Уилям Айриш
Валс в тъмнината (7)

VI

Къщата беше празна, чакаше. Чакаше да започне и нейната история, която за една къща е историята на обитателите й. Някой беше оставил по една запалена лампа във всяко помещение — най-вероятно Леля Сара — и после беше излязъл. Прикътани зад стъклените лампени шишета, нанизаните като мъниста пламъчета примигваха и разсейваха тъмнината с кехлибареното си сияние. В къщата все още се долавяше същият мирис на талаш, боя и маджун, примесен с лек дъх на подов лак, но вече далеч по-слаб, тъй като голите дъски на пода бяха застлани с килими, а на прозорците висяха драпирани завеси.

Някой бе украсил гостната с пъстри и весели диви цветя, не по-малко прелестни от скъпите купешки букети; голямата китка почти изцяло скриваше широката съдина, поставена върху масата в средата на стаята. Сред цветята бяха набучени и клончета върба, които стърчаха на всички страни като бодли на таралеж.

Даже новият, доставен чак от Франция часовник върху полицата на камината бе навит и вървеше. Циферблатът му беше монтиран в куб от зелен оникс, от двете му страни имаше сплетени бронзови рози, по които се катереха бронзови амурчета с пеперудени крилца. Равномерното цъкане на усърдния като всеки новак часовник разпръскваше хладната и потискаща тишина на стаята и създаваше атмосфера на спокойствие и уют.

Всичко беше на мястото си, липсваха само обитателите. Къща в очакване на един мъж и една жена, които да заживеят в нея.

В тишината навън отекна звънкото чаткане на приближаващи се конски копита; вече съвсем наблизо, то пресекна с два последни такта върху паважа. Заскърцаха оси на файтон, после, освободени от тежестта върху тях, отново утихнаха. Някой привично изцъка с език, копитата пак зачаткаха и тишината постепенно погълна и този звук.

По настилката леко изскърцаха гьонени подметки, чу се закачлив шепот, сякаш нечие стъпало сподели тайната си с друго.

Миг по-късно в ключалката на външната врата се превъртя ключ.

Вратата се отвори и това бяха те — Дюранд и Джулия. Изрисувани от светлината на къщата с кехлибарени краски върху фона на обсипаното със звезди нощно небе. Стояха неподвижно, лице в лице, забравили за всичко край тях — той, обвил ръце около нея, тя, с длани на раменете му.

Нищо не помръдваше, нито те, нито звездите зад тях, нито къщата с гостоприемно отворената врата. Беше неповторимо мигновение. Целувката пред прага на семейния живот.

Мигът изтече; нищо не може да надхвърли собствените си граници. Най-после те се раздвижиха, разделиха се и той нежно каза:

— Добре дошла в новия си дом, госпожо Дюранд. Нека той ти донесе толкова щастие, колкото и ти на него.

— Благодаря — промълви тя. — Пожелавам ти същото.

Дюранд я вдигна на ръце. Полите на роклята й изшумоляха леко като морска пяна. Той се извърна на една страна, за да поеме с рамото си удара на притварящата се врата и прекрачи прага. Вътре отново се наведе и я остави да стъпи в облаче от дантели.

Дръпна се назад, затвори вратата и я залости.

Застанала на едно място, тя се оглеждаше, въртейки тялото си в полукръг, за да може да възприеме всичко.

— Харесва ли ти? — запита той, след което отиде до една от лампите, завъртя колелцето и пламъкът се извиси като жълт сталагмит. Същото направи и с останалите лампи. Матово белезникавите стени грейнаха чисто бели и вече много по-добре пролича, че всичко е съвсем ново.

— Харесва ли ти? — усмихнато повтори той, сякаш отговорът й щеше да бъде единствената му награда за стореното.

Сключила ръце пред лицето си, Джулия беше стилизиран образ на самия възторг.

— О, Луис — прошепна тя, — прекрасно е. Просто идеално.

— За тебе е — каза той, признателно снишил глас след тази висока оценка.

