Майкъл Скот
Некромантът (29)

Глава 29

— Софи, ще те помоля да направиш нещо, което може да ти се стори малко… странно — каза тихо Пернел.

Тя бе хванала Софи за ръката и я бе дръпнала настрани, докато Джош и Нитен прибираха пластмасовите столове. Ифа бе изчезнала под палубата, а Никола седеше на ръба на лодката със затворени очи, обърнал сбръчканото си лице към слънцето.

— Какво — попита предпазливо Софи, като се обърна да погледне Вълшебницата.

Късното следобедно слънце очертаваше ясно малките бръчици, които бяха започнали да се появяват по лицето на жената, около очите и в ъгълчетата на устните й. Софи не беше сигурна какво изпитва към Пернел. Все още я харесваше — все още искаше да я харесва, — но в тази жена имаше нещо, което започваше да я безпокои, макар да не бе сигурна какво точно.

— По-добре ще е да не казваш на Джош това, което знаеш — което Вещицата знае — за Прометей.

При споменаването на името на Древния очите на момичето трепнаха и от сини станаха сребърни. В соления въздух се разнесе съвсем слаб дъх на ванилия.

— Опитвам се да не мисля за спомените на Вещицата — каза тя внимателно.

— Защо? — попита Пернел, искрено изненадана.

— Никола ми каза, че има възможност нейните спомени да надвият моите и да се превърна във Вещицата… — Софи се намръщи. — … или пък тя да се превърне в мен. Ако си спомня всичко, което Вещицата знае… това ще ме превърне ли в нея?

Пернел се засмя тихо.

— През живота си не съм чувала нещо по-абсурдно.

— Но Никола каза…

— Никола ти е казал онова, което той смята за истина — каза Пернел. — Но греши.

Софи притисна очите си с длани и поклати глава, като се опитваше да проумее чутото.

— Но ако спомените на Вещицата станат по-силни от моите…

— Само че ти си тази, която си спомня, Софи. Винаги ще бъдеш ти. Аз съм живяла на земята в продължение на векове; мога да си спомня как миришеше косата на баба ми, а тя умря преди повече от шестстотин и шейсет години. Мога да си спомня адреса на всяка къща, апартамент, квартира и дворец, в които съм живяла през вековете. Един спомен не може да изтласка друг. Спомените на Вещицата просто са се прибавили към твоите. Нищо повече. Вярно е, че нашите спомени и опит ни правят уникални. Но ако Вещицата искаше да завладее спомените ти, би могла да го стори незабавно, на мига, когато ти беше при нея в Охай.

Докато Никола бе затворен в Бастилията, чиракувах на Вещицата от Ендор. Тогава тя живееше в Южна Франция и аз учих при нея повече от десетилетие. Тя може да е жестока и своенравна, а също така невероятно опасна, но е адски неорганизирана. Неспособна е да съставя предварителни планове. Често съм й се чудила. Тя е пожертвала очите си, за да може да наблюдава изменчивите нишки на времето. Може да вижда с години, десетилетия, векове, дори хилядолетия в бъдещето и да проследява виещите се нишки до техните възможни развръзки. Но е толкова разсеяна, че не може да си планира деня. Често забравя и най-простичките неща. Въпреки това е хитра и ако искаше да те завладее, щеше да го направи, докато те Пробуждаше.

Софи имаше чувството, че огромен товар е паднал от плещите й.

— Значи нейните и моите спомени ще останат отделени?

— Те са си отделени — увери я Пернел. — Знаеш кога спомените са на Вещицата, нали?

Софи кимна.

— Но Никола каза…

— Никола често греши — прекъсна я Пернел с ледена нотка в гласа. — Обичам го, обичала съм го в продължение на векове, но макар да е необикновен и гениален, все пак си е човек, с всички човешки недостатъци и слабости. Допуска грешки — добави тя. — И двамата ги допускаме. — Поклати глава, усмихна се и топлината се върна в гласа й. — Така че не, не мисля, че спомените на Вещицата ще надвият твоите. Ти имаш прекалено силна воля — би трябвало да имаш, щом си преживяла и си усвоила Въздушната, Огнената и Водната магия толкова бързо. А и честно казано — добави тя с усмивка, — не мисля, че Вещицата е в състояние да планира нещо толкова изтънчено. Никога не е била особено деликатна.

