Уилям Айриш
Валс в тъмнината (59)

LVIII

Никога не разбра как е открила това място. Той самият изобщо не би се досетил за съществуването му. Изглежда, тя можеше да ги надушва от километри.

Беше на втория етаж, нагоре по някакви стълби, по които от време на време слизаше някой, но не видяха да се качи нито един човек. Долу беше просто ресторант и място, където можеше да се пийне по чашка. Бяха идвали един-два пъти по време на нощните им обиколки в търсене на развлечения, но си бяха тръгвали скоро, тъй като не им се видя интересно. Ако още тогава бе усетила нещо, тя не го бе споделила с него навремето.

Сега отидоха там с двестате долара в джоба му и първо седнаха долу да изпият по чаша бургундско вино на една самостоятелна маса близо до стълбите.

— Сигурна ли си? — продължаваше да я подпитва той, недоверчиво снишил глас.

Тя леко смръщи вежди в потвърждение.

— Напълно. Познавам тези места. Онази вечер забелязах лицата на един-двама, когато слизаха по тези стълби. Виждала съм такъв израз и преди. Лицето е прекалено бледо, погледът е прекалено искрящ и трескав. — Тя го потупа по коляното под масата. — Търпение. И прави, каквото ти казвам, когато му дойде времето.

Поседяха още малко — Бони с безизразно лице, той притеснен.

— Време в — каза най-после тя.

Дюранд махна към келнера.

— Сметката, моля. — Извади всичките двеста долара и му позволи да ги види, докато избираше банкнота да плати. Междувременно тя най-открито сподави прозявката си. — Скучно е тук. Не можете ли да ни предложите нещо… малко по-интересно.

Келнерът отиде до управителя и тайно му каза нещо, закрил уста с ръката си. Управителят дойде на свой ред при тях и дискретно се приведе над облегалката на Дюранд.

— Мога ли да направя нещо за вас, господине?

— Не можете ли да ни предложите нещо по-интересно от това?

— Ако бяхте сам, господине, бих ви предложил.

— Предложете, предложете — насърчи го Дюранд.

— На горния етаж има няколко господа… Нали ме разбирате?

— Напълно — отвърна Дюранд. — Как не съм знаел по-рано? Хайде, скъпа.

— И дамата ли? — недоверчиво запита управителят.

— Аз се държа много прилично — усмихна се кокетно тя. — Ще си стоя тихичко като мишка. Никой няма да ме усети, че съм там.

— Кажете им, че господин Брадфорд от ресторанта ви е изпратил. Предпочитаме да не се знае много за това. То е сами за развлечение на някои от нашите постоянни клиенти.

В подходящ момент, когато им се струваше, че никой не ги гледа, те се качиха заедно. Дюранд почука на голямата портална врата, зад която се чуваха разговори. Някакъв мъж им отвори, надникна навън, но задържа вратата така, че те да не виждат какво става вътре.

— Изпраща ни господин Брадфорд от ресторанта.

— Вътре не е позволено за дами, господине.

Тя го заслепи с най-очарователната си усмивка. Погледна го право в очите. Дори докосна рамото му за миг.

— Всяко правило си има изключения, нали? Вие няма да ме оставите отвън, разбира се. Толкова ще съм самотна без него.

— Но разговорите на господата могат да…

Тя закачливо щипна мъжа под брадичката.

— Хайде пък и вие. Вече съм чувала как съпругът ми ругае, това няма да ме шокира.

— Един момент.

Мъжът затвори вратата; след миг отново я отвори, за да й предложи домино от черно кадифе.

— Може би ще се чувствувате по-удобно с това.

Бони погледна подигравателно към Дюранд, сякаш искаше да каже „Не е ли наивен?“, но въпреки това си го сложи.

Човекът отстъпи навътре и отвори вратата по-широко, за да влязат.

— Трябваше ли да кокетничиш толкова? — бързо й подхвърли Дюранд.

— Затова пък ме пуснаха, нали?

