Уилям Айриш
Валс в тъмнината (48)

XLVII

Лекият, но настоятелен натиск на малката й ръка върху рамото му прекъсна нишката на съня му. Скочи стреснато.

И вчерашният ден отново се върна. Отново си припомни. Споменът като коварен нож отново го прободе.

— Лу, отивам да купя билети. Събуди се, Лу, минава десет часът. Отивам до гарата да взема билети. Опаковах всичко, докато ти спеше. Оставих един от костюмите ти, всичко друго е прибрано. Лу, събуди се, отвори си очите. Разбираш ли какво ти говоря? Отивам да купя билетите. Къде има пари?

— Ей там — разсеяно измърмори той с невиждащи очи, тъй като вчерашният ден замъгляваше всичко пред тях. — В левия заден джоб…

Тя веднага ги намери, сякаш предварително знаеше къде са, но просто искаше да му каже, че ги взима.

— Закъде да купя билети? Къде искаш да отидем?

— Не знам — избъбри той, вдигна ръка пред очите си. — Не мога да ти кажа…

Бони леко тръсна глава, раздразнена от мудността му.

— Ще реша според влаковете. Ще вземем този, който тръгва най-скоро.

Дойде при него, наведе се и бързо го целуна за довиждане. Около него се разнесе теменуженият аромат на одеколона й.

— Внимавай — загрижено рече той. — Може да е опасно.

— Имаме време. Все още няма никаква опасност. Пък и как може да има, след като никой нищо не знае? — Тя окуражително сви рамене. — Ако действуваме умно, може изобщо да избегнем опасността.

Роклята й отшумоля към другия край на стаята. Тя отвори вратата. Обърна се. Махна му с ръка, сякаш го викаше да иде при нея и рече:

— Чао, чао, мили мой.