Нитен и Джош се появиха на палубата. Върху лицето на момчето бе разцъфнала широка усмивка.

— Ще се върнем след няколко минути — извика Нитен. — Отиваме да вземем колата. Имаме нужда от нещо по-малко крещящо от този червен кошмар, с който пристигнахте.

Софи и Пернел стояха мълчаливо и гледаха как Джош и японецът слизат на пристана и изчезват сред лабиринта от лодки.

— Двамата с Никола ще помолим Прометей да даде на Джош Огнената магия — продължи Пернел. — Но преживяването трябва да е непознато за брат ти; не бива да го предупреждаваме за Господаря на огъня.

Софи се канеше да попита защо, когато спомените внезапно изникнаха в главата й. Тя прехапа бузата си отвътре, за да запази лицето си безизразно: Джош определено искаше магията на Огъня, но нямаше да е доволен от начина на придобиването й. Тя кимна.

— Няма да му кажа нищо.

— Добре.

— Кой е Нитен? — попита Софи. Името не бе познато на Вещицата, а Софи отдавна чакаше подходяща възможност да разбере нещо за японеца.

Зелените очи на Вълшебницата помътняха и тя вдигна поглед и проследи отдалечаващия се мъж.

— Той несъмнено е най-великият майстор на меча в целия свят — единственият човек, който е победил Скатах в двубой. Но ако го попиташ, ще ти каже, че е художник. И това също е вярно: уменията му с четката са легендарни. Двамата с Никола притежавахме една от неговите оригинални рисунки на птици в апартамента ни в Ню Йорк, преди Дий да го изгори до основи. Нитен е обиколил този свят и близките Сенкоцарства в търсене на противници, с които да се бие, само за да усъвършенства уменията си. Смята се, че е направен безсмъртен някъде през седемнайсети век от Бензайтен^[1], която според мнозина — включително и според Вещицата — е една от Великите древни. Нитен е известен също така като Миямото Мусаши^[2].

На Софи й секна дъхът. Имената на Миямото Мусаши и Бензайтен извикаха порой от образи в ума й. Тя се втренчи в кротко плискащата се вода и вълничките се разтвориха в…

 

… Нитен, облечен в екзотична самурайска броня, тичаше през гъста бамбукова гора. Гонеха го стотици озъбени чудовища с животински глави. Повечето бяха с розова или синя кожа, макар че имаше и няколко яркочервени. Всички бяха рогати и с три очи, устите им бяха пълни с хищни зъби, а на ръцете им имаше дълги нокти. Самураят изскочи от гората и спря, олюлявайки се, на ръба на висока скала, която се спускаше отвесно към разпенено море със стърчащи от водата остри камъни. Завъртя се с лице към чудовищата, стиснал по един меч във всяка ръка. Със свиреп и гладен вой зверовете се появиха от гората и обградиха човека…

Тогава се появи Бензайтен.

Надигна се от морето зад Нитен: дребничка, ефирна и красива, яхнала огромен дракон с розови люспи. Тя потупа дракона по главата с изящното си ветрило и създанието разпери прозрачни криле, зейна, разкривайки стотици остри зъби и дълъг черен раздвоен език… и рогатите чудовища се обърнаха и побягнаха към бамбуковата гора.

Едно обаче остана — огромно синьокожо създание с извити надолу бивни. То надигна лък, висок колкото самото него, и изстреля дълга стрела с черен връх право към мъничката Древна.

Мечът на Нитен проблесна с невъзможна бързина… и разсече стрелата във въздуха.

 

Софи потрепери и си пое дълбоко дъх.

— Да, Бензайтен го е направила безсмъртен…

— Какво мисли Вещицата за Бензайтен? — полюбопитства Пернел.

