Уилям Айриш
Валс в тъмнината (21)

XX

В стаята животът бе замрял. Обстановката прекрасно би могла да мине за натюрморт, нарисуван върху платно и изправен да съхне, в действителни размери, съвсем като истински във всички нюанси и до последната подробност, ала все пак умела имитация, дори не оригинал.

Прозорец, лумнал в светлината на залеза, сякаш отвън, точно под него, беше накладен огън, чието сияние хвърляше отблясъци по тавана и отсрещната стена. Килимът, събран тук-там на вълни от нечии несигурни стъпки, може би и от падането на човешко тяло, а после оставен така. На едно място беше изцапан с тъмно петно, което приличаше на рак, сякаш значително количество от някаква гъста течност е било разлято върху него. Постелята, пред която един младоженец някога бе поруменявал, сега бе непроветрена, неоправяна сякаш от дни, и всеки по-деликатен човек би пламнал от срам при вида й. Чаршафите сивееха, събрани над дюшека от едната страна, а от другата — свлечени по пода.

До леглото — захвърлена мъжка обувка, само една, като че ли подтикът да я събуят или пък да обуят другата бе угаснал безвъзвратно, преди действието да бъде доведено докрай.

Розови тапети с незабравки, „не яркорозови“ тапети, за които някой бе споменал в писмото си. На едно място имаше дълбоки резки, през които се виждаше мазилката — все едно че някой бе взел големи ножици и с тях бе драл стената, опитвайки се да унищожи колкото може повече незабравки.

В центъра на натюрморта — маса. А на масата три неподвижни предмета. Зловонна чаша, вече слизеста от безбройните доливания, бутилка бренди и една безжизнена, положена ничком глава с рошава сплъстена коса. Тялото към тази глава — отпуснато върху наклонен напред стол, едната му ръка — стиснала гърлото на бутилката със собственическа неотстъпчивост.

На вратата се почука, но без да се чуе шум от приближаващи се стъпки, сякаш някой бе стоял отвън, дълго се бе вслушвал и едва сега бе събрал смелост.

Никакъв отговор, нищо не помръдна.

Ново почукване. Този път се обади и човешки глас.

— Господин Лу. Господин Лу, отключете.

Никакъв отговор. Главата леко се наклони на една страна и откри челюстта, по която бе набола синкава брада.

Пак се почука.

— Господин Лу, отключете. Вече стават два дни.

Главата се отдели от масата, повдигна се леко, но очите бяха все още затворени.

— Какво е това дни? — промълви устата. — Забравил съм. А, да — това, което е между нощите. Тези празни моменти.

Топката на вратата безрезултатно се завъртя.

— Пуснете ме да вляза. Леглото да ви оправя поне.

— То си е само мое сега. Нека си стои така.

— Нека да ви запаля поне лампата. Стъмнява се вече. Дайте да ви я сменя.

— Защо ми е да свети? Какво има да гледам? Тук съм само аз. Аз и…

Той наведе бутилката бренди над чашата. Не изтече нищо. Обърна я с гърлото надолу. Пак нищо.

Стана от стола. Замахна да запрати бутилката в стената. После възпря ръката си, свали я, затътри се към вратата само с една обувка и най-после превъртя ключа.

Пъхна бутилката в ръцете на Леля Сара.

— Донеси ми още една — изхриптя той. — Само това искам от теб. Няма на тоя свят друго, което можеш да направиш за мен. Не ми трябват нито лампите ти, нито бульоните ти, нито да ми оправяш леглото.

Но тази стара, суха негърка беше смел поборник за каузата на къщния ред и чистота. Промъкна се в стаята покрай него, преди той да успее да й попречи, постави нова лампа до онази, в която нямаше газ и след миг вече опъваше и подпъхваше чаршафите на разхвърляната постеля, като скришом попоглеждаше към него да види дали не се кани да я възпре.

Оправи леглото и побърза отново да излезе от стаята, като предпочете по-дългия път покрай стената, за да не мине много близо до него. Хванала дръжката на вратата, вече по-уверена в безопасността си, тя се обърна и го погледна — стоеше изправен, стиснал гърлото на бутилката. Погледна я и той.

Изведнъж го обзе някакъв неизразим копнеж, който сякаш го разтърси. Тонът му, допреди минута горчив и рязък, стана благ. Протегна ръка към нея, като че сега я умоляваше да остане и да го послуша как говори за нея, отсъствуващата. Да си поговорят двамата за нея.

— Спомняш ли си как седеше там и почистваше ноктите си с памуче, навито на клечка? Виждам я пред очите си — съкрушено рече той. — А после вдигаше пръсти ето така, разперени, и извиваше глава ту на една страна, ту на друга, за да види добре ли изглеждат.

Леля Сара не отговори.

— А спомняш ли си я в оная зелена рокля на светлолилави ивици. Виждам я като сега, огряна от слънцето в гръб, с развята от бриза рокля, застанала на пристана до Канал Стрийт. С онова ефирно чадърче над главата й.

Леля Сара не продума.

— Спомняш ли си как всеки път, преди да излезе, тя се обръщаше на прага и махаше със събрани пръсти, като че те вика да отидеш при нея и казваше „Чао, чао!“?

Старицата не можа да издържи повече, наруши безмълвието си, сякаш чашата на търпението й бе преляла. Очите й се разшириха в справедливо възмущение, зъбите й се видяха зад сбръчканите устни. Тя рязко изпъна ръка към него, като че искаше да му наложи да замълчи.

— Когато сте видели лицето на оная жена за първи път, сигурно господ ви е наказал в гнева си.

Той се олюля, препъна се, отиде до стената, притисна лице към нея с изпънати право нагоре ръце, като че ли се опитваше да се задържи с нокти и да се покатери към тавана. Гласът му сякаш не идеше от гърлото, сподавената мъка го пресичаше на всяка дума — това беше плачът на един възрастен мъж.

— Искам да се върне пак. Искам да се върне. Покой няма да си дам, докато не я открия.

— За какъв дявол ви е притрябвала пак? — запита Леля Сара.

Той се обърна бавно.

— За да я убия — отвърна през стиснати зъби.

Отблъсна се от стената и пиянски залитна към леглото. Обърна единия край на дюшека, пъхна ръка отдолу и измъкна нещо. Вдигна го бавно, за да й го покаже: беше стиснал здраво пистолет с кокалена дръжка и стоманена цев.

— С ей това — прошепна той.