Майкъл Скот
Некромантът (14)

Глава 14

Беше намерил задната врата на книжарницата отворена.

Джош Нюман смъкна раницата от гърба си, щом пристъпи в сумрачния коридор, и изчака, за да могат очите му да се приспособят. Вонята бе невероятна — смесица от гнилоч и плесен, гаден мирис на мухъл, примесен с острата смрад на развалени яйца. Той се опита да диша само през устата. Затвори очи и се съсредоточи върху слуха си. Откакто Марс Ултор го бе пробудил, ясно разбираше колко са важни слухът, вкусът и обонянието. Съвременните хора разчитаха твърде много на зрението си; Джош бе започнал да осъзнава, че пробудените му сетива са всъщност същите онези изострени сетива, които са притежавали първобитните хора и благодарение на които са оцелявали.

Само че в сградата нямаше никакви звуци: тя даже създаваше чувство за изоставеност.

Преди по-малко от седмица той тичаше нагоре-надолу по този коридор, разтоварвайки книги от багажника на един фургон. Сега всички книги, които толкова грижливо бе подреждал една върху друга, бяха почернели от мухъл, бяха се разцепили и подули като гнили плодове и изглеждаха почти неузнаваеми.

Преди по-малко от седмица.

Щом осъзна това, Джош изведнъж разбра колко много неща се бяха променили през последните няколко дни, колко нови неща бе открил и колко малко знаеше — както той, така и останалата част от света — за истината.

Пое си дълбоко дъх и зловонният въздух приседна в гърлото му. После отвори очи, тръгна крадешком по коридора, бутна вратата и пристъпи в книжарницата.

И спря потресен.

Книжарницата представляваше неузнаваема развалина, покрита с дебел слой прах и плесен — гниеше направо пред очите му. В слънчевите лъчи, леещи се през зацапаните прозорци, се виждаше, че из въздуха се носеха прашинки. Джош стисна устни; не искаше да рискува някои от тях да попаднат в устата му. Направи крачка напред и усети как дъските на пода изскърцаха и се размърдаха под тежестта му. Върху дървото се образува мехур от гадна черна течност и кракът му започна да затъва. Той се дръпна назад и се притисна до стената, само за да открие, че тя също лепне от гнилоч. Мазилката бе толкова мека, че пръстите му потънаха в нея.

Джош се огледа и осъзна с ужас, че тези гъбички изяждат книжарницата: те се хранеха с всичко — с дървото, с хартията, с килима. Как ли щеше да изглежда това място след няколко часа?

Беше дошъл в книжарницата, защото Никола и Пернел Фламел живееха в апартамента над нея и той се надяваше, че са се върнали тук. Хвърли поглед нагоре и забеляза зейналата в тавана дупка, висящите жици и изгнилите греди. Изведнъж се зачуди след колко ли време опорите ще поддадат и горният етаж ще се срути, а после цялата къща ще пропадне в мазето.

Запромъква се покрай стената към стълбите. Струваше му се логично семейство Фламел да имат повече от едно жилище в града. Сигурно бяха подготвили места, където могат да избягат, ако ги грози опасност. Джош се надяваше, че ще успее да открие на горния етаж някакъв адрес — сметка, писмо или нещо друго, което да му подскаже къде са. Перилата се разклатиха, щом се хвана за тях — дървото бе станало меко като желе. Той дръпна погнусено ръка и се канеше да я избърше в джинсите си, но се спря. Щом тази гадна черна плесен можеше да разяжда дървото, какво ли щеше да стори с панталоните му? Последното, което му трябваше сега, бе те да изгният върху краката му. Дали това нещо би могло да разяде плътта му? — зачуди се изведнъж Джош и потрепери. Желанието да се обърне и да избяга бе почти непреодолимо, но той знаеше, че единственият шанс да намери сестра си е свързан със семейство Фламел, затова пое нагоре по стълбите.

При всяка стъпка дървото се огъваше под тежестта му. Беше стигнал до средата, когато кракът му проби едно стъпало с глухо пращене. Той усети как цялото стълбище се разлюля и осъзна, че ще се срути. Хукна нагоре, преодолявайки остатъка от разстоянието, точно когато стълбището потрепери и рухна с трясък в книжарницата долу. Гърдите на Джош се блъснаха в площадката; краката му увиснаха във въздуха, докато пръстите му драпаха да се заловят за дебелия килим, постлан на горния етаж. Той обаче се разкъса на нишки в ръцете му. Джош се опита да изкрещи, но звукът преседна в гърлото му. Парче от килима се отпра и остана в дланта му. Той се хлъзна назад…

Твърди като желязо пръсти стиснаха китката му.

Джош бе издърпан нагоре и откри, че се взира в яркозелените очи на Пернел Фламел.

— Джош Нюман — промърмори тя, докато го оставяше внимателно на площадката. — Не те очаквахме.

Никола се появи от една врата и застана до жена си.

— Очаквахме… неприятности — рече той тихо. — Радвам се да те видя.

Джош потърка схванатите си китки. Силата на Пернел бе изумителна. Тя едва не бе изкълчила раменете му, когато го вдигна във въздуха. Момчето притисна ръце към гърдите си — там, където ги бе ударил в площадката — и си пое дълбоко дъх. Беше насинен, но не мислеше, че е счупил някое ребро.

— Какво те води насам, Джош? — попита тихо Пернел, а очите й изучаваха лицето му. После сама отговори на въпроса си:

— Софи.

— Софи изчезна — рече без дъх Джош. — Беше отвлечена от едно момиче, което се нарече Ифа. Каза, че е сестра на Скатах — добави той. — Със сигурност приличаше на нея. — Видя как израженията им се промениха леко и забеляза нещо като страх да трепва в очите на Алхимика. — Това не е хубаво, нали?

Пернел поклати глава.

— Никак не е хубаво.