Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Некромантът

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Волтова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Юлиана Василева

Преводач: Иван Костадинов Иванов

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 20

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–0919–3

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Когато Джош докуцука обратно до къщата, леля Агнес стоеше на вратата и го чакаше. Тясното й лице бе застинало в навъсено изражение, а тънките й устни не се виждаха изобщо.

— Хвърли телефона на пода, а после хукна навън — тросна се тя, когато момчето се заизкачва по стълбите. — Искам обяснение, млади човече.

— Нямам обяснение. Софи… — Той се поколеба. — Софи ме викаше.

— Не се налагаше да хвърляш телефона на пода.

— Съжалявам. — Джош си пое дълбоко дъх, решен да не казва нищо повече. Бе разтревожен за сестра си; последното, от което имаше нужда, бе леля му да му чете конско.

— Телефоните струват пари…

Джош се шмугна покрай нея.

— Ще довърша разговора с татко.

— Той прекъсна. Връзката беше лоша — и се влоши още повече, когато ти хвърли телефона — добави тя. — Каза да ти предам, че ще се обади по-късно. Майка ти каза никой от двама ви да не напуска къщата, преди да е говорила с вас. Много е недоволна — добави зловещо леля Агнес.

— Не се и съмнявам — промърмори Джош. Мина по коридора, насочвайки се към стълбите.

— А къде е сестра ти? — попита леля Агнес.

— Не знам — отговори искрено момчето.

Старицата скръсти ръце и го изгледа с присвити очи.

— Искаш да кажеш, че е тръгнала нанякъде, без да се спре да каже едно здрасти!

— Сигурно е изникнало нещо важно — рече Джош, като докара върху лицето си една усмивка, макар вътрешно да се чувстваше ужасно.

— Не знам какво ви е прихванало вас двамата — промърмори леля Агнес. — Не се прибирате с дни… дори не си правите труда да се обадите… Днешната младеж няма никакво уважение…

Джош тръгна нагоре по стълбите.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— В стаята си — отвърна Джош. Знаеше, че трябва да се махне по-далеч от леля си, преди да е казал нещо, за което ще съжалява.

— Е, можеш да си останеш там, млади човече. Имам чувството, че вие двамата ще бъдете наказани да не излизате за много дълго време! Трябва да се научите да проявявате малко уважение към по-възрастните.

Джош се опита да не обръща внимание на леля си, докато се качваше нагоре към своята спалня. Щом влезе, затвори вратата след себе си и се облегна на хладното дърво. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и се помъчи да потисне чувството на гадене в стомаха си.

Софи бе изчезнала. И се намираше в опасност.

Ифа бе отвлякла сестра му и той нямаше представа защо — макар да знаеше, че не е на хубаво. Дали Ифа работеше за Тъмните древни? Защо бе взела Софи — и защо после бе избягала от него? Макар да бе уморен и изплашен, Джош не можа да се сдържи и се усмихна. Когато бе изтичал навън, Ифа не изглеждаше уплашена. Държеше се високомерно, а когато той поиска от нея да пусне сестра му, тя веднага отказа. Но после нещо бе уплашило вампирката. Може би начинът, по който аурата му бе започнала да оформя златна броня около тялото му.

Джош вдигна ръцете си и ги погледна. Сега те бяха от плът и кръв, кожата на дланите му бе ожулена от падането, а ноктите му — мръсни и нащърбени. Но съвсем наскоро ги бяха обвивали златни ръкавици. Той си спомни как златото се стече по ръцете му, за да покрие двете половини на счупения бастун, превръщайки ги в метални пръчки. Когато бе ударил колата, те с лекота бяха пробили стъклото и стоманата. Но в мига щом бе метнал пръчките след лимузината, те отново бяха станали дървени. Джош изведнъж си спомни легендата за гръцкия цар Мидас. Всичко, което той докосвал, се превръщало в злато. Може би древният цар бе имал златна аура.

А после усмивката на Джош помръкна. Той бе предал сестра си. Трябваше да продължи да тича; може би щеше да настигне колата. Може би, ако бе съумял да фокусира някак аурата си, щеше да е в състояние да направи нещо… макар да не бе съвсем сигурен какво.

Щеше да я намери, зарече се той.

Смъкна се на четири крака и издърпа раницата си изпод леглото. После стана и се зае да отваря чекмеджетата, да вади дрехи и да ги тъпче в нея: чорапи и бельо, резервен чифт джинси, две тениски. Съблече мръсните дрехи, които носеше още от Париж, хвърли ги в коша за пране до леглото и облече чисти.

Преди да надене червената тениска на футболния клуб 49 ers, свали платнената торбичка, окачена на врата му, и приседна на края на леглото. Отвори я и надникна вътре. Там бяха двете страници, които бе откъснал от Сборника миналата седмица. Според Алхимика, те съдържаха Последното призоваване, което бе необходимо на Дий, за да върне Тъмните древни.

Джош изтръска страниците на леглото до себе си. После ги постави една до друга. Бяха около петнайсет сантиметра широки и двайсет и три високи и изглеждаха като направени от пресована дървесна кора и листа.

Последно бе огледал страниците, когато лежаха на пода на опустошената книжарница, а той и сестра му бяха замаяни и объркани от всичко, на което току-що бяха станали свидетели. Би се заклел, че тогава буквите се движеха — но не и сега.

Страниците бяха покрити и от двете страни с назъбени писмена. Джош бе виждал подобни символи, изсечени върху древни артефакти в кабинета на баща си, и му се струваше, че много приличат на шумерски. Една буква — която той реши, че може би е заглавната — бе красиво оцветена в ярко златно и червено, докато останалите бяха изписани с черно мастило, което пазеше своята отчетливост дори след безброй векове. Той взе едната страница и я вдигна към светлината.

