Майкъл Скот
Некромантът (20)

Глава 20

Софи се върна в съзнание, но остана неподвижна, със затворени очи. Съсредоточи се върху своите пробудени сетива и се опита да си изгради мислена картина за това, което я обкръжава, по заливащите я звуци, миризми и усещания. Във въздуха имаше сол, което не бе необичайно за Сан Франциско, само че с горчив, леко кисел привкус, сякаш бе много близо до морето. В миризмата се долавяше примес на дизелово гориво, което подсказваше, че може би се намира на пристанище. Странно, но в топлия задушен въздух се носеше също така свеж мирис на дървесина и дъх на подправки. Още преди да усети лекото полюшване под себе си и да чуе тихия плисък на вода в дървен корпус, разбра, че се намира на борда на някаква лодка. Лежеше не върху легло, а върху нещо меко, което я обгръщаше здраво и държеше главата и краката й повдигнати.

— Знам, че си будна.

Гласът накара Софи да отвори очи. Скатах! Рошавата червена коса беше единственото цветно петно в тъмната стая и за миг на Софи й се стори, че жената се рее из въздуха. Тя напрегна сили да стане — осъзна, че лежеше в хамак, — и откри, че жената седи върху един дървен сандък с кръстосани крака, а черните дрехи й помагаха да се слее с тъмната стая. Но щом Софи се изправи, спомените нахлуха в главата й и тя разбра, че това не е Сянката. Това беше Ифа от Сенките.

Момичето се огледа и видя тежките завеси, които закриваха прозорците. Един от тях бе закован с дъски, а останалите бяха преградени с дебели метални решетки.

— Как разбра, че съм будна? — попита тя, докато се мъчеше да седне в хамака.

— Долових разликата в дишането ти — отвърна простичко Ифа.

Софи се добра до края на люлеещия се хамак, провеси крака и се взря в седналата върху сандъка фигура. Приликата й със Скатах бе поразителна — същата яркочервена коса, същите блестящи зелени очи и бледа кожа, — но нещо в издадената й напред челюст я отличаваше от сестра й. И докато Скати имаше тънки бръчици от смях около очите и в ъгълчетата на устата, лицето на Ифа бе гладко.

— Не те ли е страх? — попита Ифа, като килна леко глава на една страна.

— Не — каза Софи, внезапно осъзнала, че е така. — А трябва ли?

— Може би, ако ме познаваше…

Софи се канеше да каже, че знае всичко за нея, но така щеше да издаде, че Вещицата от Ендор й е прехвърлила спомените си, а засега не искаше Ифа да го знае. Вместо това каза:

— Познавам сестра ти.

— Аз не съм сестра ми — рече Ифа, при което акцентът й се промени и в него се усетиха следи от келтския й произход.

— За кого работиш? — попита Софи.

— За себе си.

— За Древните или за Тъмните древни? — настоя момичето.

Ифа махна презрително с ръце.

— Тези термини са безсмислени. Доброто и злото са въпрос на гледна точка. Веднъж срещнах един безсмъртен човек, Уилям Шекспир, който беше написал, че няма добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене^[1].

Софи прехапа бузата си отвътре, за да запази лицето си безизразно. Нямаше намерение да казва на Ифа, че едва онзи ден се е срещнала с прочутия бард.

— Защо ме отвлече?

— Смяташ, че съм те отвлякла? — Очите на Ифа се ококориха изненадано, после тя сви устни. — Е, предполагам, че си права. Просто трябваше да поговоря с теб, без да ни прекъсват.

— Можехме да говорим на улицата.

— Исках да останем насаме. Можеше да ме поканиш в къщата.

Софи поклати глава.

— Нямаше да го направя. Брат ми ще те открие — добави тя.

Ифа се изсмя презрително.

— Съмнявам се. Имах кратка среща с него — той е могъщ, но неумел. — После с отсянка на нещо като благоговение в гласа тя попита: — Значи той е Злато?

— А аз съм Сребро — рече гордо Софи.

— Легендарните близнаци. — Ифа се изсмя недоверчиво.

— Не вярваш ли?

— Знаеш ли колко легендарни близнаци е имало досега?

