Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Некромантът

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Волтова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Юлиана Василева

Преводач: Иван Костадинов Иванов

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 20

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–0919–3

История

  1. — Добавяне

Глава 45

Сен Жермен вдигна ръцете си и разпери пръсти. По върховете им лумнаха многоцветни пламъчета. В трепкащата им светлина лицето на безсмъртния изглеждаше свирепо.

— Не ме заплашвай, Зелени човеко — изръмжа той с отчетлив акцент. — Ще изпепеля тази гора, без да ми мигне окото.

Таммуз се отдръпна. Отразената светлина се стичаше по сребърната му маска, при което изглеждаше, че металните листа трептят на вятъра.

Дриадите, със стрели на изпънатите си лъкове, погледнаха към Зеления човек, чакайки указания.

Таммуз се поколеба и Сен Жермен моментално пристъпи напред. Беше запретнал ръкавите си, оголвайки татуираните на ръцете си пеперуди. На светлината на пламъците изглеждаше, сякаш крилцата им пърхат леко.

— Дойдох тук да сключа сделка с теб, господарю Таммуз, може би дори да те моля. И със сигурност не за да те заплашвам. Ти обаче знаеш на какво съм способен, така че не ме притискай. — Той направи пауза и добави с ледена усмивка: — Спомни си какво стана с безценната ти гора в Русия през 1908-а[1].

— Вървете си… вървете си веднага. — Зеления човек махна с ръка и дриадите изчезнаха обратно в гората, а хамадриадите се стопиха в дърветата.

Птелея си тръгна последна.

— Господарю, съжалявам. Аз не…

— Това няма нищо общо с теб — избоботи Таммуз. — Обвинявам тези двамата — той посочи към Шекспир и Паламед, — и особено теб, сър рицарю.

Паламед се изпъна и зелената му аура припламна за момент.

— Дойдохме да поговорим — каза той — и да подкрепим молбата на брат си, нищо повече. Освен това — добави бавно, — очаквах да бъдем изслушани, а не да се отнасят с нас по такъв начин и да ни заплашват. Сен Жермен е мой приятел — даже нещо повече от приятел, той е мой брат по оръжие — и се намира под моята закрила. Щом заплашваш него, заплашваш и мен.

Въпреки сребърната маска, смайването на Зеления човек пролича ясно. Гласът му издаде неговата изненада.

— Как смееш да ми говориш така! Да не си полудял, Паламед? Този чародей да не би да те е омагьосал? Имаш ли някаква представа кой е този твой приятел? Знаеш ли какво е направил?

— Не знам. И не ме интересува. Не сме дошли да говорим за това.

— А може би трябва. Виж го само… — Древния махна с ръка към Сен Жермен. — Да ме заплашва! Да заплашва моята гора, моите създания! Да носи прокълнатия огън в сърцето на моето царство! — Таммуз протегна облечената си в сребърна ръкавица длан. — Той може да е недосегаем за мен, но ти не си. Достатъчно е само да те пипна с ръка. Аз ти дадох безсмъртие; мога да си го взема с едно докосване.

Уилям Шекспир излезе иззад Паламед и застана между рицаря и Древния.

— Обаче не си мой господар и нямаш власт над мен. — Очилата на Барда се плъзнаха надолу по носа му и той изгледа Древния над черните рамки. Усмивката му бе страховита. — И се съмнявам, че имаш някаква представа какво мога да ти причиня. — Той се приведе напред. — Ядосай ме и ще ти покажа истинската сила на думите… и повярвай ми, когато приключа с теб, ще ти се иска Сен Жермен да е изпепелил безценната ти гора.

Дълго време единственият звук в нощта бе тихото пропукване на пламъците върху пръстите на Сен Жермен. Една огнена капка падна от палеца му на земята. Листата се сгърчиха и почерняха, и въздухът внезапно се изпълни с миризма на изгоряло.

— Опа. — Френският безсмъртен се усмихна и стъпка искрите с върха на обувката си.

Зеления човек бе отстъпил почти до средата на поляната. Спря, когато гърбът му се блъсна в бялата колона и ръбовете на металната му маска иззвънтяха върху камъка. Той вдигна глава и погледна зад Барда към френския безсмъртен.

— Ако ти дам каквото искаш, ще се махнеш ли и ще ме оставиш ли на мира? — попита той.

