Майкъл Скот
Некромантът (43)

Глава 43

— Значи има четири луни и това е добра новина? — Жана д’Арк стоеше на входа на пещерата и гледаше четирите луни — едната огромна и жълта, другата малка с червеникавокафяв оттенък; третата ярко изумруденозелена, а четвъртата бе безцветна. Слабичката французойка приглади с пръсти късата си момчешка коса. — Има толкова много неща, които не знам, и астрономията не ми е сред силните предмети, но дори аз съм наясно, че земята няма четири луни и никога не е имала.

Лунната светлина правеше червената коса на Скати черна, а кожата й — още по-бледа от обичайното. Очите й бяха като сребърни огледала.

— Не разбираш ли какво означава това? — попита тя развълнувано.

Жана поклати глава.

— Означава, че се намираме в Сенкоцарство.

Жана продължаваше да я зяпа неразбиращо. Четири точици светлина се отразяваха в сивите й очи.

— Значи не сме в миналото.

— Не — отвърна Скати, като хвана приятелката си за ръцете и ги стисна силно. — Не сме.

— И това е хубаво?

— Ако бяхме в миналото, щяхме да сме заседнали там без никакъв изход. Или поне аз не бих могла да измисля никакъв изход, освен някой да се върне през времето и да ни открие, а вероятността да засекат точното ни местонахождение би била астрономически малка. Тогава единственият начин да се върнем в собственото си време щеше да е, като живеем около милион години.

— Това възможно ли е изобщо?

— На теория, да. Древните и Потомците могат да живеят невероятно дълго, но за човеците не съм сигурна. Виж какво стана с бедния Гилгамеш след десет хиляди години. Мисля, че тялото може да продължава да живее, но умът се прекършва под тежестта на всички спомени и преживявания.

— Значи ако това е Сенкоцарство… — започна Жана.

— … тук трябва да има лей-портал — завърши радостно Скати.

— А как ще го открием? — попита Жана.

Усмивката на Скатах помръкна.

— Тази подробност още не съм я измислила. Но трябва да е все някъде наоколо.

Мечите вълци нападнаха призори.

Скатах и Жана ги отблъснаха с лекота и животните изчезнаха с вой в гъстата мъгла, обвила пейзажа.

Малко по-късно един самотен лъв се появи в подножието на пещерата и започна да обикаля, но Скати го засипа с градушка от камъни, докато той не избяга извън обсега й.

След него се появи гигантска мечка с къса муцуна.

Двете жени я гледаха как се приближава, подскачайки на четири лапи, надигнала глава, за да души въздуха. Създанието бе грамадно.

— Сигурно тежи поне хиляда и двеста кила — рече Скати, като охлаби късите си мечове и опипа нунчакуто, — и се обзалагам, че изправена на два крака ще е висока към три метра и половина.

— Не ми се иска да я убивам — рече Жана. — Дано не се наложи.

— Повярвай ми, тя не споделя твоята неохота към убийството. — Скатах посочи със сгънатото си нунчаку. — В момента ни гледа и си мисли: закуска.

Жана поклати упорито глава и прибра меча си в ножницата, а после я метна през рамо.

Скати въздъхна.

— Ако ние не я убием, тя ще ни убие.

Жана отново поклати глава.

— Аз няма да я убия.

— Мога ли да ти напомня, че някога си водила армия?

— Това беше много отдавна. Ще се защитавам, но няма да убия невинно създание.

— Затова ли стана вегетарианка?

Жана поклати глава.

— Не — засмя се тя. — Малко след като Никола ми преля от твоята кръв, открих, че вкусът на месото ми е противен.

Мечката спря в подножието на склона и вдигна очи към тях. После се изправи на задните си крака, отметна глава и заръмжа.

Скати преразгледа първоначалната си преценка за височината на звяра.

— Три метра и седемдесет. — Тя огледа критично създанието. — Мога да се справя.

