Майкъл Скот
Некромантът (65)

Глава 65

— Това е хендж — каза Уилям Шекспир, загледан в двата високи изправени камъка с масивна плоча върху тях. — Също като Стоунхендж.

— Използвах Стоунхендж за модел — съгласи се Маретю. — Всяко Сенкоцарство е свързано с друго поне чрез един портал. Някои имат два, а по-големите царства, с големината на планета, имат много. Когато създадох този свят, ми трябваха само два портала. Единият е свързан с лей-портала в Париж…

— Значи си знаел, че ще го използваме? — прекъсна го Скатах.

— Знаех.

— Някой ден ще ми кажеш как си разбрал — рече сериозно Скатах.

— Може би ще ти кажа. Някой ден.

— Това ли е вторият портал? — попита Жана, загледана в изправените камъни. — Накъде води?

— Към Кръстопътя на Сенкоцарствата — рече Маретю, а после пристъпи между двата камъка… и изчезна.

— Мразя лей-порталите — промърмори Скати. — Почакайте само да се уверя, че от другата страна не ни чакат неприятни изненади. — Тя извади мечовете си и се стрелна през портала. Секунда по-късно леко позеленялото й лице се появи във въздуха. — Всичко е чисто.

Шекспир бе следващият, който премина, последван от Жана и Сен Жермен, хванати за ръце. Паламед бе последният, който напусна плейстоценското Сенкоцарство. Обърна се да погледне назад и осъзна, че светът е започнал да чезне. Цветовете избледняваха към сиво и линията на хоризонта се разсейваше във фин блещукащ прах. Пред очите на рицаря прахът се завихри нагоре в безоблачното небе, а после и самото небе потъна в пълен мрак. Луните угаснаха една по една. Паламед потрепери. Този свят и всичко в него — цялата необикновена флора и разнообразна фауна — умираше, защото мъжът с куката вече нямаше нужда от него. Този свят бе създаден с една-единствена цел: да плени — или може би да спаси? — Скатах и Жана. Маретю сигурно бе знаел, че Сен Жермен ще дойде да търси жена си. Едрият рицар се намръщи: а дали бе знаел също, че Паламед и Уил ще последват приятеля си? Маретю каза, че идвал от миналото… тогава откъде знаеше толкова много за бъдещето?

Кой беше мъжът с куката?

Сарацинския рицар скочи през хенджа в последния миг, преди самата порта да се разпадне на прах.

Мъжът с куката изчака, докато Паламед се появи.

— Радвам се, че успя да се присъединиш към нас — каза той. — Надявах се, че няма да се забавиш твърде дълго. — После се обърна към малката групичка и вдигна лявата си ръка. Куката заблестя с топла златиста светлина, осветявайки частично голямата пещера. — Добре дошли в Шибалба — каза Маретю. — За щастие нямаме време да разглеждаме забележителностите. Трябва да се махаме оттук веднага — добави той и се затича. — Телесната топлина и аурите ни ще привлекат някои особено гадни пазители. Вървете точно след мен. И каквото и да правите, в никакъв случай не криввайте от пътя.

— Мразя това място — изсумтя Скатах, стиснала носа си в опит да се спаси от вонята на сяра.

— Била ли си тук по-рано? — попита Маретю изненадан.

— А, значи не знаеш всичко — каза тя с бегла усмивка.

— Не всичко — съгласи се той. — Просто знам достатъчно.

— Къде отиваме? — извика Сен Жермен.

— Ще ви преведа през редица от портали… — каза Маретю.

— Само не още лей-портали! — простена Скатах.

— Боя се, че се налага. Макар че това не са обикновени лей-портали. Направих услуга на Хронос и в замяна той подреди тези портали за мен. Но всички трябва да ме следвате плътно. Отиваме в Сенкоцарства, всяко от които има по тринайсет портала — трябва да минем през точните портали в правилния ред.

— Иначе…? — попита Уил.