Влизането й предизвика сензация. Той знаеше, че тя привлича вниманието, където и да отиде, но никъде не бе виждал чак такава реакция. Разговорите стихнаха, настъпи мъртва тишина. На няколко маси дори спряха да играят. Един-двама колебливо посегнаха зад себе си, сякаш искаха да си облекат саката, въпреки че не доведоха намеренията си докрай.

Бони прикри уста с длан и каза нещо на лицето, което играеше ролята на домакин.

— Господа, дамата би желала да не забелязвате присъствието й. Тя просто обича да наблюдава игри на карти.

Бони кимна сдържано, с престорена скромност и продължи нататък, хванала Дюранд под ръка.

Водачът им го представи на една от масите, след като първо се осведоми за името му и се увери в готовността на останалите играчи да го приемат.

— Господин Касъл, господин Андерсън, господин Хофман, господин Стийвс.

Бони не беше представена — благоприличието в случая изискваше да я пропуснат.

— Шампанско за господата — поръча Дюранд още щом зае мястото си.

Един чернокож прислужник донесе бутилка, но тя тутакси го освободи от задълженията му със забележката:

— За мене ще е удоволствие да се погрижа за господата, които играят на тази маса. — И обиколи наоколо, за да налее в чашите им, след като играта беше навлязла в решителна фаза. После се отпусна в едно кресло малко настрани от тях, с вид на много послушно момиченце, на което са разрешили да остане до късно с възрастните. Човек би очаквал нозете й да не стигат до пода.

С небрежен жест Дюранд извади всичките двеста долара, като че ли те бяха само малка част от това, което имаше у себе си, и се включи в играта.

Само след няколко минути парите му се увеличиха. А след това повече никога не останаха двеста, а винаги повече, въпреки че пачката ту набъбваше, ту поизтъняваше. Накрая се удвоиха, после още веднъж и Дюранд ги раздели на две купчинки, така че на масата пред него сигурно имаше хиляда долара печалба. Докато играта продължаваше, той не прибра нищо в джоба си — такива бяха правилата.

В стаята беше топло и задушно, а играчите бяха допълнително разгорещени от собствените си страсти. При всяка възможност те трескаво и с благодарност пресушаваха услужливо поставените до тях чаши шампанско. И винаги, когато някоя чаша се изпразваше, една ненатрапваща се сянка, дори по-незабележима от сянка, тактично я дръпваше на известно разстояние зад играча, за да не му пречи да следи картите на масата, и там я доливаше. С грациозни, изящни, леки движения; с ръка на шията, на гърдите или на ухото, така че да не се разлее и капка, тя връщаше чашата на мястото й. Хванала столчето й с тънките си пръсти, някои от тях свити повече от другите.

Понякога този или онзи от играчите разсеяно измърморваше „Благодаря“, но обикновено присъствието й оставаше незабелязано — толкова ненатрапчиво задоволяваше нуждите им тя.

По едно време махна с ветрилото си към келнера и той донесе още една бутилка; а когато тапата изгърмя, тя потрепна лекичко — очарователна, мила и толкова плаха — нежно създание, несвикнало да отварят бутилки шампанско пред него.

Ала изведнъж на масата настъпи тишина. Играта спря. Всички продължаваха да гледат в картите си, но никой не помръдваше.

— Готови ли сте, господа? — запита любезно Дюранд.

Никой не отвърна, никой не започна да играе.

— Чакам ви, господа — повтори той.

Никой не погледна нагоре, въпреки подканата.

— Господине, бихте ли помолили дамата да се оттегли? — каза седящият непосредствено до него играч, също без да вдига очи от картите си.

— Какво искате да кажете?

— Необходимо ли е да ви се обяснява?

Сега вече всички бяха вперили погледи в него. Дюранд скочи на крака в умело изигран изблик на силно възмущение.

— Искам да знам какво искахте да кажете с това!

Другият също стана, но малко по-бавно.

— Ето това.

Той опря разтворените си карти в масата, за да ги събере на купчинка и го удари с тях два пъти през лицето, първо от едната страна, после от другата.

