Майкъл Скот
Некромантът (52)

Глава 52

Сряда, 6 юни

Още в мига щом се събуди в малката тясна спалня, Софи Нюман разбра, че нещо не е наред. Усещаше смътна тръпка в стомаха си и тъпо главоболие в тила, а сърцето й блъскаше като лудо. Тя обви ръце около тялото си и се опита да овладее трескавото си дишане. Какво ставаше с нея: това пристъп на паника ли беше? Никога не бе имала такъв, но нейната приятелка Ел от Ню Йорк ги получаваше постоянно. Софи се чувстваше замаяна и леко й се гадеше, а когато се изтърколи от леглото и се изправи на крака, я връхлетя световъртеж.

Тя излезе в коридора, спря се и се заслуша внимателно. Малката къщичка за гости бе тиха. И създаваше усещане за пустота. Плъзгайки лявата си ръка по стената, Софи премина по коридора и влезе в кухнята. Нощта навън бе започнала да изсветлява от наближаващото утро. Пери й бе казала, че Прометей поддържа своето Сенкоцарство в синхрон със земното време и има правилен денонощен цикъл.

Кристалният череп стоеше по средата на кухненската маса.

Снощи тя бе гледала как Никола и Пернел поставиха ръце върху него и позволиха на аурите си да се просмучат във вътрешността му. Кристалът засия мътно със съвсем слаба следа от леденобяло и бледозелено, премигващо дълбоко в него, но не се случи нищо друго и усилието изтощи Никола.

Софи го подмина бързо. Не видя как кристалът запулсира в сребърно и очните орбити потъмняха и се изпълниха със сенки. Светлината помръкна, когато тя се отдалечи от масата и отиде до кушетката, където Джош бе прекарал нощта.

Но кушетката бе празна.

— Джош? — каза тя с глас, малко по-силен от шепот. Може би той беше в банята или бе отишъл до главната къща да търси храна. Но още докато търсеше извинения, тя знаеше, че не са верни. Когато Джош се бе върнал, след като научи Огнената магия от Прометей, лицето му бе пепеляво бледо и той залиташе от умора. Беше потънал в дълбок сън, веднага щом пропълзя на кушетката.

— Джош? — извика тя пак. — Джош?

Тръпките в стомаха й сега бяха по-силни като от много лошо храносмилане, а сърцето й препускаше толкова бързо, че я оставяше без дъх.

— Джош! — извика по-силно. — Къде си? — Ако това беше някаква шега, не бе смешна. — Джош Нюман, ела тук на секундата!

Чу някакво движение край вратата и дръжката се завъртя. Софи се обърна натам и сложи ръце на кръста си.

— Къде се…

Вратата се отвори и в стаята влезе Ифа, последвана от Нитен. Японският безсмъртен носеше два меча, единият много по-дълъг от другия, докато Ифа стискаше дълъг и страховит нож с листовидно острие.

— Джош… — започна задъхано Софи. — Няма го.

Без да кажат и дума, двамата се разделиха; Нитен тръгна надясно, а Ифа — наляво. Къщичката за гости бе малка и след броени мигове те се върнаха отново в кухнята.

— Няма следи от борба — каза спокойно Нитен. — Изглежда, той просто е излязъл. — Завъртя се и изчезна в нощта, като остави Софи с Ифа.

— Няма го — прошепна Софи. — Няма го. — Само това можеше да каже, докато вълните от паника я заливаха.

Ифа прибра ножа в канията, вързана на крака й.

— Кажи, какво стана? — попита тя.

Софи поклати глава.

— Когато се събудих, се почувствах… — Тя притисна ръце към стомаха си, докато търсеше точната дума.

— Празна — предложи Ифа.

Софи погледна към червенокосата жена-воин.

— Да — прошепна тя, най-после успяла да определи усещането. — Чувствам се празна. Никога по-рано не ми се е случвало.

Ифа кимна. Бледото й лице беше безизразно.

Нитен отвори вратата и заговори бързо на жената-воин на японски, после се обърна и изчезна тичешком.

— Какво има? Какво става? — Софи отново започваше да се задъхва от ужас. — Какво е станало с брат ми? — попита тя. Искри пробягаха през косата й и от кожата й се заиздигаха струйки сребърна аура. Тя се разтрепери.

