Уилям Айриш
Валс в тъмнината (19)

XVIII

Настана нощ, градът потъна в мрак. И градът, и светът, и съзнанието му — всичко бе потопено в бездънна нощ. На улицата беше тъмно, тъмно беше и в стаята му.

Ничий поглед не пронизваше тъмнината, която го обгръщаше; беше сам, никой не го виждаше, никой не се досещаше за чувствата му. Стоеше неподвижно — вещ в тапицирана в черно кутия. Тази вещ беше останала жива, но как — това бе тайна, която знаеха само той и всевишният. Незнайна, както и болката, която изпитваше, при дишане, както и някои други неща.

Най-после някъде отдолу се появи бледа светлинка; издигаше се нагоре по стълбището. Усилваше се с приближаването си, а накрая се показа и самият източник: запалена лампа, полюляваща се неспокойно на края на телената халка в ръката на Леля Сара, която се качваше към горния етаж. В тази светлина фигурата на негърката изглеждаше безплътна като призрак. Призрак с тъмно лице, чиито очертания сякаш бяха поръсени с брашно.

Тя стигна до площадката и сви към неговата стая. Блясъкът на лампата стана ослепителен, изпълни очертанията на вратата, нахлу в спалнята му и го освети.

Леля Сара спря на прага и го загледа.

Дюранд стоеше напълно неподвижен, ужасяващо неподвижен. Светлината падна върху купищата рокли, пръснати по леглото, разхвърляни по пода. Осветявайки ги, тя придаде цвят на тъканта им, сякаш беше спринцовка, пълна с боя. Станаха сини, зелени, кафеникави, пепеляво розови. Придаде цвят и на него — цветът на восъчна кукла, облечена до последната подробност като жив човек. Така сръчно направена, че почти би могла да заблуди — както впрочем се и очаква от такива восъчни фигури. Прилика без капчица живот.

Той беше като поразен от гръм. Стоеше на краката си, но беше мъртъв. Виждаше Леля Сара, тъй като погледът му се спря на лицето й; втренчи се мрачно в него, а обикновено човек търси точно лицето, когато погледне някого. Чуваше я, тъй като след полуизплашения й шепот: „Господин Лу, какво ви е? Какво ви е, господин Лу?“, той й отвърна, проговори, издаде звук.

— Тя няма да се върне.

— Тук ли седяхте през цялото време? Така, на тъмно?

— Тя няма да се върне.

— Колко още да ви чакам за вечеря? Не мога да държа пилето до утре.

— Тя няма да се върне.

— Ама вие, господин Лу, май не ме чувате, никакво внимание не ми обръщате.

Дюранд беше в състояние да казва единствено: „Тя няма да се върне.“ Хиляди и хиляди думи бяха забравени — всички ония думи, отнели му петнадесет години, за да ги научи; от целия му роден език бяха останали само пет: „Тя няма да се върне.“

Леля Сара се осмели да влезе в стаята, като внесе със себе си и лампата; светлината й се разлюля, завъртя се, после пак се успокои. Старицата постави лампата на масата. Закърши пръсти, заусуква възелчета по роклята си, като че не знаеше къде да дене ръцете си.

Накрая хвана крайчеца на престилката си и тъжно го прокара по ръба на масата — ей така по стар навик — изглежда, си мислеше, че забърсва праха. Това беше единственият начин, по който можеше да му помогне, единственият начин, по който можеше да го утеши: да избърше праха от ръба на масата в неговата стая. Но състраданието приема какви ли не форми и не е нужно да се изразява с думи.

Тя сякаш донесе топлина в стаята, достатъчно топлина поне да го размрази, да стопи ледения похлупак, който го бе сковал. Едно присъствие, просто едно друго човешко същество до него.

Бавно, той тръгна да се връща към живота. Мъртвият възкръсваше. Не беше приятно за гледане. Възраждане след смъртта. Смъртта на сърцето. Не предсмъртна, а след смъртната агония. Мъки, които започват след последния удар, не преди него. Когато сърцето умре, то трябва да си остане мъртво. Трябва да му се нанесе coup de grace^[1], веднъж и завинаги, а не да се остави да агонизира.

Коленете му се подкосиха и той рухна полусвит на леглото. Разпери ръце над него и отчаяно вкопчи пръсти в покривката, разкъсван от страдание.

Една от роклите мръдна, сякаш оживяла; плъзна се със змийска бързина по повърхността на леглото и бе погълната от водовъртежа на неговата мъка: отпуснал ничком глава върху нея, той зарови лице в гънките й и я обсипа с някакво ужасяващо подобие на предишните си целувки, останали безвъзвратно в миналото, тъй като нямаше вече кого да целува. Имаше само празния пашкул, комуто се молеше сега.

— Джулия, Джулия. Имай милост!

Старицата протегна ръка към конвулсивно треперещото му рамо, за да го утеши, но се възпря точно преди да го докосне.

— Хайде, стига, господин Лу — рече тя със свито гърло. — Стига вече, бедничкият ми.

Повдигна ръка по-високо и я задържа над замаяното му и измъчено чело.

— Господ да ви пощади. Дано се смили над вас. Няма за какво да плачете. Няма за какво да жалите, то никога не е било ваше.

Той изви глава нагоре и погледна към нея, внезапно изплашен и напрегнат.

А тя, сякаш разярена от това, че го гледа как страда напусто, сякаш изпълнена с мъст, задето толкова дълго е крила това, което знае, тръгна към скрина, който Джулия бе ползувала някога. Дръпна едно от чекмеджетата с такъв справедлив гняв, че всичко се разклати и разтресе. Рязко пъхна ръка вътре и безпогрешно я насочи към някакво скривалище, което й беше известно отпреди. После безмълвно я протегна към него като прорицателка. В ръката си стискаше пудриера с руж за лице.

Хвърли я на пода с проклятие. Отново пъхна ръка в потайните глъбини на чекмеджето. Този път измъкна няколко тънки вретеновидни пури.

Показа му ги, после захвърли и тях.

Простря ръце високо над главата си и ги разтресе в съдбовни предчувствия и проклятия, сякаш призоваваше глухите небеса за свидетели.

Като някоя вехтозаветна пророчица, предвещаваща апокалиптично възмездие, тя занарежда с глас, от който кръвта се смразяваше:

— Лоша жена живееше под вашия покрив. С непозната жена деляхте вашата постеля.