Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Waltz Into Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Уилям Айриш. Валс в тъмнината

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

САЩ. Първо издание

Редактор: София Василева

Коректор: Жанета Желязкова, Донка Симеонова

История

  1. — Добавяне

LXI

След това в продължение на пет дни не се случи нищо. Нямаше повече посещения в пощата. Нямаше безцелно седене пред писалището. Всичко, което е трябвало да се каже, беше казано и само огнището на камината знаеше какво е било то.

През тези пет дни тя дори не излезе на разходка. Обикаляше из стаите, необщителна, самоуверена. Сякаш чакаше нещо. Сякаш чакаше да измине някакво определено време. Да изминат пет дни.

И тогава, на шестия ден, най-неочаквано, без да каже и дума, тя отвори вратата, останала толкова дълго затворена, и Дюранд я видя как слиза по стълбите, пременена за излизане. Беше се облякла старателно, далеч по-старателно и по-изискано, отколкото я бе виждал от доста време насам. Накъдрената й с гореща маша коса се виеше в изящни букли. Устните й бяха ярко начервени, а не с леко подсилен цвят. Сякаш в съответствие с нечий вкус, различен от неговия. Нямаше и опит ружът да мине за естествена руменина — напротив, трябваше да изглежда точно като руж. Парфюмът й с аромат на цветя беше силен до зашеметяване — отново в съответствие с вкус, различен от неговия.

Бони излизаше. Направи го явно, без изобщо да се крие. Като че ли искаше да няма недоразумение по този въпрос, да няма спънки.

— Излизам — рече тя. — Ще се върна скоро.

Той не я попита къде отива.

Това беше към три часа следобед.

В пет часа тя все още не се беше върнала. Както и в шест. И в седем.

Стъмни се и Дюранд запали лампите, които проправиха със светлината си пътя на времето до осем часа. Тя все още не се връщаше.

Той знаеше, че не го е напуснала; знаеше, че ще се върне. Някак си не се боеше от това. Нещо в начина, по който тръгна, в прекалено откритото й държане, беше достатъчно да му подскаже, че е прав. Ако не смяташе да се връща, тя би се измъкнала тихичко и той изобщо нямаше да я види.

По едно време Дюранд отиде до чекмеджето на писалището и измъкна от дъното му малката пирографирана кутийка, в която тя държеше накитите си. Венчалната й халка беше вътре, предвидливо свалена за случая. Но там беше и пръстенът с големия диамант, който той й бе подарил в деня на пристигането й в Ню Орлиънс.

Не, не беше го напуснала, щеше да се върне. Просто бе излязла, без да си сложи венчалната халка.

Към девет часа откъм вратата се чу шум. Всъщност открехна се тихо, но после някой несръчно я заблъска, без да я разтвори докрай.

Най-после той излезе в салона, за да види какво става. Да види защо Бони все още не влиза, тъй като вече се бе досетил, че това е тя. Едното й рамо беше вътре, другото навън и тя стоеше така, облегната с гръб на касата. Очевидно си почиваше. Или пък се беше уморила толкова, че вече дори не й се влизаше.

— Зле ли ти е, Бони? — запита той, докато се приближаваше към нея, но без да бърза особено.

Походката му по-скоро трябваше да изразява укор и да запазва достойнството му.

Тя се изсмя. Това бе вътрешен сподавен смях, сякаш водеше диалог със самата себе си, а той бе напълно изключен от този разговор. Дори му се присмиваше.

— Знаех си, че точно това ще попиташ.

Той вече беше стигнал до нея.

Ароматът на цветя се бе променил — изветрял някак, ферментирал, с лек дъх на алкохол.

— Не, не ми е зле — предизвикателно отвърна тя.

— Ела насам, дръпни се от вратата. Да ти помогна ли?

Бони отблъсна ръката му, мина покрай него без никаква помощ. Походката й беше някак вдървена. Достатъчно уверена, ала тромава. Сякаш чрез нея искаше да каже „Виж колко добре вървя“. Напомняше му на механична кукла, навита да крачи по пода.

— И не съм пияна — ненадейно добави тя.

Той затвори вратата, но първо погледна навън. Отпред нямаше никой.

— Не съм казал такова нещо.