Ифа пристъпи напред и я прегърна здраво. Когато заговори, гласът й отекна в главата на Софи и макар че тя използваше древния ирландски език на своята младост, момичето разбираше всяка дума.

— Дишай дълбоко, успокой се… Сега трябва да се владееш. Заради теб самата. Заради Джош.

Софи поклати глава.

— Не мога. Не знаеш как се чувствам…

— Напротив — рече Ифа с напрегнат шепот. — Знам.

И когато Софи вдигна поглед, видя, че в зелените очи на жената-воин блестят сълзи.

— Аз също загубих близначката си — каза Ифа. — Знам точно как се чувстваш.

Софи кимна. Пое си дълбок, треперлив дъх.

— Какво ти каза Нитен току-що? — попита тя.

— Каза, че колата липсва.

Преди Софи да успее да попита нещо друго, вратата се отвори и в къщичката влезе Пернел, последвана от Никола и Прометей. Малката стая започна да изглежда още по-тясна. Нитен се появи последен, но остана в рамката на отворената врата, обърнат към нощта навън.

— Изчезнал ли? — рече рязко Никола на френски.

— Няма го — потвърди Ифа.

— Някой го е отвлякъл? — попита Пернел.

— Нищо не може да проникне в това Сенкоцарство, без да разбера — каза Прометей.

Пернел отиде до Софи и разтвори обятията си, но момичето изобщо не понечи да се приближи. Остана при жената-воин. Вълшебницата направи крачка назад и отпусна ръце.

— Значи си е тръгнал сам? — попита тя.

— Няма следи от борба — обади се Нитен от вратата. — И отпечатъци от стъпките само на един човек се спускат по долината към колата.

— Но колата не можеше да се движи — каза Никола. — Акумулаторът бе изтощен.

Прометей скръсти ръце на широките си гърди.

— Да, но момчето научи Огнената магия. Толкова много сурова енергия тече сега през аурата му. Той с лекота би могъл да запали колата.

— Къде е отишъл? — попита Софи. — Не разбирам. Той не би си тръгнал, без да ми каже. — Обърна се към Прометей. — Може би някое тукашно същество го е взело? Може би онези кални хора?

Прометей поклати глава.

— Първите хора не биха се приближили до къщата. Съгласен съм с Пернел: той си е тръгнал сам.

— Но къде е отишъл? — попита пак Софи. — Вкъщи ли? — Тя поклати глава. Никога през живота си не се бе чувствала толкова объркана. — Той не би ме изоставил.

— Защо си е отишъл е по-добър въпрос — рече Ифа.

Но Пернел поклати глава.

— Не, истинският въпрос е: кой го е призовал? Чудя се… — започна тя, а после млъкна. Завъртя се и отиде до кухненската маса. Седна, постави ръце от двете страни на кристалния череп, без да го докосва, и погледна към Софи. Устните й бяха разтеглени в тънка, почти горчива усмивка. — Може би сега ще ни помогнеш с аурата си.

— Защо? — прошепна Софи, напълно объркана.

— За да се опитаме да видим брат ти. Да видим дали си е тръгнал сам, или е бил отвлечен.

Ифа сложи ръка върху рамото на момичето.

— Щом притежаваш спомените на баба ми, значи знаеш колко е опасен черепът, Софи. — Тя понижи глас. — Докато гледаш в него, той също гледа в теб. Ако се взираш твърде дълго в кристалните му глъбини, можеш — в съвсем буквален смисъл — да изгубиш ума си. Не се налага да правиш това.

— Налага се — каза простичко Софи. Погледна вампирката в очите. — Ти сама каза, че би направила всичко, което е по силите ти, за да върнеш Скатах…

Ифа кимна.

— Аз ще направя същото за Джош.

Жената-воин я изгледа втренчено, после придърпа един стол.

— Това го разбирам. Седни. Аз ще бдя над теб. — За миг твърдите черти на лицето й омекнаха и тя заприлича досущ на сестра си.

— Go raibh maith agat^[1] — прошепна Софи на ирландски — език, който никога не бе учила. — Благодаря. — Тя погледна жената-воин в лицето.

Ифа кимна.

— Скатах би направила същото — промърмори тя.

— Сложи ръце върху кристалния череп — заповяда Пернел.