Уилям Айриш
Валс в тъмнината (37)

XXXVI

В началото той нямаше ясна представа какво ще прави. Черният облак на омразата, който се кълбеше в главата му, забулваше всички планове и намерения. Естествено инстинктът, а не разумът го бе възпрял да не се спусне зад онези завеси.

Сама. Трябваше да бъде сама, за да не могат да я спасят случайни присъствуващи. Не искаше да я разобличи разгорещено и набързо. Какво би било за нея още едно разобличение? Колко ли пъти вече й се беше случвало? Не желаеше публични спорове, при които нейното хладнокръвие и самообладание неминуемо щяха да вземат връх. „Никога не съм виждала този човек. Сигурно е луд!“ Едно нещо, едно-единствено нещо желаеше той и само то щеше да го задоволи. Желаеше смъртта й. Желаеше в кратките моменти преди това да бъдат само двамата.

Поспря се за малко пред хотела, където бяха отседнали тя и Уърт, за да се успокои и съвземе.

Застана с гръб към него и се вгледа в морето. И докато стоеше така неподвижен, с неразгадаеми иначе намерения, ръката му отново и отново се стоварваше върху дървените перила. Равномерно като чук върху длето, с което доизглажда подробностите във всички стъпки, които смята да предприеме.

Ритъмът се позабави и накрая спря. Беше готов.

Обърна се рязко и влезе в ярко осветеното фоайе на хотела, решително, но не прекалено забързано. Насочи се направо към бюрото на администратора, спря пред осеяния с бели жилки черен мраморен плот и забарабани с пръсти, за да привлече по-скоро вниманието на служителя.

Когато последният се отзова, Дюранд рече:

— Аз съм приятел на полковник Уърт. Току-що го оставих с компанията му в ресторант „Грото“.

— Да, господине. С какво мога да ви услужа?

— Една от младите дами с нас, мисля, че е отседнала тук, установи, че вечерта е по-хладна от нейните очаквания и ме изпрати да взема шала й. Ще ми позволите ли да се кача до стаята й?

Администраторът прояви професионална предпазливост.

— Бихте ли могли да ми я опишете?

— Руса, много дребничка дама.

Съмненията на служителя се разсеяха.

— О, това е годеницата на полковника. Госпожица Касъл. Стая номер двайсет и шест. Ще извикам пиколото да ви придружи догоре.

Той позвъни на момчето, даде му ключовете и необходимите указания.

Дюранд и пиколото се качиха на втория етаж в голям асансьор с решетки, който се движеше в открита и от четирите страни шахта. Дюранд забеляза, че около външната й страна се вие стълбище, което върви нагоре заедно с асансьора и накрая стига до същото място. Безжалостен и съсредоточен, той запомни този факт.

Тръгнаха по един коридор. Пиколото се посуети, докато наглася ключа. Когато вратата се отвори, Дюранд изпита най-странното чувство в живота си. Сякаш отново беше близо до нея. Сякаш докато той влизаше в стаята от едната страна, тя току-що я бе напуснала от другата. Присъствието й, макар и невидимо, беше силно осезаемо. Долавяше го с всяка клетка на тялото си. Във въздуха се носеше призрачно ухание на парфюм. Някаква дреха от тафта прошумоля в ушите му, когато си я представи как ходи, облечена в нея.

В омразата си стана още по-целенасочен. Без излишна крачка, без излишно движение, той заобиколи роклята дебнешком, сякаш му беше враг.

Пиколото се бе изправил почтително до отворената врата, за да го остави сам. Но беше заел такова положение, че да го наблюдава какво върши.

— Трябва да е сбъркала — благовидно рече Дюранд заради него, но така, като че ли говореше на себе си. — Не го виждам върху стола. — Повдигна копринената дреха и пак я остави. — Сигурно е в скрина.

Дръпна едно чекмедже, отново го затвори. Дръпна второ.

Сега пиколото го наблюдаваше с леко обезпокоен вид на кокошка, в чийто полог търсят яйца.

— Забелязали ли сте, че жените никога не знаят къде си оставят нещата? — довери му по мъжки Дюранд.

Момчето се ухили, поласкано, че му приписват опит, какъвто все още не бе успяло да придобие.

Най-сетне, вече тайно отчаян, Дюранд откри нещо в третото чекмедже — измъкна оттам един дълъг и тънък светловиолетов шарф, който поне беше достатъчно оправдание за посещението му.

— Сигурно е това — каза той и прикри усмивката си на облекчение при тази щастлива находка.

Затвори чекмеджето и тръгна към вратата, тъпчейки го в страничния си джоб.

Погледът на момчето неотклонно следеше движенията на ръката му. Очите на Дюранд пък бяха вперени в обърнатия към него ръб на отворената навътре врата. Над езичето на бравата имаше малка цилиндрична издатинка. Щифтчето на секрета. Същото като на неговата врата в другия хотел. Точно на това бе разчитал.

Преди момчето да се усети, Дюранд го освободи от задължението да затвори вратата; вместо за топката, хвана я за ръба, точно над щифтчето и я дръпна към себе си, като междувременно смени положението му, натискайки го навътре. По този начин обезвреди секрета и остави вратата просто на резе, така че вече нямаше значение дали ще се използува ключ, или не.

След това позволи на момчето да изпълни задачата си докрай, тоест да превърти ключа и да го извади, а щом това бе сторено, той го отклони от всякакви по-нататъшни проверки на вратата с една сребърна половиндоларова монета.

Слязоха заедно; момчето, явно по рождение неспособно да храни подозрения към хора, които дават такива щедри бакшиши, направо сияеше. Дюранд също се бе поусмихнал, само че съвсем лекичко. Като минаваше край администратора, той му кимна, за да му поблагодари и потупа джоба си в знак, че е взел това, за което бе дошъл.

Излезе навън в нощта и лицето му потъна в тайнствената й сянка. В звездите над него нямаше искрица милосърдие. Нито полъх нежност във влажния солен бриз, който духаше откъм залива. Тя щеше да е в ръцете му сама и никой нямаше да я спаси. Щеше да я убие — това бе единственото, което можеше да го задоволи.