— Не, но си го мислиш…

Бони зачака отговора му, но той не добави нищо. Всеки отговор би я раздразнил еднакво, нямаше значение дали ще й противоречи, или ще се съгласява с нея. Тя търсеше свада с него, беше враждебно настроена. Дали това чувство се бе породило спонтанно, или друг й го бе внушил, той не можа да разбере.

— Аз никога не се напивам — рече тя, извърната към него от вратата на всекидневната. — И никога през живота си не съм се напивала.

Дюранд не отговори. Бони влезе във всекидневната.

Когато и той на свой ред влезе там, тя седеше в голямото кресло, леко отпуснала глава назад — почиваше си. Очите й бяха отворени, но не гледаха това, което върши; бяха приковани някъде далеч нагоре. Сваляше си ръкавиците, но не така внимателно, както обикновено, а с някакво лениво безгрижие — празните им пръсти ту висяха свободно надолу, ту се полюшваха насам-натам.

Дюранд спря и се взря в нея за момент.

— Закъсня — каза той най-сетне.

— Знам, че закъснях. Няма защо да ми го казваш.

Издърпа ръкавиците с отривисто и ядно движение на китката си и ги хвърли на масата.

— Защо не ме питаш къде съм била?

— Нима ще ми кажеш? — парира я той.

— Нима ще ми повярваш? — върна му го тя. След това си свали шапката. Заразглежда я внимателно и неодобрително, въртейки я за периферията около китката на другата си ръка.

Сетне, съвсем ненадейно събра палеца и показалеца на свободната си ръка в кръг, разтвори ги рязко и звучно чукна шапката с нокът — с този просташки жест изразяваше пренебрежението си. Миг по-късно я захвърли и тя падна на пода, доста далеч от нея. Дюранд не се помръдна да я вземе. В края на краищата това беше нейната шапка. Само погледна накъдето беше паднала.

— Мислех, че я харесваш. Мислех, че е последното ти модно увлечение.

— Ами — дрезгаво рече ти с възмущение. — В Ню Йорк се носят по-големи този сезон. Малките са вече демоде.

Кой ти го каза, горчиво я запита той наум. Кой ти каза, че пропиляваш дните си тук, далеч от големите градове, където си живяла така приятно преди. Той чуваше тези думи, като че бе присъствувал при произнасянето им.

— Да ти донеса ли нещо? — предложи Дюранд след малко.

— Няма какво да ми носиш — отвърна тя, едва ли не с подигравка. И той разбра недоизказаната част на мисълта й: „Мога да си взема, каквото пожелая, и без твоята помощ.“

Остави я на спокойствие. Нечие влияние я бе настроило срещу него. Или по-скоро бе раздухало жарта на враждебността й, която отдавна тлееше в нея. Причината не беше в алкохола, а в нещо по-сериозно. Алкохолът бе просто маслото в огъня.

След няколко минути Дюранд се върна с чаша кафе, което бе сварил за нея. Това беше проста операция и единствената, на която бе способен в кулинарното изкуство. Наблюдавал я бе какво прави и затова знаеше, че се налива вода, в която се слага смляното кафе, след което се оставя на печката.

Но докато някои други, някои други, които той не познаваше, биха оценили тъжното очарование на стореното без никаква показност усилие, тя се разбунтува и отврати.

— Ах, толкова си миличък, дявол да те вземе, че чак ми се повръща. Не можеш ли да се държиш като мъж? Не можеш ли да си свалиш колана и да го размахаш някой път? Кой знае, можеше да има полза и за двамата?

— Така ли обикновено се отнасяха… — започна хладно той, но не довърши.

Въпреки това тя изпи кафето. Без, разбира се, да му благодари за труда.

Последва период на сънливост, докато кафето се усвои от организма й, подир което се появиха ободряващите му качества. Бони изведнъж стана словоохотлива. Като че ли искаше да заглади лошото впечатление, което първоначално бе създала поради липсата си на задръжки. Враждебността изчезна или най-малкото не се проявяваше външно.

— Изпих една чашка — призна тя. — И май не трябваше да пия. Но те настояваха.

Тя почака да види дали той ще я попита кои са тези „те“. Не я попита.