— Разбрах, че е имало и други… — рече предпазливо Софи.

— Много други. И знаеш ли къде са сега?

Софи поклати глава, макар че знаеше отговора.

— Тези златни и сребърни аури не са дар, а проклятие — тросна се Ифа. — Те ще унищожат вас и всички около вас. Виждала съм цели градове да се подлагат на опустошение, за да бъде убит един-единствен близнак.

— Алхимика каза, че Тъмните древни…

— Вече ти казах: няма Тъмни древни — сопна се Ифа. — Има просто Древни, които не са нито добри, нито лоши. Просто раса от същества, които сега наричаме Древни. Някои помагат на човеците, други ги презират; това е единствената разлика между тях. А дори и пазителите на човечеството често си променят мнението. Да не мислиш, че сестра ми винаги е била защитница на новата човешка раса?

Този въпрос накара Софи да онемее от изненада. Искаше й се да пренебрегне намека на Ифа, но коварните спомени на Вещицата се процедиха в съзнанието й и тя долови мимолетни проблясъци от истината — самата истина — за Скатах и за това, защо я наричаха Сянката.

— Искам да ми кажеш… — започна Ифа.

— Ще ме нараниш ли? — попита внезапно Софи.

Този въпрос изненада Ифа.

— Разбира се, че не.

— Хубаво. — Софи се смъкна от хамака на пода. Олюля се леко. — Трябва да хапна нещо — каза тя. — Умирам от глад. Да ти се намират някакви бисквити или плодове?

Ифа премигна. Изправи се плавно и застана пред момичето.

— Ами всъщност, не. Аз не ям… или поне не това, което ти би нарекла храна.

— Трябва ми някаква храна. Истинска храна. Без месо — добави тя бързо и стомахът й се разбунтува само при мисълта за него. — И без лук.

— Какво му е лошото на лука? — попита Ифа.

— Не харесвам вкуса му.

Пригодената за живеене лодка бе закотвена в залива при Сауса-лито^[2].

Беше дълга и правоъгълна — като горния етаж на къща, поставен директно върху водата. На няколко пъти бе пребоядисвана в зелено — всеки път в различен оттенък, — само че морският въздух и времето бяха олющили повърхността и сега боята висеше на дълги ивици, разкривайки шареното дърво отдолу. Нямаше двигател и бе ясно, че не е мръдвала от това място с години.

Софи и Ифа седяха на два бели пластмасови стола на палубата. Момичето вече бе изяло два банана, портокал и круша и сега бавно дъвчеше една чепка грозде, като хвърляше семките във водата.

— Не съм твой враг — започна Ифа. — Нито пък приятел — побърза да добави. — Просто искам да знам какво се е случило със сестра ми.

— Защо те интересува? — попита с любопитство Софи, като хвърли кос поглед към червенокосата жена. Макар очите на Ифа да бяха скрити зад тъмни очила, момичето усещаше как го пронизват. — Мислех, че не си говорите от векове.

— Тя все още е моя сестра. Тя е… от семейството. Чувствам се отговорна за нея.

Софи кимна. Разбираше това. Тя също винаги се бе чувствала отговорна за брат си — макар той да бе напълно способен да се грижи сам за себе си.

— Какво знаеш за случилото се през последните дни? — попита тя.

— Нищо — за нейна изненада отвърна Ифа. — Просто усетих как Скатах си отива и веднага дойдох тук.

— А къде беше?

— В пустинята Гоби.

Софи стисна една семка между пръстите си и проследи с поглед как тя описа дъга и цопна във водата.

— Но това е в Монголия, нали?

— Да.

— Скати изчезна едва вчера. Сигурно си използвала лей-портали, за да стигнеш дотук.

Ифа кимна.

— Приложих един номер, на който ме научи преди много време твоят приятел Сен Жермен: показа ми как да виждам златните и сребърните шпилове на лей-порталите. Използвах тези портали, за да прескоча от Монголия до храма „Исе“ в Япония, до Улуру^[3] в Австралия, после до Великденския остров и най-накрая до връх Тамалпаис. — Тя се наведе напред и потупа Софи по коляното. — Мразя лей-порталите.