— Виж тези нокти — рече Жана. — С един замах ще ти откъсне главата. Знам, че си способна на много неща, но поникването на нова глава не е сред тях.

Тичаха почти цяла сутрин, движейки се с лекота през тучните поля от полюшващи се треви. Сега, когато знаеха, че това е Сенкоцарство, дребните несъответствия в този свят бяха станали очевидни. Вятърът духаше само от юг и винаги миришеше на лимони, във въздуха нямаше насекоми и макар че слънцето изгря от изток и се издигна по небосклона, като че ли се задържа в зенита си твърде дълго.

— Сякаш някой е създал — или пресъздал — плейстоценската епоха по памет — каза Скати.

— Е, животните поне са ги докарали както трябва — рече Жана на френски. Макар че се поддържаше във форма, й се струваше, че досега са пробягали цяла маратонска дистанция^[1], а краят не се виждаше. Вече бе получила бодежи отстрани, а прасците й започваха да се схващат. Освен това усещаше мазолите, които бяха почнали да се образуват в ботушите й. — Скоро ще трябва да си почина — каза тя. — Имам нужда и от вода.

Скати посочи надясно.

— Там долу има поточе.

Жана не виждаше нищо.

— Как разбра?

— Погледни — посочи Сянката.

Земята в краката им бе покрита със следи от копита и лапи и всички те водеха надясно.

— Ако там долу има място за водопой, със сигурност ще заварим някакви животни да пият… — започна Жана.

— Колко си жадна?

— Много.

Скатах извади двете си нунчакута от калъфите и се обърна надясно да последва животинската диря.

— Да вървим да ти осигурим вода. И ти обещавам, че няма да убивам нищо, стига да не ме заплашва пряко.

Пътеката се спускаше в един овраг, а тревата, която другаде бе висока до кръста, тук стигаше до раменете им. Стръковете шумоляха силно един в друг. Въздухът бе изпълнен с богатия наситен мирис на живот и растителност. След като хладният ветрец с дъх на лимон вече не духаше в лицата им, температурата моментално се покачи.

Скатах вдигна ръка. Жана спря и мигновено се обърна да погледне зад тях. Сянката застана с гръб към приятелката си, опряла глава в нейната.

— Бъди внимателна — каза тя на френския език от младостта на Жана. — Тук нещо не е наред.

Жана кимна.

— Не можем да виждаме през тревата, обонянието ни е претоварено, дори слухът ни е притъпен. Дали е съвпадение? — зачуди се тя.

— Не вярвам в съвпаденията — отвърна Скати. Напъха своите нунчакута обратно в калъфите и извади двата еднакви къси меча. — Тук има нещо нередно — повтори тя. — Ама много нередно.

Тръгнаха предпазливо напред, като осъзнаваха, че с ограниченото си зрение, слух и дори обоняние, се намират в неизгодна позиция. Сред високата трева можеше да се крие какво ли не.

— Змии — каза изведнъж Жана.

Скати подскочи и се завъртя.

— Къде?

— Никъде. Просто осъзнах, че не сме виждали нито една змия, откакто пристигнахме. А това място би трябвало да гъмжи от тях. Особено тук, в тревата; това е идеалната среда за змиите.

Изминаха още половин дузина крачки и тревите изведнъж свършиха. Точно пред тях се простираше блестяща синя водна повърхност, която изобщо не трепваше, и в нея се отразяваха редиците неподвижни бели облаци в небето.

А на една скала край реката седеше мъж, увит в дълго кожено наметало с качулка. Той обърна глава към тях и те видяха, че долната половина на лицето му е закрита с шал, така че се виждаха само чифт ярки сини очи.

— Скатах Сянката и Жана д’Арк. Къде се губите? Толкова отдавна ви чакам. Добре дошли в моя свят. — Закачуленият мъж се изправи и разпери широко ръце, и те видяха металната кука на мястото на лявата му длан.