Софи кимна.

— Вещицата смята, че тя е една от Великите древни.

— Виждаш ли? — Пернел се усмихна радостно. — Можеш да викаш избрани спомени, когато се нуждаеш от тях. Ти контролираш спомените, а не те — теб.

— Изглежда, имената ме карат да си спомням. Когато бяхме в Париж, Жана направи нещо, за да ми помогне, докато спях. В началото, когато Вещицата ми даде спомените си, имах чувството, че черепът ми ще се пръсне. Шумът в главата ми бе невероятен. Постоянно чувах гласове, говорещи на стотици различни езици, откъслеци от песни и звуци, които бяха толкова чужди, че ме ужасяваха. След няколко дни открих, че съм започнала да разбирам какво казват — добави тя с нотка на благоговение в гласа. — Когато Жана свърши, гласовете още си бяха там, но приличаха на далечни шепоти. Сега, ако се съсредоточа върху някое име, спомените се появяват. Но се опитвах да ги пренебрегвам.

— Недей. Спомените са знание, а знанието е сила. Вещицата ти е направила невероятен дар. — Изражението на Пернел стана отнесено. — Само ми се иска да знаех защо го е сторила.

— Защо ли? — Софи не разбра.

— Сигурно е видяла в бъдещето ти нещо, което й е показало, че ще имаш нужда от това знание — рече Пернел. — Лесно би могла да те научи на Въздушна магия и без да ти дава спомените си.

Нещо в това разкритие обезпокои Софи, но тя не беше сигурна какво и защо. По-късно щеше да поговори с Джош за това; може би той щеше да е в състояние да й помогне.

— Значи спомените няма да ме завладеят?

— Не. — Пернел се усмихна мило. — Нямаш представа колко си силна. Само за няколко дни ти преживя едно ужасно Пробуждане и беше обучена в три от Стихийните магии. — Гласът на Вълшебницата бе мек, с оттенък на нещо като тъга. Софи го долови и се зачуди дали жената не мисли за другите близнаци, които не са оцелели. — Трябва да знаеш, че това, което постигна ти, не се е удавало на никого досега. Никога. — Тя протегна ръка и я сложи върху рамото на Софи. — Нямаш представа колко се гордея с теб. Знаех си, че ти и брат ти сте избраните.

Дългата черна лимузина се появи на пристанището и спря сред облак прах. Джош слезе от шофьорското място, щастливо ухилен. Нитен излезе от другата страна; явно бе позволил на Джош да кара.

Софи вдигна ръка и помаха на близнака си. Без да поглежда към Вълшебницата, каза:

— Ти си планирала всичко това, нали?

Пернел не отговори.

Все така, без да гледа към жената, Софи продължи:

— Било е в деня, когато Джош отиде в книжарницата да търси работа, а ти ме видя в кафенето. Щом чу, че сме близнаци… още тогава си разбрала, нали, разбрала си, че сме…

— … близнаците от легендата ли? Аз съм седма дъщеря на седма дъщеря. Имам ясновидска дарба. В мига щом те зърнах, разбрах, че си необикновена; когато пристъпи през вратата, долових съвсем лек проблясък на аурата ти — само намек за сребро. Когато научих, че имаш брат-близнак, подозренията ми се усилиха, а когато видях Джош и зърнах златното блещукане по кожата му, се убедих, че е така. Казах на Никола да наеме Джош — той тъкмо се готвеше да му откаже — добави тя с крива усмивка. — Брат ти не се беше представил много добре на интервюто. Не мисля, че наистина е искал онази работа.

— Така е. — Софи й хвърли един бърз поглед. — А после накара и Бърнис да ме наеме в кафенето. — Това беше твърдение, а не въпрос, но тя искаше да чуе как Вълшебницата си признава.

Главата на Пернел съвсем леко помръдна в знак на съгласие.

— Внуших й, че има нужда от теб, вярно е.

— Внуши й?