— Ако има нещо по-долно от мъж, който мами на карти, това е мъж, който използува жена да мами заради него.

Несвикнал да понася такива обиди и забравил за всички обстоятелства, освен пламтящите си от удара страни, Дюранд замахна към него с юмрук. Но сега вече скочиха и останалите, струпаха се около него и здраво хванаха ръцете му. Той се задърпа насам-натам, опитвайки се да се освободи, но те бяха прекалено много и единственото, което му се удаде, беше да ги повлече съвсем леко след себе си.

Масата се разлюля и един от столовете се преобърна. Бони изписка някъде изотзад, тихичко и ненужно, с нотки на оскърбена добродетел.

Управителят се появи сякаш по магия. Боричкането престана, но другите играчи все още държаха здраво Дюранд, който бе свел безпомощно бялото си като мрамор лице, като че ли искаше да го скрие от изгарящите им погледи.

— Този човек е един обикновен долен мошеник. Мислехме, че заведението ви е почтено. Би трябвало да се грижите за доброто му име по-добре.

Дюранд не се опита да го отрече, останала му бе поне толкова гордост. Това беше всичко, което му бе останало. Ризата му се беше разкопчала отпред и през нея се виждаше как гърдите му тежко се вдигат и отпускат. Но не толкова от току-що направеното кратко физическо усилие, колкото от унижение. Цялата стая се бе събрала около тях, всички игри бяха забравени.

Управителят направи знак на двама яки мъжаги.

— Изведете го оттук. И по-бързо. Моето заведение е почтено. Няма да търпя такива работи.

Дюранд не продължи да се бори. Остави се да го предадат на платените омиротворители и само подхвърляше „Пуснете ме“ като всеки човек в неговото положение.

Ала когато видя, че управителят подрежда разхвърляната маса и прибира парите, разпилени по нея, извика:

— Двеста долара от тези пари са мои, аз ги включих в играта.

Управителят му махна да си върви, но отдалече, сигурен, че Дюранд не може да го достигне.

— Остават в полза на заведението. Това ще ви е за урок, за да не опитвате същите номера друг път! Вън оттук, мошенико!

Гласът на Бони внезапно се извиси, остър и пронизителен:

— Разбойници такива! Върнете му парите!

— Намери се кой да ни нарече разбойници, а? — подхвърли някой и всички избухнаха в унищожителен смях, който помете двамата като порой.

Избутаха Дюранд през една задна врата, вероятно за да не скандализират посетителите в предния салон на долния етаж. От външната страна на сградата имаше някаква небоядисана дървена стълба. Блъснаха го, той падна надолу по нея и остана да лежи в калта на една задна уличка. Остана невредим по чудо, ала изгаряше от срам, какъвто никога не бе изпитвал; искаше му се да зарови лице в калта, за да го скрие.

Някой хвърли шапката му след него, после отупа ръце, сякаш да подчертае, че е държал нещо мръсно.

Но с това унижението и позорът на Дюранд не свършиха. Последният удар дойде, когато вратата внезапно се отвори отново и той видя как Бони политна навън. Отзад я блъскаха, избутваха я груби и потни мъжки ръце, като че ли беше обикновена уличница.

Неговата жена. Неговата любима.

Сякаш нож прободе сърцето му и то се сгърчи обезкървено около впилото се в него острие.

Изгонена навън в нощта, блъскана и залитаща подир него по стълбите, тя все пак успя да се хване овреме за перилата и да се задържи.

За миг остана неподвижна, там горе над него, вперила поглед надолу, където беше той.

После слезе и го подмина, като повдигна полите си, за да не го докосне, все едно че там лежеше купчина смет.

— Ставай — кратко рече тя. — Ставай и тръгвай. През ум не ми е минавало, че може да съществува такъв човек — да не може да спечели нито по правия, нито по кривия път.

Дюранд никога не бе допускал, че човешкия глас може да изразява такова убийствено презрение.