Уилям Айриш
Валс в тъмнината (41)

XL

Плътно притиснати, всеки с ръка около кръста на другия, те надничаха през прозореца на стаята й с жадно любопитство и се превиваха в задружен смях, като гледаха неспирния като при пролетно наводнение поток от куфари на полковника, който се изля изпод навеса на верандата, а след него и собственика им, подтичващ в тръс. Полковникът се чудеше как по-бързо да се качи в чакащия го файтон, за да напусне мълниеносно сцената на поражението, което бе направило самочувствието му на пух и прах; като щъркел, който е тръгнал да отлита, той отскочи на един крак, хвърли се на седалката, а целият файтон се разлюля.

Много е вероятно не остенът на съвестта му да го бе принудил да се разбърза, а това, че стана за посмешище на всички. Историята явно се бе разпространила светкавично из хотела по неведомия, но така характерен за всички морски летовища начин, макар че нито Дюранд, нито тя бяха споменали някому за нея. Сякаш хотелът беше гъба, в която слухът се бе просмукал като вода; сякаш самите ключалки се бяха сдобили с езици или се бяха превърнали в отворени усти, с които да прошепнат какво се е случило. Всички, които влизаха или излизаха в този момент, неминуемо се спираха, за да позяпат зрелището, разигравано от бягащия полковник; те или съвсем открито се смееха, или тактично държаха ръце пред устните си, което ги издаваше, че прикриват усмивки.

Хари Уърт побягна, скрит зад грамадата от куфари на седалката, а перата на мъжкото му достойнство бяха опърлени по-жестоко от огън. Жълтите спици на файтона се сляха в едно, вдигна се пушилка прах, пътят опустя и от полковника не остана и помен.

Тя дори бе понечила да му помаха с кърпичката си, но Дюранд, воден от остатъци на чувството за мъжка солидарност, бе хванал и възпрял ръката й, въпреки че нито за миг не престана да се смее. Дръпнаха се от прозореца все още засмени, все още прегърнати през кръста, отново открили, че са родени един за друг. Макар и неволно, бяха проявили жестокост с едничката цел да се позабавляват. Но какво е жестокостта, ако не удоволствие от причинената другиму болка?

— Боже господи! — възкликна тя, останала без дъх. Отдели се от Дюранд и се подпря на облегалката на някакво кресло, за да се посъвземе. — Милият. Никак не го биваше за ролята на романтичен любовник. Но такива като него най-много се стараят да я изиграят. Да им се чудиш на ума.

— Аз ставам ли за тази роля? — попита Дюранд, любопитен да чуе мнението й.

Тя извърна очи към него, притвори ги, сякаш нямаше думи и приглушено промълви:

— О, Луис! Как можеш да ме питаш такова нещо? Та ти си идеалният случай. Червиш се като хлапак — ето, пак пламна. Силен като тигър, а сърцето ти е нежно като на жена.

Това за тигърската сила му хареса; реши, че другите две качества са изцяло плод на въображението й.

След този намек отново употреби споменатата тигърска сила за кратка, но пламенна прегръдка, както впрочем би сторил всеки мъж на негово място.

— Скоро и ние ще трябва да напуснем хотела — напомни й той.

— Защо? — Тя зададе въпроса така, сякаш и на нея й се искаше, но просто не можеше да разбере причината.

Миг след това реши, че се е досетила и сама си отговори:

— Ами да, след всичко, което се случи. Правилно, правилно; нали постоянно ме виждаха с него през цялото това…

— Не. Не исках да кажа това. Заради… онази история на парахода. Снощи ти казах, че съм ходил при частен детектив в Сейнт Луис и доколкото знам, той все още работи по случая.

— Нали няма заповед за арестуване?

— Няма, но мисля, че е по-добре да не му се изпречваме на пътя. Не бих искал да се срещаме, нито дори да узнае къде се намираме.

— Той няма правата на полицай, нали? — уж нехайно се осведоми тя.

— Не, доколкото ми е известно. Не знам какво има право да върши и какво не, нито пък искам да разбера. От полицията в Ню Орлиънс ми казаха, че не си застрашена от арестуване, но това беше още преди той да се заеме със случая. Докато продължава да действува, времето на сигурността ти може всеки момент да изтече, и то, когато най-малко очакваме. По-безопасно за нас е да не се мяркаме пред очите им. Не разбираш ли, че вече не можем да се върнем в Ню Орлиънс?

— Да — безстрастно се съгласи тя. — Наистина не можем.

— А най-добре ще е да не се застояваме и тук. Слуховете се разпространяват бързо. Не си виновна, но където и да се появиш, ти привличаш възхитените погледи на всички. Не си някоя сива, безлична жена, на която никой не обръща внимание. Освен това и за мене се знае, че съм тук; от никого не съм скрил, че тръгвам насам и ще бъде много лесно да ме намерят…

— А имаш ли… възможност…?

Той разбра какво искаше да каже.

— Засега имам достатъчно. А ако стане нужда, винаги мога да се свържа с Джардин.

Тя щракна с пръсти и весело каза:

— Добре тогава, да тръгваме. Още днес. Ти ще кажеш накъде.

Той пъхна едната си ръка в джоба и разпери пръстите на другата.

— Какво ще кажеш за някой от градовете на север? Големи са и така ще потънем в тях, че никой няма да ни забележи. Болтимор, Филаделфия, може дори Ню Йорк…

— Не на север — каза тя с отнесен поглед, внезапно прехапала долната си устна. — Там е студено, мрачно, грозно и сняг вали, и…

Какъв ли дамоклев меч на възмездието, запита се Дюранд, виси над главата й там?

— Тогава ще останем в Юга — отвърна той без никакво колебание. — По-близо сме до тях и затова ще трябва да се местим по-често. Но щом така искаш. Какво ще кажеш за Моубийл или Бирмингам при това положение; достатъчно големи са, за да се изгубим в тях.

Тя направи избора си и наперено кимна:

— Засега Моубийл. Започвам да стягам багажа веднага.

Не след дълго спря и отново се приближи до него, хванала някаква дреха в ръка.

— Колко е по-различно от снощи. Помниш ли? Тогава беше арестуване. А сега е сватбено пътешествие.

— Началото на нов живот. Всичко е ново. Нови планове, нови надежди, нови мечти. Ново място. И ти си нова, и аз съм нов.

Тя се сгуши в прегръдките му и вдигна поглед, в който се четеше цялата й душа.

— Прощаваш ли ми? Приемаш ли ме отново?

— Все едно, че не съм те познавал до снощи. Минало няма. Това е нашата истинска сватба.

Ръцете му отново проявиха тигърската си сила, отново я обгърнаха.

— Моят Лу — сърцераздирателно изхлипа тя.

— Моята Джу…

— Хей, внимавай — сложи тя пръст на устните му.

— Моята Бони.