— Мога да бъда много убедителна.

— А кога двамата с Никола смятахте да ни кажете? — попита Софи с гневна нотка в гласа. Мисълта, че тя и брат й са били манипулирани от семейство Фламел в продължение на месеци, бе смразяваща.

— Всъщност щяхме да ви съобщим новината до две-три седмици — на лятното слънцестоене.

— Лита. — Думата изскочи в ума на Софи.

— Да, едно време го наричаха Лита. Това е денят от годината, когато вашите аури — златната и сребърната — ще са най-силни. Мислехме, че това ще е най-подходящото време да ви пробудим с минимален риск за вас.

— Но все пак щеше да има риск…

— Рискове винаги има.

Софи се взря в студените зелени очи на Пернел.

— И въпреки това щяхте да го направите?

— Да.

На Софи й призля. Тази жена, която тя бе харесвала, уважавала и на която се бе възхищавала, току-що й призна, че е била готова да изложи нея и Джош на ужасна опасност. Софи видя Вълшебницата в нова светлина. Хладната красота на Пернел изведнъж започна да й се струва почти заплашителна.

— Усещаш ли тази миризма? — попита внезапно Пернел.

— Какво? — Софи вдиша дълбоко. — Ванилия — каза тя. — Малко нагарча.

— Гневът замърсява аурата ти. Трябва да се научиш да го контролираш. А преди да съдиш прибързано — продължи Вълшебницата с ледена усмивка, — запитай се какво би направила, ако вие с Джош бяхте на наше място. Никола и аз сме прекарали векове в търсене на двамата, които могат да спасят света от пълно унищожение. И е вярно, че сме допускали грешки, ужасни грешки — добави тя тъжно, — които ще ни преследват до края на живота ни. Но те питам, каква друга възможност имахме? По-добре ли щеше да е, ако не бяхме търсили легендарните близнаци? Беше ни дадена една ужасна отговорност, която поехме.

— Гилгамеш каза, че другите близнаци не са преживели Пробуждането. Вие сте ги пробудили, съзнавайки, че най-вероятно ще умрат.

— Някои оцеляха — каза студено Пернел. — Но никога не сме насилвали когото и да било да минава през Пробуждането. Обяснявахме им рисковете. Всички близнаци ги приеха — и то с радост — добави тя.

— Е, мен не ме предупредихте — рече ядосано Софи.

— А имаше ли време? — попита Пернел. — От момента, в който Дий нахлу в книжарницата миналия четвъртък, събитията се случват шеметно.

— Трябваше да ме предупредите — настоя Софи.

— А ако те бяхме предупредили за рисковете, какво щеше да решиш? Какво щеше да направиш? — Пернел направи крачка към Софи и се вгледа в очите й. — Ти си добро момиче, Софи Нюман. Ти си Сребро — също като Жана. Също като нея си грижовна и внимателна и също като нея щеше да поискаш да сториш онова, което е правилно. Ако ние с Никола бяхме изчакали до Лита и ти бяхме обяснили положението, както планирахме, вярвам, че щеше да се съгласиш да бъдеш пробудена.

Софи отвори уста, за да отвърне, после пак я затвори. Пернел беше права; дори да бе знаела за рисковете, пак щеше да го направи.

— А Джош щеше ли да се съгласи? — попита Пернел толкова тихо, че момичето трябваше да напрегне слух, за да я чуе.

Софи се обърна и погледна към брат си. Нямаше нужда от размисъл, за да стигне до отговора: ако знаеше за рисковете, Джош изобщо не би се опитал да мине през Пробуждането. Въпреки че се надуваше и перчеше, не бе никак смел. Но после тя се сети какво бе направил в Париж и в Лондон: и в двата града бе показал необикновена храброст. Това бе един нов Джош, какъвто не бе виждала преди. Старият Джош, брат й от миналата седмица, никога не би извършил тези неща. Дори не би се опитал.

— Затова си мисля, че е най-добре да не му казваш за Прометей — заключи Пернел. — Да не го плашим.