Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Некромантът

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Волтова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Юлиана Василева

Преводач: Иван Костадинов Иванов

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 20

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–0919–3

История

  1. — Добавяне

Глава 2

— Не е мислех, че някога отново ще видя това място — каза Никола Фламел и бутна задната врата на „Малката книжарничка“.

— Нито пък аз — съгласи се Пернел.

Долният край на вратата заседна. Никола опря рамо в нея и блъсна силно. Вратата изстърга по каменния под и моментално ги лъхна смрад: сладникавият мирис на гнило дърво и разлагаща се хартия, примесен с тежката воня на развала. Пернел се закашля, притисна устата си с ръка и замига с внезапно насълзените си очи.

— Ама че гадост!

Никола вдиша предпазливо. Все още долавяше остатъци от миризмата на сяра, присъща на Дий в сухия въздух — противния дъх на развалени яйца. Двамата тръгнаха по тъмния коридор, отрупан от двете страни с кашони книги на старо. По кашоните течеше черна гнилоч, а горните им краища бяха започнали да се подвиват. Някои се бяха разпаднали, изсипвайки съдържанието си на пода.

Пернел прокара пръст по един от тях и той почерня от плесен. Тя го вдигна да го покаже на съпруга си.

— На мен ли го казваш?

— Двамата с доктора се бихме — рече той тихо.

— Виждам — отвърна Пернел с усмивка. — И ти победи.

— Е, победата е относително понятие… — Никола отвори вратата в дъното на коридора и влезе в книжарницата. — Боя се, че магазинът не е в особено добро състояние. — Той се протегна назад, хвана жена си за ръката и я въведе в голямата, пълна с книги стая.

— О, Никола… — въздъхна Пернел.

Книжарницата беше съсипана.

Дебел слой зелено-черна плесен покриваше всичко, а миризмата на сяра бе непоносима. Навсякъде лежаха книги — с откъснати страници, съдрани корици, пречупени гръбчета, — сред разбитите и натрошени маси и рафтове, на които бяха стояли. Огромно парче от тавана липсваше и мазилката висеше като прокъсан плат, разкривайки дървени греди и жици. На мястото на входа към мазето зееше дупка, а дървото по края й бе изгнило до мръсна черна каша, покрита с петна от гъбички. Малки гърчещи се бели личинки пълзяха сред тази гнусотия. Ярко оцветеният килим, който бе покривал пода, се бе превърнал в грозен и сив разнищен парцал.

— Унищожение и развала — промърмори Пернел. — Визитната картичка на Дий. — Високата елегантна жена запристъпва внимателно през стаята. Всичко, което докоснеше, или се разпадаше на прах, или се пръсваше на облаче от прашинки. Дъските на пода бяха меки и лепкави и скърцаха зловещо при всяка крачка, заплашвайки да пропаднат под нея. Пернел застана по средата на стаята, сложи ръце на кръста си и бавно се завъртя. Големите й зелени очи се наляха със сълзи. Беше обичала тази книжарница; тя бе техен дом и смисъл на живота им в продължение на десет години. През вековете двамата бяха сменили много професии, но тази книжарница й напомняше по-силно от всичко за ранните й години с Никола, когато той бе писар и книжар в Париж през четиринайсети век. Тогава те бяха прости, обикновени хорица, водещи съвсем банален живот, до онзи съдбовен ден, когато Никола купи Сборника, „Книгата на Авраам Мага“, от закачуления мъж с поразително сините очи. В онзи ден скучният им живот свърши и те навлязоха в света на необикновеното, където нищо не бе такова, каквото изглеждаше, и не можеше да имаш доверие на никого.

Тя се обърна да погледне съпруга си. Той не бе мръднал от вратата и покрусено оглеждаше книжарницата.

