Уилям Айриш
Валс в тъмнината (42)

XLI

В Моубийл — речено-сторено.

Отседнаха в най-представителния хотел на града и в качеството си на новобрачни, каквито бяха от всяка гледна точка, като изключим времето, взеха най-хубавия апартамент, апартамента за младоженци. Спалня и хол луксозна категория, с дантелени пердета по прозорците, с кафяви драпирани завеси, с дебели персийски килими по пода и дори с рядко срещаното нововъведение — съвсем самостоятелна баня, до която никой друг нямаше достъп, обзаведена с емайлирана бледозелена вана с декоративни крачета.

Услужливи пиколи подтичваха край тях от сутрин до вечер, а появяха ли се долу във фоайето, всички погледи се събираха върху тях. Нежната, винаги изискано облечена блондинка и високият смугъл мъж, неотклонно приковал поглед в нея. „Онази романтична двойка от…“ Никой не знаеше точно откъде, но всички знаеха за кого става дума.

Не една благосклонна въздишка на съжаление се изтръгваше подире им.

— Казвам ти, чувствувам се по-млада, само като ги гледам.

— А аз изпитвам малко тъга. Нали знаем, че такова нещо не може да продължи дълго. Много скоро и те ще го загубят.

— Но поне ще са го изживели.

— Да, поне ще са го изживели.

Знаеха ги във всеки оживен ресторант, във всяко весело и блеснало в светлини заведение, във всеки театър, на всеки градски бал, забава, концерт. Щом някъде засвиреха цигулки, където и да е, тя беше там, в прегръдките му, понесла се в безкрайните, тръпни фигури на валса. Изгревът на луната я сварваше отново в прегръдките му, някъде, в някой спрял файтон, където, сгушили глави един до друг в упойната сладост на магнолиите, те я съзерцаваха мечтателно.

Но хората бяха прави — онези, които замислено въздишаха подире им и безделниците във фоайето на хотела. Такова нещо никога не продължава дълго. То ни спохожда само веднъж, отива си и никога повече не се връща. Никога повече, дори при добродетелните и блажени люде. А какво остава за прокудените и обречени души.

Но това беше техният миг, това беше тяхното време, тяхната съдба: Дюранд и неговата Джулия.

Джулия, защото първият ни помисъл за любовта живее в нас завинаги и първото й име остава символ на любов. Слънцето на тяхното щастие. Неговият мимолетен и върховен блясък.

В Моубийл бе приливът на техния романс, там всичко бе опиянение, всичко бе любов.