Уилям Айриш
Валс в тъмнината (11)

X

Дълбоко погълнат от вестника си, Дюранд смътно усещаше зад себе си присъствието на Леля Сара, заета с домашната дейност, известна като „бърсане на прах“. Работата й се състоеше в прокарване на парцал по някои повърхности на мебелите (ако са на нейната височина) и замятане на парцала по други (ако са по-високи). Не след дълго той я чу да спира и да цъка подканващо с език, от което заключи, че най-после е стигнала до нишата встрани от прозореца, където беше окачена позлатената клетка на Дики — Джулиното канарче.

— Какво ти има, хубавичкото ми? — ласкаво му говореше тя. — А? Я кажи на Леля Сара. Какво ти има, пиленцето ми?

Канарчето изцвърча слабо само веднъж.

— Я живни сега. Я да ми попееш малко.

Последва ново колебливо цвъртене, малко по-силно от писукане.

Старицата внимателно пъхна пръста си в клетката, очевидно с намерението да го погали по перцата.

Това леко побутване, изглежда, беше напълно достатъчно и малкото жълто птиче тутакси тупна на пода на клетката. Там то се сви и остана неподвижно с отпусната главица; личеше си, че вече не може да се крепи на люлчицата. Само премигваше, без да дава други признаци на живот.

Леля Сара уплашено се развика.

— Господин Лу! Моля ви се, скоро елате тука! Нещо му има на пилето на госпожата. Какво ли ще му е? Можете ли да разберете?

Дюранд, който от няколко минути я наблюдаваше през рамо, бързо хвърли вестника, стана и отиде при нея.

Междувременно Леля Сара отвори вратичката, бръкна в клетката с цялото внимание, на което е способна една слоница, и извади птичето. То не се и опита да хвръкне, лежеше почти безжизнено.

Без да се усетят, двамата сведоха глави над него с такава загриженост, че неволно се получи леко комичен ефект.

— Я, че то било гладно. Ами да, май не е хапвало с дни. Само едната перушинка му е останала. Ето на, пипнете го. Гледай ти — съдинката му е празна. И водичка няма.

Канарчето продължаваше да премигва към тях, явно на косъм от смъртта.

— Като си помисля, има-няма два-три дни откак не съм му чувала гласеца. Хич не е пяло.

След тази забележка Дюранд си спомни, че и той не го бе чувал.

— Госпожа Джулия ще има да се кара — предсказа Леля Сара и заклати глава, убедена в предчувствието си.

— Все пак кой го храни, ти или тя?

Старицата го погледна много смутена.

— Ами аз… аз мислех, че тя си го храни. Думица не ми е рекла. Да ми беше казала, щях аз да го храня. Нали си е нейно, та си виках, че може да не дава друг да й го храни.

— Сигурно си е мислила, че ти го храниш — озадачено смръщи вежди той. — Ама пък изобщо да не те попита. Аз ще го държа. Ти иди да донесеш малко вода.

Канарчето се поокопити и те го пуснаха обратно в клетката; докато го наблюдаваха, в стаята влезе Джулия, най-после приключила с продължителния си тоалет.

Тя отиде до Дюранд, повдигна лице и предано го целуна.

— Излизам на покупки, мили. Ще ме пуснеш ли за час-два?

И без да чака позволението му, тръгна към отсрещната врата.

— Впрочем, Джулия… — наложи се да викне подире й той, за да я задържи.

Тя спря и се обърна, мила и търпелива.

— Да, скъпи?

— С Леля Сара току-що открихме, че Дики е полумъртъв.

Той смяташе, че това ще я накара да се върне, за да хвърли поне един поглед в клетката. Тя обаче остана на мястото си, явно недоволна, че я бавят, макар и все пак сдържана заради него.

— Ще се оправи, мила, ще се оправи — бързо се намеси Леля Сара. — Няма на тоя свят ни човек, ни живинка, ни пиле, дето Леля Сара да не може да го оправи. Ще видите, ще се оправи.

— Нима? — някак рязко рече Джулия. В тона й като че ли имаше известно раздразнение, но Дюранд, разбира се, го отдаде изцяло на въображението си.

Тя започна да си слага ръкавиците с високомерен вид. Темата на разговора някак незабележимо се промени.

— Дано успея бързо да хвана файтон. Винаги е така, когато ти трябват, никакви ги няма.

Леля Сара, наред с някои други безобидни особености на характера си, имаше навика късничко да забелязва промяната в насоката на разговора и продължаваше да говори по старата тема няколко минути след като всички останали са я изоставили.

— След ден-два, мила, пак тъй хубавичко ще си пее.

В очите на Джулия се мярна раздразнение.

— Понякога хубавото му пеене ми идва малко в повечко — хапливо рече тя. — Колко спокойно си беше, когато… — Тя облиза устни, сякаш да заличи последните си думи и се обърна към Дюранд. — В магазина на Отли видях една шапка и непременно искам да я имам. Дано да не са я взели все още от витрината. Мога ли да си я купя?

Той грейна, поласкан от уважението, че му искат позволение.

— Разбира се! Купи си я, бога ми, иска ли питане?

Джулия весело припна към вратата и широко я отвори.

— Чао, чао, мили мой — застанала на прага, тя му изпрати въздушна целувка и я духна над обърнатата си към него длан.

Вратата се затвори и в стаята като че ли отново притъмня. Леля Сара все още стоеше до клетката.

— Пък аз бях сигурна, че ще дойде да го види — каза тя в недоумение. — Май вече не го обича толкоз много.

— Как да не го обича? Та нали го донесе чак от Сейнт Луис — разсеяно отвърна Дюранд, отново забил поглед във вестника.

— Де да знам, може нещо да е станало и да не го обича повече — рече тя, но вече не към него, а на себе си.

Той съвсем случайно дочу думите й.

Леля Сара излезе от стаята. Мина минута. Няколко минути всъщност. Вниманието на Дюранд оставаше приковано към страниците пред него.

И изведнъж той спря да чете. Рязко вдигна поглед от вестника и се взря над него. Не че имаше нещо за гледане — просто се замисли.