Маретю поклати глава.

— Повярвай ми, не би искал да знаеш.

— Всъщност бих искал — промърмори Барда.

Втурнаха се по тясна пътека, която се виеше през огромно езеро от лава, покрита с черна кора. На повърхността се образуваха и пукаха мехури, които понякога изпращаха пръски разтопена скала високо във въздуха като фойерверки. От време на време огнените струи се издигаха толкова високо, че докосваха далечния таван; тогава разтопеното вещество залепваше за него и оставаше да виси за миг, полюшвайки се, преди да се стовари на земята долу като огнена градушка.

— Насам! — извика Маретю, като посочи към най-тесния от деветте отвора в огромната кръгла пещера. — Това са Деветте порти към Сенкоцарствата. Оттук можете да пътувате до безброй светове. — Макар че всички порти бяха украсени с архаични глифове, Шекспир забеляза, че шарките над входа, към който тичаха, изглеждат по-стари и по-груби от останалите. — Нулевият портал — каза Маретю, преди да скочи през него.

Те го последваха…

В кристален свят, където дори слънцето бе от стъкло, а земята бе направена от парчета счупен кристал. Тринайсет прозрачни порти се възправяха над огледално езеро.

— През първата порта — каза Маретю, сочейки изящната плетеница от вито стъкло. Втурнаха се през портала…

В свят от зелен пясък, който се къдреше и движеше в хипнотични шарки. Гигантско червено слънце изпълваше небето толкова близко, че можеха да видят огнените езици, виещи се от него. Слънчевите изригвания съответстваха на шарките в пясъка. Тук тринайсетте порти бяха изградени от блестящ кварц.

— Пак първата порта — каза Маретю и се стрелна между две ниски колони.

Този път светът бе от лед и вонеше на вкиснато мляко, а тринайсетте порти изглеждаха като направени от пресечена сметана.

— През втората порта…

В свят от метал, където земята бе стоманена, небето — с цвят на олово, а тринайсетте порти представляваха плочи от ръждиво желязо.

— Третата порта…

Свят на отровна жълта мъгла, изпълнен със звуци, наподобяващи жален бебешки плач. Тринайсетте порти бяха безформени, полюшващи се димни стълбове, които едва се различаваха в мъглата.

— Петата порта…

В свят от черно масло и лепкав катран, където метални насекоми ядяха маслото, а тринайсетте порти бяха сложни форми, издялани от цели парчета въглен.

— Осмата порта…

Свят, унищожен от катаклизъм, празната черупка на някакъв град и дъжд с вкус на пепел. Една сграда, която може би някога е била хотел, имаше тринайсет зейнали врати.

Маретю посочи.

— Последната порта, тринайсетата^[1]…

Излязоха на полегат склон, покрит със ситни жълти и бели цветчета. Небето над тях бе бледосиньо, нашарено с бели облаци, а въздухът бе топъл и миришеше на сол.

Всички вдишаха дълбоко, прочиствайки дробовете си от противните миризми и вкусове на Сенкоцарствата. Маретю тръгна нагоре по хълма, а когато стигна до билото, спря и впери поглед в далечината. Един по един, безсмъртните се качиха при него.

Гледаха надолу към райски остров.

Под тях, докъдето им стигаше погледът, се простираше златен град. От тази огромна височина той приличаше на лабиринт, с блестящи сини канали, които го обграждаха и се виеха през него. Безброй многоцветни знамена и вимпели се вееха над сградите, а в ароматния въздух се носеха приглушените звуци на музика и смях.

В самия център на острова се извисяваше огромна стъпаловидна пирамида. Върхът й бе плосък и покрит с хиляди пилони със знамена, а дребните точици, които щъкаха нагоре-надолу по стените й, даваха някаква представа за невероятните й размери.

— Вие виждате легендарната Пирамида на слънцето — каза Маретю и посочи с куката си. — Добре дошли на остров Дану Талис.