Уилям Айриш
Валс в тъмнината (30)

XXIX

Каютите на парахода „Ню Орлиънс“ бяха тесни, малко по-големи от кутии за обувки, подредени една до друга върху лавиците на някой магазин. Тази, в която се настаниха заедно, им се стори дори още по-малка, може би защото и двамата влязоха едновременно в нея. Даже когато само се придвижваха, за да окачат дрехите си, постоянно трябваше да се изправят и да се извръщат настрана, за да не си пречат и да не се блъскат един о друг на всяка крачка.

В гаснещата светлина навън се виждаха две мътни ивици — долната сива, горната светлокафява, които се точеха покрай илюминаторите — снагата на Мисисипи и нейните брегове.

— Ще се старая да ви помагам, доколкото мога — предложи Дюранд. — Само ми казвайте какво да правя и как.

— Пътниците няма да са същите, които са били и при онова пътуване — каза Даунс. — Това би било прекалено голямо съвпадение, за да разчитаме на него. Едни и същи ще бъдат само екипажът и обслужващият персонал. Ще си ги поделим — от капитана до огнярите. Ако не открием нищо, ще знаем колкото и преди. А ако открием нещо, каквото и да било, толкова по-добре за нас. Може да отнеме месеци и години, а ние сме в самото начало.

— А какво е това, което вие… тоест ние… ще се опитаме да открием като начало?

— Ще се опитаме да намерим свидетел, който ги е видял и двете; нямам предвид непременно двете заедно: истинската Джулия и лъжливата. Мисълта ми е да ги е видял и двете живи на парахода, по време на едно и също пътуване, по едно и също време. Сестрата е свидетел, че истинската Джулия е тръгнала с парахода, а вие сте свидетел, че с него е пристигнала другата. Целта ми е по метода на изключване да разбера кога за последен път са видели истинската и кога се е появила за първи път другата. Ще си го отбележа на карта с най-голямата възможна точност спрямо онова там — той посочи двете ивици — и така ще определя приблизително точката на пътуването, където е станало престъплението, щата, чиято изпълнителна власт трябва да се занимава с него, и района, в който да се заема с търсенето на единственото доказателство, ако то изобщо съществува.

 

 

Капитанът се казваше Флечър. Беше пестелив на думи; от този тип хора, които добре премислят, преди да кажат каквото и да било, за да не съжаляват по-късно за това, което са изрекли. За да опресни паметта си, той зарови ръка в разкошната си черна брада.

— Да — рече най-накрая, след като изслуша изчерпателното описание, дадено му от Даунс. — Да, май наистина си спомням една дребничка дама, точно такава, каквато описвате. Бризът повдигна полите й малко преди да се разминем по палубата и тя бързо ги притисна с ръка. Но за един момент… — Той не довърши; очите му обаче станаха ласкави при спомена. — После, докато се разминавахме, аз повдигнах шапката си. Тя сведе поглед, сякаш не искаше да ме забележи — той леко се позасмя, — но все пак, докато минаваше покрай мене, се усмихна и знам, че на мене се усмихна, тъй като наоколо нямаше никой друг.

— А тази дама? — попита Даунс.

Той услужливо му подаде малка снимка на Джулия, дадена от Бърта, доста подобна на онази, която Дюранд бе получил навремето.

Капитанът я разглежда дълго, но без особено удоволствие, а след това размишлява още по-продължително.

— Не — заяви той най-сетне. — Не, никога не съм виждал тази стара мо… тази жена. — Той върна снимката, сякаш се радваше да се отърве от нея.

— Сигурен ли сте?

Капитанът бе загубил интерес, дори и да можеше да си припомни.

— Ние превозваме много хора, господине, курс след курс и не можете да очаквате от мене, че ще запомня всички лица. Човещина е в края на краищата.

— Чудно нещо са това хората: виждат със сърцето и чувствата си — каза по-късно Даунс на Дюранд. — За жената, която само му описах, и при това предадох чужди впечатления, той незабавно си спомни и сигурно ще я помни през целия си съзнателен живот. А за тази, чиято снимка беше пред очите му, той изобщо не можа да се сети!

 

 

Дюранд натисна звънеца в малката им каюта и след доста време в нея се дотътри някакъв стюард.

— Не търся вас — каза му Дюранд. — Кой се грижи за женските каюти?

След още толкова време се появи камериерка. Дюранд й даде монета.

— Искам да ви попитам нещо. Вижте дали ще си спомните. Случвало ли се е да влезете сутрин в някоя от женските каюти, за които отговаряте, и да намерите койката недокосната, никой да не е спал в нея?

Тя с готовност кимна.

— Охо, колко пъти. Кога има хора, кога няма. Някога повече от половината каюти са празни.

— Не, значи трябва да попитам по друг начин. Случвало ли се е да влезете в някоя от женските каюти, която първо да е била заета, а после да намерите койката непипната?

