Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Некромантът

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Волтова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Юлиана Василева

Преводач: Иван Костадинов Иванов

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 20

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–0919–3

История

  1. — Добавяне

Глава 39

— В някои от твоите пиеси действието не се ли развиваше в гора като тази? — попита небрежно Сен Жермен.

— Само в комедиите — рече Уилям Шекспир с дрезгав шепот, — а и моите гори бяха населени с по-кротки създания; това място е зловещо.

Паламед спря рязко и Франсис и Уилям се блъснаха в него.

— Вие двамата няма ли да млъкнете? — прошепна той. — Вдигате шум колкото стадо слонове. А повярвайте ми, в тази гора има твари, които дори аз не бих желал да събудя.

— Няма смисъл — промърмори Сен Жермен. — Сигурен съм, че те знаят, че сме тук. Разбрали са го в момента, щом излязохме от колата.

— О, знаят и още как. Някой ни следи — добави Шекспир.

Двамата безсмъртни се обърнаха към него. Макар че в гората цареше непрогледен мрак, усилените им сетива им позволяваха да виждат всичко изненадващо ясно, макар и без цветове. Паламед погледна към Сен Жермен, който поклати леко глава; нито един от двамата не бе усетил, че ги следят.

Шекспир бутна с показалец нагоре големите си очила и се усмихна, като побърза да прикрие зъбите си с ръка.

— В момента ни наблюдава горски дух — ниска, тъмнокожа, красива женска в одежди, които предполагам са оцветени в яркозелено.

— Впечатляващо — каза Паламед. — Откъде знаеш всичко това… — започна той, а после млъкна. — Тя стои зад нас, нали? — попита на латински.

Барда кимна.

— И не е сама, нали? — продължи Паламед на същия език, все така гледайки към Шекспир.

— Не е — съгласи се Барда.

Сен Жермен се обърна бавно и погледна през рамото на рицаря.

— Обзалагам се, че са въоръжени с лъкове — продължи Паламед.

— С лъкове и копия — поправи го Сен Жермен.

Рицарят се обърна, за да застане лице в лице с комитета по посрещането. Шарените им дрехи представляваха идеално маскировъчно облекло, така че му бе нужно малко време да различи дузина жени, пръснати сред дърветата — предполагаше, че има още толкова, които не може да види. Бяха дребни и слабички, с малко по-дълги от нормалното крайници, с големи и скосени очи, а устите им представляваха тънки хоризонтални линии. Паламед ги разпозна като дриади, горски нимфи.

Една от тях, малко по-висока от останалите, пристъпи напред. Държеше къс извит лък и вече бе поставила на тетивата му стрела с черен връх.

— Съобщете имената си. — Гласът й звучеше като шепот на листа.

Паламед се поклони на създанието.

— Добра среща — каза той, използвайки традиционния поздрав, и добави: — Не съм ви виждал преди.

— Ние сме нови.

Рицарят се изправи.

— И при това с очарователен акцент. Наксос… не, Карпатос[1]. Какво правят гръцки дриади в английска гора?

— Той ни повика.

Зад дриадата се мярна някакво движение и тя отстъпи встрани. Появи се висока, необикновено слаба фигура. Имаше лице на красива жена, но тялото й беше като издялано от дървесен дънер. Ръцете й, с пръсти като клечки, достигаха до земята, а стъпалата й завършваха с възлести корени.

Паламед се обърна, уж за да представи новодошлата.

— Не я поглеждайте в очите — прошепна бързо. После каза: — Господа, за мен е чест да ви представя на господарката Птелея[2]. — Обърна се пак към създанието и се поклони ниско. — За мен винаги е удоволствие да ви видя — изрече той на езика от своята младост.

— Сър рицарю. — Птелея излезе напред и застана пред безсмъртния.

Паламед продължи да държи главата си наведена, избягвайки зрителен контакт. Ако я погледнеше в очите, мигом щеше да попадне под нейната магия. Птелея беше хамадриада[3].

