Уилям Айриш
Валс в тъмнината (57)

LVI

Най-накрая спряха за малко в Пенсакола, за да си поемат дъх. Бяха следвали гигантската плавна дъга на Мексиканския залив, придвижвайки се покрай нея все по на изток и по на изток. Спираха за кратко, отново се втурваха панически напред, позадържаха се тук-там, къде за ден-два, къде за повече, но продължаваха да следват сляпо съдбата си. Ню Орлиънс, Билокси, Моубийл, накрая Пенсакола. И многобройни прикътани местенца помежду им.

Сега бяха в Пенсакола. По така избрания маршрут не биха могли да отидат по-нататък, без да се отдалечат от крайбрежния район, а по една или друга причина — най-вероятно от страх пред неизвестното — те се придържаха към познатата им брегова ивица. Оттук дъгата на Мексиканския залив се извиваше право надолу покрай скупчените колиби с ламаринени покриви на Тампа, и още по-надолу — към странната чуждоезична Хавана. Да продължат по-нататък, би означавало да се откъснат напълно — едно окончателно и безвъзвратно заточение. (Завръщащите се кораби бяха подлагани на проверка, а те не притежаваха изискваните при тези случаи документи.) Нито пък им се искаше да навлязат във вътрешността на страната и да се отправят към Атланта, Джорджия, следващата най-очевидна стъпка. По някакви известни само на нея причини, тя се боеше от Севера и въпреки че Атланта не беше чак толкова на север, все пак бе крачка нататък.

И така, Пенсакола. Тук отново наеха къща. Но сега вече не за да живеят в лукс, да бъдат изискани или да се чувствуват „наистина“ женени, а за да си осигурят най-елементарна безопасност.

— В хотел ще ни забележат много по-лесно — прошепна тя в прогизналото от дъждове хотелче, където бяха отседнали само за една нощ. — Тук по-бързо успяват да си напъхат носа в чуждите работи. Всеки момент някои пристигат, други си заминават, отнасят със себе си разни истории и ги разпространяват навсякъде.

Той кимна, наведе се да надникне през полуспуснатите щори, после уплашено се дръпна назад, когато една светкавица озари прозореца с непоносимо ярък блясък.

Наеха най-отдалечената, затулена и незабележима къща, която намериха в една сънлива уличка с дървета, доста далеч от центъра на града. И макар че другите къщи не бяха прекалено близо, нито съседите твърде много, окачиха на прозорците плътни завеси, за да са още по-добре защитени от любопитни погледи. Наеха си домашна прислужница, просто от немай-къде, но съкратиха присъствието й до минимум — щеше да идва само три дни седмично, нямаше да преспива в къщата и щеше да си тръгва преди шест часа. Пред нея разговаряха предпазливо или изобщо не разговаряха.

Този път смятаха да бъдат много внимателни, много благоразумни.

През първите едва-две седмици всеки път когато излизаше или се прибираше по светло, когато слизаше или се качваше във файтон, Бони навеждаше чадърчето напред, за да не се вижда лицето й. А Дюранд, който бе лишен от това преимущество, свеждаше глава колкото може по-надолу. Така че винаги когато излизаше от къщи или се връщаше, изглеждаше като че търси нещо по земята.

А когато една съседка дойде да се запознаят, понесла буркани със сладко и разни домашни сладкиши, какъвто беше обичаят, Бони упорито я държа на вратата, докато словоохотливо й обясняваше, че още не са се подредили и че къщата е в безпорядък, като извинение за това, че не я кани да влезе.

Жената си отиде обидена и за първи път върна приготвените подаръци, а когато на другия ден видя двамата на улицата, не ги поздрави и дори извърна глава настрана.

Дюранд се бе скрил, за да подслуша целия разговор и сега, когато разстроената посетителка си тръгна, упрекна Бони.

— Не трябваше да постъпваш така. Още по-подозрително е, когато си прекалено плашлив.

— Нямаше друг начин — отвърна тя. — Ако я бях поканила, щяха да дойдат и други, после щяха да очакват да им върна посещението и това нямаше да има край. Никой повече не дойде.

— Сигурно си мислят, че живеем заедно, а не сме женени — насмешливо заяви Бони веднъж. — Затова всеки път, когато излизам, нарочно не си слагам лявата ръкавица и държа ръката си високо на дръжката на чадърчето, за да не пропуснат да видят, венчалната ми халка. — И добави: — Свинете му мръсни!

Господин и госпожа Роджърс бяха пристигнали в Пенсакола. Господин и госпожа Роджърс бяха наели къща в Пенсакола. Господин и госпожа Роджърс дошли отникъде. На път за бог знае къде.