Майкъл Скот
Некромантът (51)

Глава 51

Скатах мерна движението над тях и дръпна Жана на една страна… миг преди Сен Жермен да изпадне от въздуха и да се строполи в краката им.

Безсмъртният седна и внимателно се изтупа, докато двете жени го зяпаха смаяно. Тъкмо се изправяше, когато в гъстата растителност зад тях се раздаде силен трясък. Двете жени се завъртяха, надигнали оръжията си… и от високите треви излязоха Паламед и Уилям Шекспир.

— Кога ще се намерим пак!^[1] — каза Шекспир с усмивка, която разкри развалените му зъби.

Жана изпищя радостно и се хвърли към Сен Жермен, като уви ръце и крака около него. Той залитна назад, прегърна я и я завъртя.

— Знаех си, че ще дойдеш да ме вземеш — прошепна Жана на френски.

— Казах ти, че ще те последвам до края на света — промълви той на същия език, — и сега вече знаеш, че говорих сериозно. — Пусна Жана на земята и се поклони на Сянката. — Виждам, че сте невредими и в добро здраве.

— Така е. — Скати отвърна на поклона му. — Мислех, че отдавна съм загубила способността да се изненадвам, но май съм грешала. А аз наистина мразя изненадите — добави тя.

Сен Жермен се обърна към Паламед и Барда и повдигна вежди в мълчаливо удивление. Рицарят се ухили и зъбите му се белнаха на фона на тъмната кожа.

— Какво, да не си мислеше, че ще оставим цялото забавление на теб?

— Но как…? — зачуди се Сен Жермен.

Паламед се обърна към Шекспир.

— Кажи му.

Барда сви скромно рамене.

— Предложих на Зеления човек да ни прати след теб. — Уил се усмихна. После млъкна и се поклони на Скати и Жана. — Дами.

— И Таммуз го направи? — Сен Жермен звучеше изненадан.

— Повдигна някои дребни възражения — отвърна Паламед, — преди Уил да го заплаши с някакви ужасни гъбички. — Сарацинския рицар се поклони. — Дами, радвам се да ви видя и двете.

— И ние теб, сър рицарю — рече Жана.

— Много време мина, Пали — добави Скатах с усмивка.

Рицарят направи обидена физиономия.

— Моля те, не ме наричай Пали. Мразя това.

— Знам.

Закачуленият мъж бе останал да седи на скалата, а яркосините му очи оглеждаха поред всички безсмъртни. Показалецът му разсеяно галеше куката на мястото на лявата му длан.

Уилям Шекспир пристъпи напред, свали очилата си с черни рамки и ги избърса в ръкава си.

— Господине, смятам, че ни дължите обяснение.

Макар устата и носът на закачуления да бяха скрити зад шал, очите му се присвиха насмешливо.

— Аз пък мисля, че ще ви кажа само онова, което смятам, че трябва да знаете, и нищо повече.

Ръката на Паламед се раздвижи и широкият меч, който рицарят носеше на гърба си, се озова в нея.

— Първо — обяснение, а после — ни връщаш обратно в нашето време.

Закачуленият се изсмя.

— Сър рицарю, засега никой от вас не може да се върне у дома.

Паламед вдигна меча си и направи крачка напред.

— О, не бъди глупав — каза мъжът почти нетърпеливо.

Мечът на Паламед изведнъж се превърна в парче дърво, по което набързо поникнаха листа. Зелени ластари се заувиваха около китките и ръцете на рицаря. Той пусна меча. Оръжието падна на земята и тя го погълна, оставяйки на негово място само тъмно петно.

— Това беше любимият ми меч — промърмори Сарацинския рицар.

— Този свят е мой — рече закачуленият. — Аз го създадох. Аз го управлявам, както и всичко в него. — Той протегна куката си над водата и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. Вирът моментално замръзна, покри се с пропукващ слой лед. Когато мъжът завъртя куката си в другата посока, ледът се превърна в зловонна бълбукаща лава. — А в момента — рече той — вие сте тук… което означава, че управлявам и вас. — Ръката му се раздвижи отново и лавата се превърна в кристалночиста вода.

Уил Шекспир пристъпи към водата и се наведе да загребе шепа от нея. Позабави се, преди да я поднесе към устните си.

— Доколкото разбирам, може да се пие.

— Мога да я направя с какъвто вкус пожелаеш.

Барда отпи от водата.

— Няма да ни убиеш, нали?

— Не.

Шекспир се изправи бавно и изгледа внимателно закачуления. Намръщи се: в този човек имаше нещо почти познато.

— Срещали ли сме се по-рано?

Фигурата вдигна лявата си ръка и наклони куката, така че слънчевата светлина заблестя в нея.

— Ако бяхме, сигурен съм, че щеше да си спомняш.

— И все пак, в теб има нещо… — рече Шекспир, като присви очи срещу мъжа. — Имам чувството, че би трябвало да те познавам.

Закачуленият се обърна към Сен Жермен.

— С теб обаче сме се срещали. Радвам се да те видя отново. Преуспял си през вековете след последната ни среща.

— Само благодарение на теб. — Сен Жермен пристъпи напред и се поклони. — Току-що ми хрумна, че всичко това е твое дело. Ти си го планирал. Всъщност мисля, че го планираш от доста отдавна, нали?

— Да — каза мъжът за изненада на останалите. — От много отдавна.