— Бях си тръгнала за вкъщи, това беше в пет, преди няколко часа и сгреших, като тръгнах да вървя пеша през целия път, вместо да взема файтон. Сигурно съм се преуморила. Или пък си бях стегнала корсета прекалено силно. Не знам. Във всеки случай както си вървях по улицата, изведнъж започна да ми прилошава и пред очите ми всичко заплува. Не знам какво щеше да стане, сигурно щях да падна на земята. Но за щастие се случи така, че само на няколко крачки след мене, по същия тротоар вървеше една много изискана дама. Тя ме подхвана и ме задържа да не падна. Щом дойдох на себе си, тя настоя да ме заведе у тях, за да мога да се съвзема, преди да продължа. Къщата й беше само на няколко крачки оттам, били сме почти пред нея, когато ми прилоша.

След малко се върна съпругът й; сега и двамата дума не ми даваха да издумам за тръгване, докато не се уверят, че съм се оправила. Предложиха ми това питие, а то сигурно е било по-силно, отколкото ми се стори тогава. Наистина бяха самата любезност. Тя май каза, че фамилията й е Джаксън. Някой път ще ти покажа къщата им. Имат прекрасен дом.

Увлечена от спомените си, Бони започна да му го описва.

— Заведоха ме в гостната и ме настаниха на един диван. Само да я беше видял. Личеше си, че са дали много пари. Нашата нищо не представлява пред нея. Мебели в стил Луи XV, тапицирани с тъмновиолетова дамаска. На стената от двете страни на камината — високи огледала, а в огнището вместо цепеници гореше газ, можеш да включиш и да изключиш камината, когато си поискаш…

Тя говореше, а Дюранд виждаше във въображението си мизерната хотелска стаичка, забутана някъде из страничните улички около гарата, със спуснати щори, за да не се вижда отвън; тайната любовна среща, неусетно продължила извън рамките на благоразумието под влияние на алкохолното опиянение. Тя и мъжът, който и да беше той…

Пламъкът на старата любов, отново разпален от алкохола; подновяването на предишните връзки, шепотът и сподавеното хихикане, общите спомени. Виждаше всичко, като че беше там и надничаше иззад гърбовете им.

Най-силно го разтърси не физическата й изневяра. Съкруши го духовната й измяна — това, което беше наистина непоправимо. Никога не би могла да му изневери така страшно чрез тялото си, както чрез ума и сърцето си. Защото той открай време знаеше, че не е първият мъж в живота й, но бе желал, надявал се бе и молил да бъде последният.

Сега, когато се връщаше мислено назад, му беше лесно да проследи стъпките, довели до това положение. Лъжата му относно парите — това временно незадоволително средство, което само влоши нещата, вместо да ги оправи. После острата им, ожесточена свада, когато той най-после трябваше да се отметне от думите си, а тя се огорчи, изпълни се със злоба и зажадува да му върне със същата монета за неговия номер. Някъде по това време сигурно бе изпратила писмо на Север, и макар че никога не го беше чел, Дюранд можеше да се досети какъв е бил отчаяният му зов: „Ела да ме вземеш. Не мога повече да понасям това, измъкни ме оттук.“ И после, преди пет дни — отговорът, загадъчното писмо до „Мейбъл Грийн“.

Тя нямаше защо да ходи повече до пощата и тайно да получава писма. Други нямаше да има. Сега подателят беше тук при нея, в същия този град.

Да, мислеше си Дюранд с внезапно осенило го просветление, и аз бих пътувал пет дни, дори двайсет пъти по пет дни, за да бъда с жена като Бони. Кой мъж не би го сторил? Ако новият й любовник не може да се грижи за нея, тя просто трябва да повика стария.

Най-после Бони разбра по лицето му, че вече не я слуша.

— Много се разбъбрих — рече тя неловко. — Боя се, че ти омръзнах.

— Това никога няма да стане — мрачно отвърна той. — Ти никога няма да ми омръзнеш, Бони — и беше истина.

Тя изпъна лакти назад и сподави една прозявка.

— Май ще е най-добре да си легна.

— Да — съгласи се той вяло. — Така ще е може би най-добре.

Малко след това Дюранд чу вратата на стаята й да се затваря, главата му бавно клюмна надолу, неутешимо надолу и се прислони в събраните му върху масата ръце.