Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Глава 38

— Да ме убиеш — каза бавно Били Хлапето — или дори само да се опиташ да ме убиеш, ще бъде грешка. — Сега вече в гласа му нямаше веселие, а акцентът му бе станал твърд и отсечен. — Много хора са се опитвали и са се проваляли.

Кукулкан нададе хриплив смях.

— Аз не съм човек.

Безсмъртният започна да отстъпва от Древния.

— Били — каза тихо Макиавели с предупредителна нотка в гласа.

Били погледна към италианеца и зърна някакво движение зад себе си. Завъртя се и видя огромния рис, застанал на прага, вперил зелените си очи в него.

— Този — каза Кукулкан, като посочи към Макиавели, — реших да го оставя жив. Но защо да оставям теб?

— Забрави ли, че ти спасих живота?

— А ти забрави ли, че ти се отплатих за това, като те направих безсмъртен?

— Оттогава насам ти върша мръсната работа — рече бързо Били.

— А сега ме злепостави пред моите братя Древни. Бях ги уверил, че си идеалният човек за тази дребна задачка — каза Кукулкан. — Но ти не оправда доверието ми.

— Аз пък мисля, че ти не оправда моето — сопна се американецът, отстъпвайки от вратата. — Прати ме да свърша опасна работа, без да ми кажеш в какво се забърквам. — Докато се придвижваше бавно през стаята, той посочи обвинително с пръст Древния. — Ти подцени Вълшебницата.

— Не сте първият — намеси се бързо Макиавели. — Пернел е избрала да живее като сянка на съпруга си, но аз лично винаги съм смятал, че е по-умната от двамата. Толкова много неща за нея не са известни.

Кукулкан се изправи бавно и се втренчи в италианеца.

— Не проговаряй отново — изсъска той, — инак може да си променя мнението и да те убия. — Обърна се и насочи пак вниманието си към Били. — Дадох ти три прости задачи: да придружиш този човек до острова, да убиеш Вълшебницата и да освободиш зверовете. Ти се провали.

— Е, едната я свърших, остават още две. Не е толкова зле! — рече Били. После изведнъж скочи към рафта, на който бе наредена колекцията на Древния от прастари артефакти, и грабна една нефритена пръчка с набучени по нея парчета вулканично стъкло. Това беше макуахуитъл, ацтекски меч. Той вдигна оръжието и черните късчета обсидиан заблестяха в следобедната светлина.

— Как смееш да надигаш оръжие в мое присъствие? — Главата на Кукулкан внезапно се стрелна напред и един неестествено дълъг черен раздвоен език полетя към престъпника.

Но вместо да се дръпне, Били направи крачка към Древния и замахна с оръжието. Острото като бръснач стъкло изсвистя във въздуха. Кукулкан моментално си прибра езика, задави се и се закашля. Макуахуитълът бе минал на сантиметри от него.

— Направи го пак и ще ти го отрежа! — извика Били. — Знам, че ще ти порасне нов, но бас държа, че ще боли.

Едрият рис запристъпва безшумно към американеца и челюстите му се разтвориха, оголвайки свирепи зъби.

— И по-добре кажи на своето коте да излезе навън — добави американецът, без да отмества поглед от Древния. Наклони макуахуитъла, така че отразената светлина да блести в очите на котката.

Рисът спря и завъртя тясната си глава към Древния; после се обърна и безшумно излезе от стаята.

— Превърна ме в свой враг — рече Кукулкан.

— Е, в момента и аз не изпитвам особено приятелски чувства към теб. Ти разправяше, че ще ме убиеш — напомни му Били. — Това може да разстрои човек.

— Аз ли съм единственият възрастен тук? — обади се изведнъж Макиавели. Не бе помръднал от стола си, наблюдавайки с интерес Древния, който се държеше като разглезено дете. — Стига с тези глупости; нали уж трябва да сме на една страна.

— Никой човек не може да ме заплашва… — започна Кукулкан.

— Мен също никой не може да ме заплашва — пък бил той Древен, безсмъртен, човек или чудовище — рече Били.

— Добре, установихме, че никой от вас двамата не обича да бъде заплашван — каза меко Макиавели, — така че нека вече се върнем към неотложната работа. Струва ми се — продължи той бързо, като ги изгледа подред, карайки ги да насочат вниманието си към него, — че всички ние сме разочаровали една или друга личност. Обаче имаме възможност да поправим грешките си. — Той изгледа спокойно Пернатата змия. — Ние и двамата сме благодарни, че сме още живи. Знаем, че се провалихме; нека сега видим как можем да изкупим вината си.

— Аз не съм се п… — започна Били, но един поглед на италианеца го накара да млъкне.

— Съзнаваме, че нашият провал ви поставя в лоша светлина — рече Макиавели, умишлено поемайки вината, за да успокои Кукулкан. — Но кой друг знае, че двамата с Били сме претърпели неуспех? — Италианецът разбираше, че ако накара Древния да мисли и да говори, има шанс да намери изход от положението.

Кукулкан се върна в извития си каменен стол.

— Имаш предвид от другите Древни ли?

Италианецът кимна.

— Никой. Сигурен съм, че новината още дори не е стигнала до Сенкоцарствата. Е, почти сигурен — добави той, — макар че в града може да има шпиони, които да не са ми известни.