— Фламел каза, че те е срещнал, докато пътувал из Европа в търсене на някой, който да преведе Сборника.

Закачуленият кимна.

— Срещнах се за кратко с него и с госпожа Пернел.

— И ме научи да боравя с Огнената магия.

— Беше необходимо. Ако не те бях научил на онова, което знам, рано или късно твоята Огнена магия щеше да те погълне. Трябваше да те опазя жив.

— Благодарен съм ти — каза Сен Жермен.

Закачуленият ги изгледа подред.

— Трудих се усърдно, за да запазя всички ви живи и в добро здраве — дори теб, Скатах — добави той. — От десет хиляди години чакам този ден.

— Десет хиляди години ли? — попита Шекспир.

— От потъването на Дану Талис.

— Бил си на острова? — ахна Скатах.

— Да, бях. И ти също беше там, Скатах, както и ти, Паламед, а и вие, Шекспир, Сен Жермен и Жана. Всички бяхте там. Отидохте, за да се сражавате заедно с оригиналните близнаци.

Настъпи дълга тишина, дори околните звуци замряха.

Накрая Скатах поклати глава.

— Това е невъзможно. Ако съм била на Дану Талис в миналото, защо не си спомням?

— Защото още не си била там — рече той простичко. Плъзна се от камъка и застана пред тях. Беше малко по-висок от Сен Жермен, но не колкото Паламед. — Събрах ви тук, за да ви отведа обратно с мен на Дану Талис. Близнаците имат нужда от доверени воини. Хайде, нямаме много време за губене.

— Просто така ли? — попита Паламед. — Не можеш да очакваш да се върнем в миналото и да се бием, само защото ти го казваш. Защо да се сражаваме за теб?

— Вие не се сражавате за мен — рече нетърпеливо закачуленият. — Сражавате се за оцеляването на човешката раса. Ако решите да не дойдете, Дану Талис няма да потъне и създанията, които познавате като човеци, никога няма да развият цивилизация. Всички вие по един или друг начин сте били поборници на човечеството. Време е отново да се застъпите за неговата кауза.

— Но ние не можем да дойдем с теб, не и сега — обади се Сен Жермен. — Трябва да се върнем в нашето собствено време.

Жана кимна.

— Какво ще стане с Никола и Пернел, и с чудовищата на Алкатраз, които Дий и Макиавели се готвят да пуснат срещу града? Трябва да се бием заедно със семейство Фламел.

Закачуленият поклати глава.

— Ако се провалим и Дану Талис не бъде унищожен, всичко друго губи значение.

— Момент само — обади се Уилям Шекспир. — Ти каза, че Дану Талис трябва да потъне?

— Разбира се. Ако островът не бъде унищожен, няма да има човешка история. Древните ще останат тук и светът, който вие познавате, никога няма да е съществувал.

— Но Никола и Пернел… — започна Жана.

— Боя се, че семейство Фламел и близнаците трябва да се оправят сами. Не можете да им помогнете. Но можете да помогнете в битката за цял един вид. Ако не го сторите, е безсмислено да се тревожите за семейство Фламел — защото те няма да съществуват.

За кратко групата потъна в мълчание, докато се опитваха да сглобят казаното от мъжа. Дану Талис още не бе паднал, защото още не бе имало битка. А те самите бяха воините, които щяха да водят тази битка. Група, доведена от бъдещето, за да насочи събитията в миналото.

— Ами ако откажем? — попита Сен Жермен. — Можеш ли да ни пратиш обратно в нашия свят? В Париж, в Шеруудската гора или в Сан Франциско?

— Не. Трябваше да изразходвам голямо количество енергия, за да създам това плейстоценско Сенкоцарство; не разполагам със силата, нито с възможността да ви пратя във вашия свят. Веднага щом напусна това място, то ще започне да се разлага и да загива.

— Излиза, че всъщност нямаме кой знае какъв избор, а? — рече Сен Жермен.

— Винаги има избор — рече тихо закачуленият. — Просто някои избори са по-лесни от други. Можете да дойдете с мен и да живеете или да останете тук и да умрете.

— Не е особено голям избор — рече Паламед.

— Само такъв имате.

— А на Дану Талис трябва да се бием, така ли? — попита рицарят.

— Да. Ще се биете — в най-голямата битка, която сте виждали някога.

Паламед погледна към Барда. Шекспир се усмихна и кимна.

— Винаги съм искал да видя някоя митична страна. Имам една идея за пиеса — трябва ми само обстановка…

— А пък аз мисля, че бих желала да видя родното си място, преди да потъне — рече Скати със странна напрегнатост в гласа. Изглеждаше още по-бледа от обикновено.

Очите на закачуления се присвиха отново.

— Да. Може дори да видиш родителите си.

Сянката отстъпи назад със сепнато изражение на лицето. Точно тази мисъл й се въртеше в главата.

— Имам един въпрос — рече тихо Жана и всички се обърнаха да я погледнат. — Как се казваш? Ти ни познаваш — всъщност, изглежда, ни познаваш много добре, — но ние нямаме представа кой си.

Закачуленият кимна.

— Имал съм много имена през вековете, но предпочитам онова, с което ме наричаха в самото начало на Дану Талис — Маретю.

Скатах ахна и безсмъртните се обърнаха към нея. Жана докосна ръката на приятелката си.

— Какво означава това? — Тя хвърли поглед през рамо към закачуления.

— Кажи им — обади се той.

— На езика на Дану Талис това означава смърт.