Сен Жермен се ухили победоносно.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. — Той сви ръцете си в юмруци и потуши пламъците. Издигнаха се струйки многоцветен дим.

— Казвай, тогава. Какво искаш?

— Моята съпруга, Жана, и Скатах са заседнали в миналото. Ако не ти е по силите да ги издърпаш в нашето време, бих искал да пратиш мен при жена ми. — Той бръкна в джоба на сакото си, извади един бял плик и го подаде на Уилям Шекспир, който се намираше най-близо до него. Барда го предаде на Паламед, който се приближи до Древния. Таммуз протегна ръка и рицарят внимателно поднесе плика над сребърната ръкавица, като внимаваше да не докосне Зеления човек. Пусна го в дланта му и отстъпи назад.

— Жана и Скатах задействаха стария лей-портал край Лутеция[2] — продължи Сен Жермен. — Той трябваше да ги отведе до Западното крайбрежие на Америка, но те така и не пристигнаха. Когато се заех да проуча нещата, открих странно вещество върху камъка на нулевата точка.

Древния сведе глава и надникна в плика. Беше пълен до половината със сивкав прах.

— Извърших някои алхимични тестове — рече Сен Жермен. — Открих останки от стрити кости на мамут от плейстоценската епоха и следи от магия за привличане. Мирише ми на онази змия, Макиавели.

— И смяташ, че жена ти и Сянката са били издърпани в миналото?

— В плейстоценската епоха — уточни безсмъртният.

— Аз нямам власт над времевите линии; не мога да ги доведа в настоящето.

Сен Жермен кимна бързо.

— Подозирах, че е така. Но все пак имаш слаб контрол над времето. Знам, че то тече по различен начин в Сенкоцарствата. Един ден там може да е седмица, месец или година тук. Знам, че си пращал своите безсмъртни човешки рицари в Сенкоцарствата и си се грижил времевите разлики да не ги засегнат. Значи трябва да знаеш нещо за времето, нали?

— Научил съм мъничко от Хронос — призна Таммуз.

— Можеш ли да ме пратиш в миналото? — попита с копнеж Сен Жермен.

Зеления човек вдигна глава и светлината се оттече от сребърната му маска.

— Бих могъл. Това със сигурност е в моите възможности. — Той наклони плика и изсипа малко от праха в лявата си длан. Веществото засъска, после зацвърча при допира си със сребърната ръкавица и в дланта на Древния се образува рядък сив дим, който бавно се оформи в топка. — Но ако те пратя в миналото, това ще е еднопосочно пътуване: няма да можеш да се върнеш. Само Хронос, Господаря на времето, би могъл да те доведе обратно. — Зеления човек се изкикоти. — А той няма да го направи; мрази те дори повече от мен.

Шекспир се обърна към Сен Жермен и му смигна.

— Леле, човече. Всички ли те мразят?

— Кажи-речи. — Безсмъртният изглеждаше почти доволен. — Това е дарба.

В сребърната ръкавица на Таммуз продължаваше да се събира кълбо от дим.

— Върнеш ли се в миналото, ще останеш заседнал там навеки. — Древния изгледа внимателно французина. — Защо искаш да го направиш? — полюбопитства той. — Защо тази жена е толкова важна за теб?

Сен Жермен премигна изненадано.

— Някога бил ли си влюбен? — попита той.

— Да — рече предпазливо Таммуз. — Някога имах съпруга, Инана[3]

— Но обичаше ли я? Обичаше ли я наистина?

Зеления човек не каза нищо.

— Беше ли тя за теб по-важна от самия живот? — настоя Сен Жермен.

— Който люби, винаги говори[4] — промърмори много тихо Шекспир.

Френският безсмъртен пристъпи по-близо до Древния.

— Аз обичам моята Жана — каза той простичко. — Трябва да отида при нея.

— Дори това да ти струва всичко? — настоя Таммуз, сякаш това бе непонятно за него.

— Да. Без Жана всичко, което имам, губи стойност.

— Дори безсмъртието ти ли?

— Особено безсмъртието ми. — Шегите и задявките бяха изчезнали. Това беше един Сен Жермен, какъвто нито Шекспир, нито Паламед бяха виждали преди. — Обичам я — каза той.