Били Хлапето застана отново зад Макиавели.

— Абе, хора, вие изобщо вярвате ли на някого?

— Не — отвърна простичко Кукулкан.

— Значи, ако ние двамата с Били се върнем на Алкатраз, събудим армията и я пуснем срещу града, мисията ни ще се смята за успешно изпълнена. И никой няма да разбере.

Кукулкан се замисли за миг върху това и кимна.

— Вярно е.

Макиавели разпери ръце.

— И не е нужно никой да узнае за провала ни… което ще ви спести известно неудобство.

— Освен това ви бе възложено да убиете Пернел, а тя избяга — напомни му Древния. — Как смяташ да я намериш?

— Няма да се наложи. — Усмивката на Макиавели стана ледена. — Познавам семейство Фламел. Изучавал съм ги в продължение на векове — особено жената. — Почти несъзнателно, той потърка лявата си ръка, по която имаше мрежа от фини белези, останали за спомен от последната им среща. — Мога почти със сигурност да ви гарантирам, че те ще се върнат на острова, за да се опитат да ни спрат. Това им е в природата, а всички мъже и жени са роби на своята природа.

Пернатата опашка на Кукулкан затупка леко по пода, докато той обмисляше идеята.

— Убеден ли си, че ще можете да победите Алхимика и Вълшебницата, ако се върнат на Алкатраз?

Макиавели прехапа бузата си отвътре, за да запази лицето си безизразно. Знаеше, че е спечелил.

— Семейство Фламел са изнемощели и остаряват бързо. На острова има сфинкс, който ще изсмуче силите им, а мога да използвам и някои от намиращите се там създания. — Той се приведе напред и понижи глас, принуждавайки Древния също да се наклони към него. Беше усвоил този номер преди половин хилядолетие. — Разбира се, ще сме ви много благодарни за всяка помощ, която бихте могли да ни окажете.

Кукулкан кимна.

— Разбира се. Да, мога да помогна. — Усмивката на Древния разкри черния му раздвоен език. Той поглади с пръсти бялата си брада и добави: — Бих могъл да призова някои създания, които да ти съдействат.

— Ами аз? — попита тихо Били.

— Върви с италианеца — тросна се Кукулкан. — Може би той ще те научи на някакви обноски.

— Значи няма да се опиташ да ме убиеш днес… — подкачи го Били.

— Били! — Макиавели се втренчи в американеца, който рискуваше да раздразни отново Древния.

— Няма да е днес — прошепна Кукулкан, — но някой ден ще стане. Имам дълга памет и няма да забравя това, което направи.

— Той стана и тръгна към вратата, после спря и завъртя главата си под невъзможен ъгъл, за да погледне към американеца. — Можеш да оставиш макуахуитъла там, откъдето го взе. И внимавай с него; по-стар е от човечеството. — След тези думи Древния се обърна и закрачи към полето с висока трева. Рисът тръгна редом с него.

Били потупа Макиавели по рамото.

— Е, мисля, че мина много добре, какво ще кажеш?

Италианецът стана и изчетка съсипания си костюм.

— Мога да те науча на много неща за преговорите.

— Аз никога не преговарям — рече твърдо Били.

— Един съвет, млади ми приятелю: винаги е грешка да ядосваш Древен. Той каза само, че няма да те убие днес.

— Е, като сме почнали да си даваме съвети, ето няколко и от мен — рече Били. Върна макуахуитъла на рафта, като го наклони така, че слънчевата светлина да се пречупва в черното стъкло и да праща многоцветни отблясъци из сумрачната стая. — Един възрастен стрелец веднъж ми каза никога да не вадя пистолета, ако не смятам да го използвам, и никога, ама никога да не казвам на някого, че ще вадя пистолета. Просто да го правя. — Той се усмихна, разкривайки стърчащите си предни зъби. — Голяма грешка е да казваш на някого какво ще направиш… току-виж решил да те изпревари. — Той се обърна да погледне към отдалечаващата се фигура на Кукулкан. — Когато всичко това свърши, двамата с него ще си поговорим, хубавичко ще си поговорим…

Макиавели се поклони.

— Харесва ми начинът ти на мислене. — Той излезе навън, премигвайки на слънчевата светлина. — А сега, как ще се върнем на острова?

Били вдигна телефона си.

— Ще се обадя на Черния ястреб.

— Сигурен съм, че ще се изненада да види и двама ни живи.

Американският безсмъртен поклати глава.

— Едва ли. Черния ястреб знае, че съм неубиваем. Опитвал е достатъчно често. — Той млъкна, поразен от една внезапна мисъл. — А какво се случва, ако господарят ти умре? Губиш ли безсмъртието си?

Макиавели поклати глава.

— Не, оставаш си безсмъртен. Няма кой да те командва… и няма кой да ти отнеме безсмъртието.

— Интересно. — Студените сини очи на Били проследиха Древния, докато той изчезна сред тревите. — Мислил ли си някога да убиеш господаря си?

— Никога — каза Макиавели.

— И защо? — попита Били.

— Оставям го за деня, в който ми се прииска безсмъртието да ми бъде отнето, да остарея и да умра.