.

— Във всеки случай по-добри неща, отколкото за Гай Марий Младши.

— Така ли? — Той грейна. — Е, това ме радва!

Тъмнозелените й очи внимателно се вгледаха в Помпей.

— Ти все още ли я посещаваш, Велики?

— Разбира се, че не! — възмути се той. — Ами ако бях казал „да“? Ти щеше ли да се ядосаш?

— Разбира се, че не.

Помпей пламна.

— Искаш да кажеш, че няма да ме ревнуваш?

— Разбира се, че не.

— Значи не ме обичаш! — извика той и скочи от стола си.

— Седни, Велики. Ако обичаш…

— Ти не ме обичаш! — възкликна той за втори път. Муция въздъхна и остави бродерията.

— Ще седнеш ли, Гней Помпей? Разбира се, че те обичам.

— Ако ме обичаше, щеше да ме ревнуваш! — тросна се Помпей и седна.

— Аз не съм ревнив човек. Човек или се ражда ревнив, или — не. А защо искаш да съм ревнива?

— Така щях да знам, че ме обичаш.

— Не. Само щеше да знаеш, че съм ревнива — отвърна му Муция. — Трябва да имаш предвид, че съм расла в атмосфера на пълно неразбирателство. Баща ми обичаше майка ми, а и тя му отвръщаше със същото. Но той винаги я ревнуваше. И тя го приемаше като обида. Лека-полека недоверието му я вкара едва ли не насила в прегръдките на Метел Непот, който не е ревнив човек. И сега майка ми е щастлива.

— Да не би да ме предупреждаваш, че аз не трябва да бъда ревнив?

— Ни най-малко — рече тя с примирителен тон. — Аз не съм майка си.

— Но дали ме обичаш?

— Да, много.

— А обичаше ли Марий?

— Никога. Гай Марий Младши не обичаше никого. За разлика от тебе. А обичливият човек е достоен за любов.

Това успокои Помпей и той се върна на предишната тема:

— Работата е там, Муция, че не знам как да се измъкна от положението. Излиза, че съм свръзка… Излиза, че съм най-долен сводник!

Муция се изкикоти.

— Наистина забелязвам, че си в доста затруднено положение, Велики.

— Как да постъпя?

— Както си постъпвал винаги. Хванеш ли се за някоя игра, не позволявай да те изхвърлят. Човек изпуска събитията от контрол тогава, когато започне да губи време в изящни сметки и скрупули. Затова не спирай и не се замисляй. И престани да се тревожиш как изглеждаш в очите на другите. Колкото повече мислиш за това, толкова по-зле ще изглеждаш, най-вече пред самия себе си.

— Значи просто да отида при нея и да я помоля?

— Именно. И все пак и аз искам нещо срещу съвета си Велики.

— Какво?

— Искам пълен отчет как е протекла срещата ти с Преция.

 

 

За щастие на Помпей оказа се, че сделката е била сключена в най-подходящия момент. Преция вече беше загърбила и него, и младия Марий, и беше изпаднала в състояние на безразличие и апатия, живеейки ден за ден, без да проявява интерес към нищо и към никого. Тя живееше прилично и държеше най-вече да запази и занапред независимостта си. Пък и беше достатъчно възрастна, за да страда от своите лични страсти. Подобно на много свои колежки в изкуството на любовта беше станала експерт по преструвките. Но в същото време беше безпогрешен съдник на човешките характери и имаше проницателен ум. Така че във всяка нова сексуална връзка тя беше властницата, убедена, че ще може да достави наслада, но и че ще държи здраво жертвата в капана. Това, което най-много й харесваше, бе да се меси в онези мъжки дела, които не се отнасяха до жените. А от всички подобни дела най-много я забавляваше политиката. За нея това беше място да си прояви интелекта и случай да си повдигне настроението.

Когато й съобщиха, че Помпей е дошъл да я види, тя не си въобрази, че бившият й любовник има намерение да поднови връзката им. Разбира се, и това не беше изключено, цял Рим знаеше, че жената на Помпей е бременна.

