Уилям Айриш
Валс в тъмнината (50)

XLIX

Тя вървеше първа по коридора на вагона, след нея Дюранд, накрая се тътреше носачът с ръчния им багаж, помъкнал по три-четири парчета във всяка ръка. Походката й беше ситна и наперена като на човек, който се е возил по влакове, обича да пътува и умее да си прекарва времето по възможно най-приятен начин.

— Не, не там — викна тя към Дюранд, който колебливо се спря пред една от меките, тапицирани със зелен плюш двойни седалки. — Ето тук, от тази страна. От онази ще ни напече слънцето.

Двамата мъже послушно се преместиха.

Тя стоеше до тях и внимателно следеше качването на всяко едно нещо върху багажника над главите им. Веднъж се намеси, за да даде съвет:

— Сложете онова, по-лекото, отгоре, иначе ще се смачка.

После, когато носачът привърши:

— Вдигнете транспаранта още малко.

Дюранд й хвърли бърз предупредителен поглед над приведения му гръб, с който искаше да й каже, че не бива да правят впечатление на хората.

— Глупости — отвърна тя гласно. — Да, да, вдигнете го още малко. Стига, така е добре. — После направи жест с ръка към Дюранд, за да го накара да даде бакшиш на човека за усилията му.

След като нагласиха седалката по вкуса й, тя събра полите на роклята си, за да мине, седна и ги разстла удобно около себе си. Дюранд се настани до нея с бледо и напрегнато лице, сякаш под него имаше шипове.

Бони извърна глава и се загледа с удоволствие и интерес навън през прозореца, опряла брадичка на свитата си китка.

— Кога ще тръгнем? — запита след малко.

Дюранд не отговори.

Тя сигурно виждаше отражението му в стъклото, защото, без да извръща глава, процеди през ъгълчето на устата си:

— Не се вълнувай толкова. Хората ще си помислят, че не ти е добре.

— И с право — прошепна той, докато духаше в ръцете си, като че искаше да ги стопли. — С пълно право.

Малката й ръка, облечена в дантелена ръкавица без пръсти, се плъзна към него, скрита от гърба на предната седалка.

— Подръж ръката ми малко. Много скоро ще бъдем далеч оттук.

— Милостиви боже — промълви Дюранд, плахо свел поглед надолу, — защо не тръгват, какво чакат още?

— Почети нещо, за да се разсееш.

Почети нещо, отчаяно си мислеше той, почети нещо! Как, като не можеше да свърже и две думи!

Някъде напред издрънча камбана, после свирката на локомотива предупредително изпищя.

— Ето — каза окуражително тя. — Тръгваме!

Последва рязък предварителен тласък, който разлюля газените лампи, висящи от дълбокия улей по средата на тавана, след него дойде втори, по-слаб; най-сетне влакът затрака и заскърца по пътя си. Пейзажът отвън, който досега беше в покой, изведнъж се раздвижи, започна да се плъзга покрай техния прозорец, сякаш изтичаше от рамките му, докато от другата страна постоянно се вливаха нови и нови гледки. Бони пусна ръката на Дюранд и насочи цялото си внимание навън, увлечена като дете.

— Много обичам да пътувам — заяви тя. — Където и да е, няма никакво значение.

По пътеката между седалките бавно си проправяше път продавач на закуски и рекламираше стоката си всред смесения шум от тракането на колелата, скърцането на дървените части и глъчката, която огласяше вагона.

— Заповядайте, дами и господа. Минерална вода, пресни плодове, всякакви сладкиши за вас и децата ви. Карамелчета, дъвчащи бонбони, обикновени бонбони. Пътуването ще е дълго и уморително. Заповядайте. Заповядайте.

Бони веднага извърна глава от прозореца, който я бе поглъщал досега.

— Лу — рече оживено тя, — купи ми портокал, жадна съм. Обичам да ям портокали, когато пътувам с влак.

Дюранд с нежелание направи знак на продавача да спре.

Тя се наведе през него и започна да рови безразборно в кошницата.

— Не този, ей оня там. По-голям е.

Дюранд се попривдигна, извърнат настрани, за да може да бръкне в джоба си и да извади пари.

Даде на продавача една монета и той продължи нататък.

Изведнъж Дюранд се вцепени, погледът му се закова в това, което бе останало в дланта му. Върху нея лежеше копчето за яка на Даунс.

— Господи! — простена той и скришом го хвърли под седалката.