Тя премести събраните си длани, наклони глава на една страна и я подпря върху тях. След това ги сложи от другата страна и пак направи същото.

— О, Луис! — беше единственото, което сякаш можеше да каже. — О, Луис!

Той набързо я разведе из етажа, за да й покаже гостната, столовата и другите помещения. Във всяка стая тя тихо възкликваше: „О, Луис!“, докато накрая, съвсем останала без дъх, само промълви: „О!“.

Най-после двамата отново се върнаха в салона и Дюранд някак смутено заяви, че отива да заключи.

— Ще можеш ли да намериш нашата стая? — попита той, когато тя се извърна към стъпалата. — Или да дойда с тебе?

Джулия сведе поглед миг преди него.

— Мисля, че ще я позная — отвърна срамежливо тя.

Дюранд й подаде една от по-малките лампи.

— Вземи я за всеки случай. Горе може да е оставено да свети, но може и да не е.

На близката светлина от пламтящия център на лампата, която Джулия държеше пред сърцето си, лицето й по нещо му напомни на мадона. Приличаше на неописуемо красива статуя от стара европейска катедрала, оживяла пред очите на избран поклонник като възнаграждение за вярата му. Какви ли не чудеса върши любовта?

Тя стъпи на първото стъпало. После на второто. Сякаш обърнат да си вземе сбогом ангел отлиташе от земята.

Дюранд дори леко повдигна ръка, като че искаше да очертае фигурата й в празното пространство и по този начин да я задържи за по-дълго.

— Довиждане за мъничко — нежно промълви той.

— За мъничко — прошепна тя.

После се обърна. Магията се развали. Тя се превърна в обикновена жена във вечерен тоалет, която се изкачва по стълби.

Елегантните дипли на роклята в най-красивата линия през последните сто години леко се полюшваха при движението й. Свободната й ръка се плъзгаше по перилата.

— Гледай тапетите — каза той. — Те ще ти подскажат.

Тя се извърна с неразбиращ поглед и запита:

— Как така?

— Исках да кажа, че ще я познаеш по тапетите, когато ги видиш.

— О — възкликна схватливо тя, но като че ли не всичко й беше ясно.

Изкачи стъпалата и тръгна по коридора — сякаш се свиваше към пода, докато раменете, а после и главата й се скриха. Сиянието от лампата върху тавана също изчезна от погледа му надолу по привидния наклон.

Дюранд влезе първо в гостната, а след това обиколи и другите стаи на етажа, залости прозорците, които все още не бяха залостени, провери останалите, като дърпаше рязко завесите и после пак ги прибираше, за да се застъпят плътно една върху друга. Цял свят знае, че нощният въздух е вреден, така че по-добре е да не влиза в къща, потънала в сън. Най-накрая, стая по стая, той угаси всички гостоприемно посрещнали ги лампи.

В кухнята Леля Сара бе оставила на поднос чепка хубаво бяло грозде — още един знак към двамата за добре дошли. Леко усмихнат на грижливостта й, той откъсна зърно и го постави в устата си; после и там угаси светлината.

След като изгасна и последната лампа, Дюранд бавно се заизкачва по призрачно тъмното стълбище; дори и така то му беше вече познато, макар че бе стоял в къщата по-малко от половин час. Тъмнината на собствения дом никога не е чужда и страшна.

В също така тъмния салон на горния етаж той намери пътя към тяхната врата, вече воден от тънката ивица светлина, опъната като конец над прага.

Спря и почака за миг.

После тропна с шеговита официалност.

Джулия, изглежда, бе доловила настроението му само от начина на почукване, защото в гласа й също прозвуча закачлива нотка.

— Кой чука? — уж сериозно попита тя.

— Вашият съпруг.

— Така ли? А какво иска?

— Може ли да влезе?

— Кажете му, че може.

— А кой го кани?

Отговорът беше почти недоловим, но колкото и тихо да го беше произнесла, той стигна до сърцето му.

— Твоята съпруга.