Уилям Айриш
Валс в тъмнината (18)

XVII

Колко дълго бе седял, взрян в писмото, той изобщо не знаеше. Времето бе изгубило всякакво значение. Отново и отново препрочиташе едни и същи думи. „Почеркът е на непознат човек. На непознат човек. Непознат човек.“ Накрая те забръмчаха като банциг, който режеше мозъка му на две.

После хипнотичният унес внезапно се превърна в паника. Дюранд се изстреля от въртящия се стол, така че го прекатури със силен трясък. Натъпка писмото в джоба си толкова рязко и бързо, като че то беше от живи въглени и пареше пръстите му при всеки допир.

Хвърли се към вратата, без да си сложи шапката. Втурна се обратно да я вземе, после пак към вратата. На прага се сблъска с разсилния, привлечен от шума на току-що прекатурилия се стол. Дюранд направо го измести, сграбчил двете му рамена, и се понесе нататък, подвиквайки:

— Кажи на Джардин да поеме работата за днес, аз си тръгвам.

На улицата той вдигна ръка и започна да я размахва като сабя във всички посоки едновременно — напред, назад, встрани — сякаш се сражаваше с облак невидими комари; надяваше се с това да привлече някой файтон от съвсем пустите околни улици. Когато най-сетне успя след няколко минути, които му се сториха като цял час прекаран в мъчително чакане, Дюранд се затича покрай файтона и скочи в него, преди още да е спрял; застинал прав в средата му като античен войн в бойна колесница, той се наведе над рамото на файтонджията и му даде адреса, почти обезумял от напрежение.

— Сейнт Луис Стрийт, и по-бързо! Трябва да стигнем там по най-бързия начин.

От скоростта на въртене спиците на колелата се сляха в плътни дискове, улиците на Ню Орлиънс потекоха назад, замъглени и трептящи като отразени в бърза вода.

Дюранд се тупна по бедрото, сякаш това беше конят.

— По-бързо! По-бързо! Няма ли най-после да стигнем?

— Та ние направо хвърчим, господине. Ще смачкаме някой.

— Мачкайте, дявол го взел! Веднъж само да стигнем.

Той скочи от файтона също както се бе качил, протегна назад ръка и пусна няколко монети в протегнатата напред шепа на файтонджията, и хукна към вратата на дома си, сякаш щеше да се хвърли с цялата си тежест върху нея и да я разбие.

Леля Сара му отвори учудващо бързо. Изглежда, в този момент е била точно в преддверието от другата страна на вратата.

— Тука ли е? — застана той срещу нея. — Вкъщи ли си е?

— Кой? — дръпна се тя, изплашена от необуздаността на въпроса му. Ала все пак отговори, тъй като молеше да става дума само за един човек. — Госпожа Джулия ли? Няма я цял следобед. Каза ми, че отива да пазарува и нямало да се бави. Трябва да беше към един часа. Оттогава я няма.

— Господи! — изохка смазано той. — Точно от това се страхувах. Дявол да го вземе това писмо, защо не дойде един час по-рано!

Едва тогава забеляза една девойка, която чакаше там, свита на канапето до стената. Скромно облечена, с голям пакет в скута. Тя боязливо се гушеше, а бледото й лице беше пламнало болезнено от последните му думи.

— Коя е тази жена? — запита Дюранд, снижил глас.

— Младата госпожица е помощничка на шивачката. Изпратили са я да донесе една рокля, шият я на госпожа Джулия. Казва, че госпожата й казала да бъде тука към три. Има вече два-три часа, откак я чака.

Значи, мина му като светкавица през главата, при нормално развитие на нещата, тя не е смятала да се бави. А това, че я няма, доказва…

— Кога направихте тази уговорка? — запита предизвикателно той, от което момичето се сви още повече.

— Ами преди… преди няколко дни — смутено отвърна то. — Мисля, че беше миналата седмица, господине.

Забравил приличие, той хукна стремглаво нагоре по стълбите; зад себе си дочу тактичния шепот на Леля Сара:

— Ти, миличка, по-хубаво си тръгвай. Ще има разправия тука, мини някой друг път.

Задъхан от бързото изкачване, но за момента неподвижен, Дюранд застана в спалнята и се заоглежда с нямо безсилие. Погледът му попадна върху куфара. Същият, който никога не беше отварян. Макар и прикрит в калъфа, от оная неделя Дюранд вече знаеше какво е това. Дръпна рязко калъфа и инициалите отново се показаха. „Д. Р.“ в цвят на незасъхнала кръв.

Обърна се, изхвърча от стаята и отново се втурна надолу по стълбите. Този път стигна само до средата и спря.

Младата помощничка на шивачката тъкмо си тръгваше; застанала на вратата, тя подаваше пакета на Леля Сара.

— Предайте на госпожа Джулия, че аз… аз съжалявам, че не съм я разбрала правилно; ще дойда утре следобед по същото време, ако е удобно.

— Тичай да доведеш ключар! — викна той от средата на стълбището и сякаш взрив от граната заглуши тихите думи в края на разговора им. Плахата пратеничка изчезна начаса, а Леля Сара се опита да затвори с една ръка вратата след нея, като същевременно се беше спуснала в обратната посока, за да изпълни заръката му.

Но миг преди да излезе, той реши друго.