Зеления човек се втренчи в кълбото от дим в дланта си. То бе станало бледо, почти прозрачно на места. Древния добави още малко от сивия прах и загледа как той се завихри в кълбото като снежинки.

— Никога не съм бил сигурен, че хората са истинските наследници на тази планета — каза изведнъж Таммуз. — Когато Дану Талис потъна, някои от моята раса предпочетоха да си направят Сенкоцарства; други решиха да останат да живеят на земята. Станахме крале и принцове. Някои дори бяха почитани като богове, а неколцина поеха ролята на учители, като твърдяха, че човеците притежавали качества, които ще ги направят велики. И сред най-важните от тези качества бяха назовавани любовта и верността. Любов и вярност. — Той поклати леко глава. — Може би, ако моята раса притежаваше малко повече от тях, още щяхме да владеем света — рече Таммуз с въздишка. — И така, казваш, че жена ти е изгубена в плейстоценската епоха…

Кълбото в дланта му се избистри.

И изведнъж тримата безсмъртни видяха в него Жана д’Арк и Скатах. Двете жени стояха на брега на една река с извадени мечове, обърнати към невидим противник.

Сен Жермен ахна.

— Жана…

— Нещо обаче не е наред… — отекна гласът на Зеления човек и очите му лумнаха, озарявайки сребърния шлем с изумрудена светлина. Гласът му се усили и образът в кълбото се завъртя… и разкри, че жените стоят срещу един закачулен мъж. Фигурата се раздвижи и Древния и безсмъртните видяха металната кука на мястото на лявата й ръка.

— Не! Не и той. Това е невъзможно… — прошепна с ужас Таммуз.

Сен Жермен също бе потресен от видяното.

— Мъжът с куката. — Гласът му бе изпълнен с чувство. — Но това е невъзможно — каза той, повтаряйки думите на Древния.

— Вие двамата познавате това същество? — попита Паламед, местейки поглед от Сен Жермен към Древния.

— Познавам го. — Гласът на Зеления човек потрепваше. — Видях го преди десет хиляди години. Когато Дану Талис потъна, той беше там. — Гласът му заекна. — Той унищожи моя свят. Бях сигурен, че е загинал заедно с острова. Ако знаех, че е още жив — добави Таммуз свирепо, — щях да го преследвам и да го убия.

— Сен Жермен, кой е този? — попита Паламед, втренчен в кълбото.

— Аз откраднах огъня от Прометей — прошепна французинът, — но този човек ме научи на тайните му.

— Какъв е той: Древен, Потомък, безсмъртен или човек? — попита Паламед.

— Не съм сигурен. Мисля, че не е нито Древен, нито Потомък. Но и не смятам, че е изцяло човек. Нямам представа какъв е. Никола също го е срещал много преди мен. Този мъж го научил как да преведе Сборника и му показал рецептата за безсмъртие.

— А какво прави в миналото? — попита Уил Шекспир.

— Той не е в миналото — рече Таммуз за изненада на всички.

— Вие гледате Сенкоцарство, създадено по подобие на праисторическия свят.

А после във въздуха се разнесе тънък и ясен глас.

— Скатах Сянката и Жана д’Арк. Къде се губите? Толкова отдавна ви чакам. Добре дошли в моя свят.

Скупчени около кълбото в дланта на Таммуз, тримата безсмъртни видяха как фигурата се изправи и разпери широко ръце… а после изведнъж закачуленият вдигна поглед и сякаш се взря право в тях. Сините му очи грейнаха със сребърна светлина.

— А също и Сен Жермен. Казах ти, че този ден ще настъпи. Време е да си платиш дълговете. Защо не дойдеш при нас? Таммуз — заповяда фигурата, — прати ми го веднага тук.

Без да каже и дума, Зеления човек протегна лявата си ръка и сграбчи французина за палтото; после натика димящото кълбо в гърдите му.

Сен Жермен мигновено се превърна в сив дим и изчезна.

Бележки

[1] На 30 юни 1908 година в Сибир пада Тунгуският метеорит. При взрива и последвалия пожар са унищожени огромни горски масиви. — Б.пр.

[2] Старо име на Париж. — Б.пр.

[3] Шумерска богиня на любовта, плодородието и войната. — Б.пр.

[4] Цитат от пиесата на Шекспир „Двамата веронци“ (превод: Валери Петров). — Б.пр.