— Скъпи мой Велики! — посрещна го тя изключително любезно в кабинета си и му подаде двете си ръце едновременно.

Той допря устни и до двете, след което се оттегли на почтително разстояние от нея.

— Е, Велики? — попита тя с любопитство.

— Е, Преция! Явно при тебе всичко е наред…

Тъй нареченият таблин — кабинетът на господаря на дома, Преция държеше така да нарича стаята, — беше боядисан в светлосиньо и кремаво. Колкото до самата Преция, всяка сутрин тя посвещаваше доста грижи на тоалета си и се превръщаше в произведение на изкуството. Днес беше облечена в няколко ката фини воали в сиво-зелено, докато златистите й коси бяха на къдрици, които бяха толкова фини, че приличаха на истински, нищо че бе прекарала с часове пред огледалото, за да ги подреди. Гладкото й красиво лице носеше съвсем дискретен грим: Преция беше умна жена и знаеше, че щом Фортуна я е дарила с приятни черти, ще е грешка да ги крие под пластове грим, пък дори да е минала четиридесетте.

— Как я караш? — попита Помпей.

— Добре съм — физически, ако не и психически.

— Защо да не си добре психически?

Тя вдигна рамене и направи леко обидена гримаса.

— Как другояче да го кажа? Ти вече не идваш да ме забавляваш!

— Ами аз пак се ожених.

— За доста странна жена.

— Муция да е странна? Да, като се замисля, може би. Но аз я харесвам.

— Не се и съмнявам.

Помпей се замисли как точно да формулира молбата си и понеже нищо не му хрумна, предпочете да запази мълчание. Преция се беше излегнала на кушетката си и го наблюдаваше с леко подигравателно изражение. В ослепително сините й очи играеха злобливи пламъчета.

— Омръзна ми! — изведнъж рече Помпей. — Дошъл съм като пратеник, Преция. Не от свое име, а от чуждо.

— Колко интригуващо!

— Имаш си обожател.

— Имам си много обожатели.

— Не и като този.

— И кое го прави толкова различен? Да не питам и какво те накара да дойдеш да ме молиш от негово име!

Помпей се изчерви от срам.

— Работата е там, че аз имам нужда от него, не той — от мен. Затова съм дошъл да установя връзка от негово име.

— Това вече го каза.

— Скрий си змийското езиче, жено! Става дума за Цетег.

— Цетег! Брей, брей! — цъкаше с език Преция.

— Той е много богат, много разглезен, направо отвратителен — заяви Помпей. — Можеше и сам да си свърши мръсна работа, но му е забавно да знае, че аз съм се нагърбил вместо него.

— Това ще да е цената, която иска да платиш. Той държи ти да му станеш сводник.

— Именно.

— Сигурно имаш огромна нужда от него.

— Вместо да питаш, ми отговори! Да или не?

— Ти завинаги ли скъса с мен, Велики?

— Да.

— Значи и аз ще кажа „да“ на Цетег.

Помпей стана да си ходи.

— Мислех, че в такъв случай би казала „не“.

— При други обстоятелства би ми доставило удоволствие да ти откажа, но напоследък ми е скучно. Цетег е човек с влияние в Сената, а аз обичам да се обвързвам с хора с власт. Освен това забелязвам, че те ми повдигат самочувствието. Ще използвам Цетег и ще принудя всички, които имат вземане-даване с него, да се опитат най-напред да спечелят моето благоволение.

— Бррр! — Помпей побърза да си тръгне.

 

 

Не намери достатъчно смелост да говори лично с Цетег. Затова се срещна отново с Луций Марций Филип.

— Преция е съгласна — каза той направо.

— Прекрасно, Велики! Но защо ми изглеждаш толкова съкрушен?

— Защото ме изкара сводник пред цял Рим.

— О, сигурен съм, че не е имало нищо лично!

— И да е нямало, каква е разликата?