И премигна удивено.

Думите наистина се движеха. Пълзяха бавно, местеха се и се преподреждаха на страницата, образувайки думи, изречения, абзаци на безброй езици. Някои от буквите му изглеждаха почти познати — видя пиктограми и руни и успя да различи отделни гръцки букви, — но повечето бяха напълно чужди.

Една фраза на латински привлече вниманието му: magnum opus. Знаеше, че това означава велик труд. Проследи думите с показалец… и в мига щом докосна страницата, дълбоко в стомаха му се разля топлина, а пръстът му задимя и засвети с топло оранжево сияние. После той забеляза, че докато всички останали букви около простичката фраза се меняха в различни почерци и езици, десетте букви под пръста му оставаха непроменени. В мига щом вдигна ръка, буквите изчезнаха. Той прокара леко пръсти по страницата и видя с възхита как цели изречения се разместват и образуват под докосването му. Прииска му се майка му и баща му да бяха тук: те биха могли да преведат някои от древните езици. В текста имаше разпръснати откъслеци от латински и гръцки и той разпозна няколко египетски йероглифа и един четвъртит майски глиф.

Тъй като помнеше предупреждението на семейство Фламел относно използването на аурата си, Джош внимателно вдигна ръка и текстът отново потече хаотично. Той пъхна страниците обратно в ръчно ушитата торбичка и я окачи на врата си. Не беше напълно сигурен какво е открил току-що, но си спомняше, че когато миналата седмица Фламел докосна страницата, буквите не бяха спрели да се движат. Джош сви пръсти: очевидно това бе свързано по някакъв начин с неговата аура. Той изрита съсипаните си гуменки под леглото, после отвори гардероба, извади туристическите обувки, които използваше, когато ходеше на екскурзии с баща си, и ги обу. После метна раницата през рамо и притисна ухо до вратата на спалнята, напрегнал слух.

Чуваше как леля му шета в кухнята… чуваше врящата в чайника вода… отварянето на вратата на хладилника… дрънченето на лъжичка в порцеланова чаша… радиото, включено на станция NPR.

Джош отдръпна глава. Кухнята се намираше чак в дъното на къщата; нямаше начин да чуе всички тези неща. А после осъзна, че съвсем слаба струйка златен дим се е събрала в ръката му. Той поднесе длан към лицето си и се зачуди на това физическо доказателство за аурата му. Приличаше на сухия лед[1], който бе виждал в часа по химия, само че беше бледозлатист на цвят и силно миришеше на портокали.

Докато гледаше, мъгливата пара потъна отново в дланта му и изчезна. Джош сви ръката си в юмрук и стисна силно. Беше виждал как сестра му създава сребърна ръкавица около дланта си, а само преди няколко минути на улицата бе видял подобна ръкавица да се появява и около неговата, без той дори да се замисли. Но какво ли щеше да стане, ако умишлено се съсредоточеше върху представата за своята ръка, обвита в ръкавица? Мигновено кожата му заискри и се покри с блестящи точици. Около дланта му се появиха съвсем слаби очертания на златна ръкавица. Пред очите му тя се оформи в плътно изделие от метал, със заострени златни нокти на върховете на пръстите. Джош сви отново юмрук. Ръкавицата се затвори с метално скърцане.

— Джош Нюман!

Гласът на леля Агнес от другата страна на вратата го накара да подскочи. Толкова силно се бе съсредоточил върху създаването на ръкавицата, че не я беше чул да се качва по стълбите. Аурата му се разсея и ръкавицата изчезна в струйки златен дим.

Агнес заудря по вратата.

— Не чу ли, че те викам?

Джош въздъхна.

— Не — отвърна той искрено.

— Е, направих малко чай. Слез долу, преди да е изстинал. — Тя помълча малко и добави: — А тази сутрин изпекох и пресни кифлички.

— Супер. — Джош усети как стомахът му изкъркори; леля Агнес правеше най-хубавите кифлички. — Тъкмо се преобличам. Ще сляза след минутка.

Изчака, докато чу как леля му си тръгва, влачейки пантофи по килима. После се втренчи отново в ръката си и се усмихна широко при една внезапна мисъл. Щом можеше да оформя аурата си без обучение, значи бе по-могъщ от сестра си.

Намести раницата върху раменете си, открехна вратата и се вслуша с подсилените си сетива. Можеше да чуе как леля му налива чая в чаша, можеше да подуши таниновия аромат на пресен черен чай и дъхавия мирис на топли кифлички. Стомахът му изкъркори отново и той почувства как устата му се изпълва със слюнка: почти можеше да усети вкуса на кифлички с масло. Зачуди се дали да не отскочи само за една… но това означаваше да седне с леля Агнес, а тя щеше да поиска да узнае всичко за последните няколко дни в пълни подробности. Щеше да го задържи цял час, а той не можеше да си позволи да губи толкова време.

Джош слезе тихо по стълбите, открехна входната врата и се измуши навън в хладното утро на Сан Франциско.

Съжалявам, лельо — прошепна той, докато затваряше тихо вратата след себе си. Тя щеше да побеснее, щом разбереше, че е изчезнал. Вероятно щеше да се обади на родителите му, а Джош нямаше представа какво обяснение ще им даде.

Знаеше обаче, че няма да се върне в къщата в Пасифик Хайтс без сестра си.

Бележки

[1] Така се нарича замразеният въглероден диоксид, който се изпарява, без да оставя влага. — Б.пр.