Уилям Айриш
Валс в тъмнината (32)

XXXI

Отново месец май. Май, който винаги се връща, май, който никога не остарява, май, който всеки път е все така прекрасен. Хората стареят, любовта ги напуска, губят и надеждите си за нова любов, но месец май винаги се връща. И все има хора, които го очакват, хора, чийто ред не е дошъл все още.

Отново месец май. Май, но вече 1881-ва. Една година от сватбата.

Влакът от Ню Орлиънс пристигна в Билокси късно следобед. Небето бе блеснало като порцелан, току-що изваден от пещта, кълбенца от пара — облачета — се вдигаха тук-там. По върховете на дърветата трептяха лъскави новопокарали листенца. А в далечината като осеяни със сапфири блещукаха водите на Мексиканския залив. Чудесна за любуване гледка, чудесно за посещение място. Но сега той беше стар и горчиво препатил, прекалено стар, за да му се радва.

Скочи от стъпалата на вагона последен. Стори го тежко, неохотно, сякаш му беше все едно дали ще слезе тук, или ще продължи до следващата гара. И наистина беше така. Да си почине, да забрави за малко, това бе всичко, което желаеше. Да продължи лечителния процес, да остави раните да заздравеят и да хванат не по-малко отвратителната си коричка. Ню Орлиънс все още му напомняше прекалено много за миналото. И винаги щеше да му напомня.

Романтичните души понасят тежко загубите, а той беше тъкмо такъв човек. Само една романтична натура би могла да изиграе такава роля, ролята на пълен глупак, и при това той я бе изиграл съвършено. Вече започваше да проумява, че е един от тези мъже, които са родени да бъдат естествена жертва на жените; ако не беше тя, щеше да бъде някоя друга. Ако не беше лоша жена, щеше да бъде някоя от тези, които хората наричат „добри“ жени. Дори такава жена щеше да го подчини на волята си, преди изобщо да се усети. И макар че резултатите можеха да не бъдат така катастрофални, това никак не утешаваше неговото честолюбие. Единствената му защита беше да ги избягва.

Сега, когато дъждът го бе намокрил до кости, той се бе сетил да вдигне качулката си. Сега, когато конят беше откраднат, на вратата висеше катинар. Катинарът беше заключен, а ключът захвърлен веднъж завинаги. Но конюшнята вече бе празна и не криеше нищо.

Всред цялата тази навалица от почиващи, пристигнали тук от вътрешността на страната за седмица-две, всред цялата тази глъчка и суетня, докато хората се обособяваха в малки групички или пък се присъединяваха към свои приятели, дошли да ги посрещнат на гарата, той стоеше съвсем самотен, откъснат, с чанта в нозе.

Не малко млади дами на възраст за женене в групичките близо до него го поглеждаха изпитателно, коя над рамото на роднина, коя на приятелка, като вероятно се питаха дали е подходящ да бъде включен в сметките им за най-близко бъдеще, защото какво е това почивка, ако няма куп обожатели? А всеки път, когато очите им срещнеха погледа му, те бързо се извръщаха, но не само от благоприличие. У тях оставаше едно доста смущаващо усещане, както когато погледнеш нещо, за което си мислил, че е живо, а то в края на краищата се окаже неодушевен предмет. Като да си флиртувал със стълб от ограда или улична чешма и изведнъж да разбереш грешката си.

Перонът бавно опустяваше, а Дюранд все още стоеше там. Влакът от Ню Орлиънс отново потегли и той се полуизвърна, сякаш искаше да се върне и да отпътува с него до следващата спирка, която и да е тя. Но после пак се обърна напред и вагоните изтракаха зад гърба му по своя път.