— Скати казваше, че й се гади от тях.

Ифа се облегна в стола и кимна.

— Да, и на мен ми действат по същия начин.

Софи се извъртя да погледне към японеца, който бе шофирал лимузината, а сега стържеше боята от корпуса на лодката.

— Той дойде с теб от Япония, така ли?

— Кой? Нитен ли? Не, той живее тук, в Сан Франциско. Безсмъртен е и с него сме стари приятели — добави тя с отсянка на искрена усмивка. — Тази лодка е негова.

— Изглежда от доста време не е идвал тук.

— Нитен пътува — каза простичко Ифа. — Преброжда Сенкоцарствата.

Софи погледна пак азиатеца. Отначало бе решила, че е към двайсетгодишен или малко отгоре, но сега различи леките бръчици около очите му и забеляза, че китките и кокалчетата на пръстите му са удебелени: сигурен признак, че тренира бойни изкуства. Той смъкваше старата боя от лодката с плавни движения.

— Кажи ми какво се е случило със сестра ми.

Софи се обърна пак към Ифа и остави гроздето.

— Мога да ти кажа само онова, което знам от Никола и Джош, които пък са го чули от Сен Жермен. Скатах и Жана д’Арк се канели да прескочат от Париж до връх Тамалпаис, за да се опитат да спасят Пернел, която беше пленничка на Алкатраз…

Ифа вдигна ръка.

— Какво общо има с това Жана д’Арк?

— Тя е омъжена за Сен Жермен. — Софи се ухили на изненаданото изражение върху лицето на Ифа. — Не знаеше ли? Мисля, че са се оженили наскоро.

— Жана д’Арк и Сен Жермен — промърмори Ифа, клатейки глава. — Чу ли, Нитен? — попита, без да повишава глас.

— Мислех, че знаеш — рече Нитен и макар че гласът му бе малко по-силен от шепот, се разнесе ясно. Той продължи да бели дълги ивици боя от корпуса.

— Откъде да знам? — сопна се Ифа. — Никой нищо не ми казва. — Тя се завъртя в стола си, за да изгледа Нитен. — Защо не ми каза?

— Ти никога не си харесвала французина, а знаех, че още по-малко ще харесаш французойката, защото сестра ти я направи безсмъртна със своята кръв.

— Така ли? — Ифа изглеждаше ужасена. — Жана носи в себе си кръвта на сестра ми?

— Не знаеше ли за това? — попита изненадано Софи.

Червенокосата жена поклати глава.

— Не. Как е станало?

— Жана била осъдена да изгори на кладата. Скатах влязла в града сам-самичка и я измъкнала, но при бягството Жана била ранена. Единственият начин да спасят живота й бил да й прелеят кръв — обясни Софи.

Ифа се приведе напред, опряла лакти на коленете си и сплела дългите си бледи пръсти.

— Разкажи ми за сестра ми. Какво стана с нея?

— Не знам много — отвърна Софи. — Изглежда са се опитали да използват лей-портала пред „Нотр Дам“, но той бил саботиран. Сен Жермен открил около него следи от стрити кости на мамут. Никола смята, че това е работа на Макиавели. Вместо да пристигнат на връх Тамалпаис днес, изглежда, са били запратени някъде в миналото.

— Колко назад?

— Никола и Сен Жермен мислят, че щом костите са на мамут, това означава плейстоценската епоха. Значи може да е всеки период от миналото между един милион и осемстотин хиляди години и единайсет хиляди години.

Софи с изумление забеляза как Ифа видимо се отпусна.

— О, значи не е толкова зле. Ако е само това, можем да отидем в миналото и да ги спасим.

— Как? — попита момичето.

— Има си начини. — Ифа погледна към Нитен. — Може би е време да поговорим с Алхимика и жена му и да видим дали те не разполагат с допълнителна информация. Знаеш ли къде са?

— Да — каза просто Нитен, докато стържеше боята.

— А ще ми кажеш ли? — Софи ясно долови раздразнението в гласа на жената.

Слабият мъж посочи с брадичка към брега. Софи и Ифа се обърнаха и видяха как един яркочервен тъндърбърд спира на пристана сред облак прах.

— Тук.