Рицарят не бе сигурен дали тя е нимфа на брястово дърво или пък истинско дърво, което е било оживено, и макар че тя винаги беше учтива и любезна с него, Паламед знаеше колко смъртоносни са хамадриадите.

— Дошъл съм да видя господаря си — рече Паламед, вперил поглед във върха на брадичката й.

— Зеления човек те очаква — каза тя. Вдигна глава да погледне към Шекспир и Сен Жермен. Двамата бързо се поклониха. — Той знае ли, че водиш компания?

Рицарят кимна.

— Казах му, че искам да го помоля за услуга.

Хамадриадата се извърна и рицарят я последва, като внимаваше да не се спъне в наметалото от брястови листа, което се влачеше по земята.

— Тези дриади са нови — каза той небрежно. — Не съм ги виждал тук преди.

— Той призова горските и дървесните духове от цялото Сенкоцарство — рече хамадриадата, повеждайки ги по-навътре в Шеруудската гора. — Събират се тук от месеци.

Паламед кимна.

— Чудех се защо не съм получавал вести от него толкова дълго. До мен стигнаха слухове, че прекарвал много време в Сенкоцарствата.

Птелея се поклони с уважение, докато подминаваха един стар дъб, и за миг върху дървото се появиха смътни очертания на красиво женско лице; после то изчезна отново и върху дънера останаха само големите златисти очи, които ги наблюдаваха.

Шекспир и Сен Жермен се спогледаха, но не казаха нищо. Трябваше да положат огромни усилия да не се зазяпат по дървото.

— Твоя сестра ли е? — попита Паламед.

— Балана — каза тя.

Паламед кимна. Знаеше, че Балана е хамадриадата на дъба, но никога по-рано не я беше виждал в Шеруудската гора.

— Всички горски духове ли са тук? — попита Шекспир. — Дриади, хамадриади, горски нимфи…? Много бих искал да ги видя.

— Всички са тук — прошепна Птелея.

— Защо? — учуди се Паламед. Доколкото знаеше, горските духове бяха самотни създания, живееха в уединени гори и горички из целия свят.

Когато Птелея заговори, рицарят долови следа от вълнение в гласа й.

— През последните пет века Зеления човек се е заел да пресътвори своето любимо Сенкоцарство, Горичката на Ериду[4].

Скоро ще е готова — добави тя, — и тогава той ще ни отведе от това мръсно и отровено място и ще ни върне в света на дърветата.

Рицарят погледна към Барда и повдигна въпросително вежди.

— А какво ще стане с този свят без Зеления човек? — попита Шекспир.

Хамадриадата махна презрително с дългите си ръце.

— Това не е наша грижа. — Главата й се завъртя на сто и осемдесет градуса със звук на пукащо дърво и тримата безсмъртни бързо извърнаха очи от лицето й. — Чух, че това Сенкоцарство скоро ще се върне в ръцете на своите Древни господари. Не искаме да сме тук, когато се случи.

— Откъде чу това? — попита Паламед.

— Аз им казах. — Гласът, който заговори, бе мъжки: бавен и дълбок, той вибрираше през земята, трептеше във въздуха и раздвижваше листата.

Птелея придърпа наметалото от листа около себе си и отстъпи настрани. Притисна се към един бряст и потъна в него. За миг красивото й лице се задържа върху кората на дървото, после тя затвори очи и изчезна.

Хамадриадата бе довела тримата безсмъртни до една полянка в самото сърце на гората. Дърветата тук бяха чворести и изкривени от старост. Дъб и кестен, бряст, ясен, глог и ябълка бяха струпани заедно, всичките обвити в бръшлян. Под дърветата растяха зеленикави храсти с ненавременно узрели червени плодчета, а клоните бяха осеяни с белите бисерчета на имела. От една могила по средата на поляната се издигаше груба колона от бял камък. Всеки сантиметър от нея бе покрит със сложни спираловидни шарки.

— Светът отива към своя край. — За миг изглеждаше, че гласът идва от камъка. — А аз не искам моите създания да са тук, когато това се случи.