— Никола — каза Пернел тихо и когато той вдигна поглед, тя осъзна колко се е състарил през последната седмица. От векове насам външността му се бе изменила съвсем малко. С ниско остриганата си коса, гладкото си лице и бледите си очи, той винаги бе изглеждал на около петдесет — възрастта, на която беше когато започнаха да правят отварата за безсмъртие. Днес изглеждаше поне на седемдесет. Голяма част от косата му липсваше и по челото му имаше дълбоки бръчки; други прорязваха ъгълчетата на хлътналите му очи, а по обратната страна на дланите му се бяха появили тъмни петна.

Алхимика забеляза, че тя го гледа, и се усмихна тъжно.

— Знам. Изглеждам стар… но все пак не твърде зле за човек, живял шестстотин седемдесет и седем години.

— Седемдесет и шест — поправи го нежно Пернел. — Остават ти още три месеца, докато направиш седемдесет и седем.

Никола пристъпи напред, взе Пернел в обятията си и я притисна силно.

— Не мисля, че ще отпразнувам този рожден ден — каза той много тихо, приближил устни до ухото й. — През последната седмица използвах по-голяма част от аурата си, отколкото през последните двайсет години. А без Сборника… — Гласът му заглъхна. Не беше нужно да довършва изречението. Без заклинанието за безсмъртие, което се появяваше веднъж месечно на седма страница на Сборника, двамата с Пернел щяха да остаряват и смъртта им щеше да настъпи, щом насъбраните години ги застигнеха.

Пернел изведнъж отблъсна съпруга си.

— Още не сме мъртви! — тросна се тя и гневът я накара да мине на провинциалния френски от своята младост. — И по-рано сме били в тежки ситуации — и сме оцелявали. — Съвсем слаба следа от аурата й запука около нея и от плътта й се извиха леденобели струйки дим.

Никола отстъпи и скръсти ръце на тесните си гърди.

— Но винаги сме имали Сборника — напомни й той на същия език.

— Сега не говоря за безсмъртието — рече Пернел и бретонският й акцент се усили. — Ние сме живели векове, Никола, цели векове. Не ме е страх да умра, защото знам, че когато си отидем, ще си отидем заедно. Това, което би било непоносимо, е да продължа да живея без теб.

Алхимика кимна, без да има куража да проговори. Не можеше да си представи живота без Пернел.

— Трябва да правим онова, което винаги сме правили — настоя тя. — Да се борим за оцеляването на човешката раса. — Посегна и хвана ръцете на съпруга си. Пръстите й се впиха болезнено в плътта му. — От шестстотин години пазим Сборника и пречим на Тъмните древни да се върнат на земята. Няма да спрем. — Лицето й се вкамени. — Но сега вече, Никола, нямаме какво да губим. Вместо да бягаме и да се крием, за да опазим книгата, трябва да нападаме — рече тя свирепо. — Трябва да започнем настъпление срещу Тъмните древни.

Алхимика кимна неловко. В такива моменти Пернел го плашеше. Макар че бяха женени от векове, все още имаше толкова много неща, които не знаеше за жена си и за необикновената й дарба да вижда сенките на мъртвите.

— Права си, няма какво да губим — рече тихо Никола. — Вече загубихме толкова много.

— Този път имаме предимството, че близнаците са с нас — напомни му Пернел.

— Не съм сигурен, че те ни вярват напълно — каза Алхимика. Пое си дълбоко дъх. — В Лондон узнаха за съществуването на предишните близнаци.

— Аха — рече Пернел. — От Гилгамеш ли?

Алхимика кимна.

— От царя. Сега не съм сигурен дали изобщо биха ни повярвали за каквото и да е.

— Ами добре тогава — рече Пернел с мрачна усмивка. — Да им кажем истината. Цялата истина — добави тя, втренчена настойчиво в съпруга си.

Никола Фламел издържа погледа й за момент, после кимна и извърна очи.

— И само истината. — Той въздъхна. Изчака, докато Пернел излезе от стаята, и добави тихо: — Но истината е като двуостър меч: опасна е.

— Това го чух — извика тя.