— Не, чакай малко! Това ще отнеме много време. Донеси ми един чук и длето. Нали имаме?

— Трябва да има.

Тя се завтече към задната част на къщата.

След като му ги донесе, той пак хукна нагоре. Коленичи на пода и ожесточено се нахвърли върху куфара с побелели като белег от рана устни; вкара длетото в процепа около ключалката и безжалостно започна да чука. След миг-два ключалката отскочи и увисна от гнездото си, почти изцяло отделена.

В странно смълчаната стая ударите на длетото върху чука кънтяха глухо като погребален звън.

Дюранд освободи страничните ключалки, откопча овехтелия кожен ремък, който стягаше куфара през средата и с пъшкане се изправи; леко издутият капак се открехна, после се отметна назад и потрепери.

Лъхна го миризма на нафталин, все едно че някой бе въздъхнал в лицето му.

Куфарът беше на спретната, взискателна и педантична особа. Вещите бяха подредени на симетрични купчинки, изравнени сякаш по конец, а празните пространства между тях бяха изкусно запълнени с носни кърпички и други по-дребни предмети, за да не се разместят при пренасянето.

В най-горното отделение имаше само дамски долни дрехи, дневни и нощни; всички по-скоро практични, отколкото красиви. Жълти бархетни нощници, бархетни фусти, дебело вълнено бельо с връзки — той така и не се опита да разбере точно какво е.

Миг по-късно ръцете му бяха разбъркали всичко до неузнаваемост.

Отмести горното отделение настрана и под него откри грижливо сгънати една върху друга рокли. По-убити на цвят от всички онези, които бе купувал, откакто се премести тук — кафяви и сиви със строги бели якички, черни вълнени, тук-там някоя от скромно синьо или зелено каре, нищо по-ярко.

Взе напосоки най-горната рокля, след това още една.

Безпомощно вдигнал по една във всяка ръка, изправен в цял ръст помежду им, той гледаше ту към едната, ту към другата.

Ненадейно погледът му се спря върху собственото му отражение в огледалната врата на гардероба. Той пристъпи напред, за да не му пречи куфарът, и отново се огледа. Нещо не беше наред, а не можеше да определи какво е то.

Отстъпи крачка назад с находките си, за да добие по-цялостна представа. Изведнъж, след преместването, му просветна и той разбра какво го е озадачило. И двете рокли бяха прекалено големи. Вдигнал бе ръце, ръцете, с които ги държеше, на височината на раменете си. Роклите стигаха чак до пода, дори леко се подгъваха при допира.

В представите си я видя в огледалото, застанала до него. Появи се там за миг като мимолетно видение. Главата й беше едва-едва над рамото му, при това, когато косата й беше вдигната във висока прическа.

Почти уплашен, той изпусна двете рокли, които му се сториха като призраци. Отиде до гардероба и широко разтвори вратите му едновременно с две ръце. Беше празен; напречната дървена пръчка в горния му край стоеше гола. Лек, призрачен дъх на теменужки, и това бе всичко.

Откритието му изглеждаше някак си незначително в сравнение с предишното. Дюранд изпитваше страх не от липсващите дрехи, а от тези, които бяха тук.

Той пак изскочи на стълбите, наведе се така, че Леля Сара да го види отдолу и се развика. Тя дотича, наново ужасена.

— Да, господине! Да, господине!

— Слушай, какво остави онова момиче? Нещо за госпожа Джулия ли?

— Новата рокля, дето й я шият.

— Донеси я тук. Бързо.

Грабна роклята, втурна се обратно в стаята, разкъса картонената кутия и я измъкна. Ярка, ефирна, със светлолилави панделки на талията. Той не забеляза нищо от тези подробности.

Взе едната от роклите, намерени в куфара, които бе пуснал на земята. Разстла я на леглото, приглади я като книжна кройка, разпери ръкавите настрани и дръпна полите надолу, докъдето стигат.

Наложи отгоре й новата, току-що донесената рокля. После се отдръпна и погледна — предварително знаеше какво ще види.

Двете рокли не си съвпадаха в нито една точка. Ръкавите на долната бяха по-дълги и се виждаше целият маншет. Беше по-широка на гърдите и в това двуизмерно положение излишният плат се бе разстлал отстрани като два полумесеца. Талията, и тя беше почти два пъти по-широка. Жената, която бе носила тази рокля, не би могла да се побере в другата. Но най-силно впечатление правеше фактът, че от полите на първата оставаше широка ивица много по-надолу от мястото, където другата свършваше.

Дължината на всички рокли — дори и той знаеше това — беше една-единствена: до пода. Не съществуваше такава рокля, която да не стига до пода. Разликата в дължините се дължеше не на някаква мода, а на ръста на жените, които ги носеха.

А по маломерната горна рокля все още проблясваха карфиците, с които бяха отбелязани действителните размери на Джулия, такава, каквато я знаеше; мерките бяха взети направо от тялото й преди по-малко от седмица, оставаше само да я завършат. Дрехите от Сейнт Луис…

Кръвта бавно се отдръпна от страните на Дюранд, а в сърцето му попълзя непонятен страх, какъвто той никога преди това не бе изпитвал. Знаеше го още когато влезе в къщата, но сега, в този момент, той си го доказа, а от доказателството не можеше вече да избяга.

Дрехите от Сейнт Луис бяха дрехи на друга жена.