Това, изглежда, я затрудни.

— Викате никоя да не е спала вътре, нищо че си е платила койката.

— Добре, може и така да зададем въпроса.

Тя не беше сигурна; въртеше се, почесваше се, но не беше сигурна.

Той се опита да й помогне.

— Да е имало в каютата нечии дрехи? Да сте видели нечии вещи? А пък на койката да не е лягал никой?

Тя пак не беше уверена.

Той хвърли най-силния си коз.

— Да е имало в каютата клетка за птички?

Спомените й изведнъж се разгоряха като прахан, върху която е попаднала искра.

— Ами да, така си беше! Откъде пък го знаете? Оная каюта с кафеза за птички хич не съм я оправяла, щото…

Той кимна мрачно.

— Защото никой не беше спал в нея предната нощ.

Тя се сепна.

— Не, не съм казала такова нещо. Госпожицата си беше оправила койката, преди аз да отида; една такава прибрана, всичко сама си го правеше, не чакаше другите да й свършат работата.

— Кой ви каза това, откъде знаете…

— Ами тя беше вътре, когато влязох. Една хубавка, мънинка, такава друг път не съм виждала: руса — същинско ангелче, и ей толкова нисичка — като детенце.

 

 

В салона за хранене Дюранд забеляза, че Даунс задържа една от чиниите, дори след като бе приключил с нея. В края на обяда, когато всички други, освен тях двамата бяха станали от общата дълга трапеза, Даунс повика келнера и му каза само едно:

— Гледайте ме. Гледайте какво правя.

Извади от джоба си носна кърпичка и я разстла върху масата. Постави в нея късче маруля, украсявало чинията му като гарнитура, прегъна ъглите на кърпичката към средата й като фокусник, преди да направи номер с изчезващ предмет.

— Някога виждали ли сте някой да прави това след ядене? Забелязали ли сте такова нещо?

— Искате да кажете, да си сгъва салфетката по този?…

— Не, не. — Даунс отново разгъна кърпичката, показа му парченцето маруля и започна обясненията отначало. — Първо да сложи в нея листенце маруля, за да го отнесе със себе си. Това е носна кърпа. Представете си я по-малка, много по-малка, мъничка като…

Сега вече келнерът кимна.

— Видях една дама да го прави по време на едно друго пътуване. Почудих се за какво ли й е… Не беше месо или нещо такова, само парченце увехнала…

Даунс вдигна пръст, за да го предупреди колко е важен следващият въпрос.

— Сега слушайте внимателно. Помислете добре. Спомнете си колко пъти я видяхте да го прави? След колко такива обеди и вечери?

— Веднъж май. Само веднъж. Само след едно ядене. Това беше единственият път, когато я видях след тази вечеря.

— Не мога да ги събера заедно — тихо сподели Даунс след малко. — Едната изчезва, преди да се е появила другата. Но се е случило някъде през първата нощ. На вечеря келнерът вижда истинската да отнася парченце маруля. В осем сутринта камериерката открива, че русокоса жена, „същинско ангелче“, вече е оправила койката си в каютата с клетката за птички.

 

 

На първата спирка на парахода, която беше в осем часа на другата сутрин, Дюранд откри, че Даунс се готви да слиза.

— Тук ли слизате? — учудено запита той. — Толкова скоро?

Даунс кимна.

— Тази първа спирка сега е била първата спирка на парахода и тогава. Пътува се по едно и също разписание. В този момент тя е била мъртва от часове и от часове хвърлена във водата. Ако продължа, с всяко завъртане на лопатите ще се отдалечавам от мястото, което търся. Хайде, изпратете ме до трапа за слизане.

— Ако изобщо може да се намери — каза той, снижил глас, когато двамата излязоха на обгърнатата в утринна мъгла палуба, — тя е там, назад, в отсечката от пътя, която сме изминали тази нощ. Аз ще се върна покрай брега, селище по селище, метър по метър, педя по педя; ако се наложи, и пеша ще вървя. Първо от тая страна, после от другата. И ако трупът й все още не е изплувал на брега, ще чакам, докато изплува.

Лицето му беше като на фанатик, когото е безсмислено да убеждаваш в каквото и да било.

— Там е тя, на дъното на реката, при големите водовъртежи под Кейп Джирардо и там ще я чакам.

При тези думи леки тръпки побиха Дюранд. Даунс протегна ръка.

— Желая ви успех — рече Дюранд, вече поизплашен от този човек.

— Също и на вас — отвърна Даунс. — Рано или късно ще се видим отново някой ден. Не мога да кажа кога, но едно е сигурно — някой ден отново ще се видим.

Той тръгна надолу по стълбичката. Дюранд гледа след него, докато главата му се скри. После се обърна и неволно потрепери; в ушите му странно продължаваха да звучат последните думи на Даунс: „Някой ден отново ще се видим. Едно е сигурно — някой ден отново ще се видим“.