— Можеш да останеш и да се биеш — рече Паламед, като излезе в оградения от дърветата кръг и се приближи до камъка. — Правил си го и преди.

— И загубихме — рече гърленият мъжки глас.

Фигурата, която се появи иззад колоната, бе висока и слаба, облечена в дълга бяла роба с качулка, по която имаше сребриста шарка от листа. Сребърна маска с фантастични орнаменти покриваше цялата й глава. Тя изобразяваше лицето на млад мъж, надничащо от буен листак, който се разпростираше извън краищата на маската, така че главата на съществото изглеждаше огромна. Всеки лист бе гравиран в невероятни детайли, чак до жилките и минаващите през тях влакна.

Паламед пристъпи напред и се поклони дълбоко, падайки на едно коляно пред фигурата.

— Господарю Таммуз.

Ръката, която се появи от дългия ръкав, за да се отпусне върху дясното рамо на рицаря, носеше сребърна ръкавица с избродирани по нея горски плодове, листа и увивни растения.

— Обаждането ти беше неочаквано и нежелано — изрече гърлено басовият глас.

Сарацинския рицар се изправи плавно. Беше само около сантиметър по-нисък от господаря си и можеше да види безброй свои отражения в полираното сребро. Яркозелени очи с кафяви точици се взираха през дупките на маската. Зениците им представляваха тесни хоризонтални овали. Не за пръв път Паламед се запита как ли изглежда Зеления човек.

— Какво искаш? — попита Таммуз и от думите му листата на дърветата около него затрептяха.

— Услуга — рече простичко Паламед. Беше репетирал този разговор безброй пъти от Лондон до тук, но не можеше да отгатне как ще реагира господарят му. През вековете, откакто му служеше, бе стигнал до извода, че Таммуз представлява най-опасната комбинация: надменен и непредсказуем.

— Не ми е в природата да правя услуги. — Таммуз отстъпи от резбования камък и се втренчи през сечището към другите двама безсмъртни, които стояха до дървото, погълнало хамадриадата. — А си довел и Барда. — Той се приведе напред и добави високо: — Изобщо не го харесвам.

Уилям Шекспир пристъпи към Древния и направи пресилено елегантен поклон.

— Мразим онова, от което се боим — рече той саркастично. Погледна към рицаря. — Не е ли тъй?

— Тогава не дразни всемогъщия Древен — прошепна Паламед.

— Не ме гневи — предупреди го Таммуз.

Шекспир се разсмя.

— Ти нямаш власт над мен, Зелени човеко.

Таммуз се обърна да погледне третия безсмъртен и над гората се възцари мъртвешка тишина. Когато Древния заговори пак, гласът му бе мек, почти нежен, като вятър, шумолящ в есенни листа.

— Ето че се срещаме отново, Сен Жермен.

Безсмъртният излезе от сенките и се поклони леко.

— Господарю Таммуз — каза той спокойно.

— Най-после. От векове чакам този миг; знаех си, че пътищата ни ще се пресекат отново. Открил съм, че този свят наистина е много малък. — Гласът на Древния стана по-дълбок и въздухът затрептя от него, а листата закапаха от клоните. — Франсис, граф Сен Жермен. Лъжецът. Крадецът. Убиецът!

Изведнъж от гората около тях изникнаха десетки дриади с насочени лъкове и копия. Върху дънерите се появиха лица, а после, една по една, хамадриадите излязоха от дърветата по края на поляната. Таммуз вдигна облечената си в сребърна ръкавица ръка и посочи безсмъртния.

— Убийте го! — изкрещя той. — Убийте го веднага!

Бележки

[1] Острови в Гърция. — Б.пр.

[2] Малко известен персонаж от гръцката митология. По-нататък е обяснено какво представлява. — Б.пр.

[3] Дриада, която е неразделно свързана със своето дърво. — Б.пр.

[4] Древен персийски град, в който имало свещена горичка. — Б.пр.