Майкъл Скот
Некромантът (35)

Глава 35

— Нитен? — рече въпросително Никола.

— Акумулаторът е изтощен. — Безсмъртният завъртя ключа в стартера, но той само прещрака безрезултатно.

Никола посегна да включи лампата в купето. Нищо не се случи.

— Сенкоцарството е изсмукало енергията.

— Какво ще правим? — попита Джош.

— Ще седим и ще чакаме — отвърна Алхимика.

С нарастващо чувство на безпокойство Софи гледаше как калните фигури се трупат около колата. Навсякъде, където я докоснеха, върху лъскавия метал оставаха следи от нещо като суха пръст. Една размахана ръка остави кална ивица върху предното стъкло; друга се притисна към вратата от нейната страна, като покри изцяло стъклото с лепкава кафяво-сива кал. Нещо тупна върху покрива, а после колата се залюля насам-натам от натиска на тежките тела.

— Какво става? — попита Джош с разтреперан глас.

Някаква фигура запълзя по нагретия капак на колата, горещината изсушаваше меката й плът и късове от нея залепваха за метала.

— Не отваряйте прозорците! — каза внезапно Софи с пресеклив глас. Гласът й звучеше различно от обичайното — стар и дрезгав, със силен неопределим акцент. — Те не бива да ни докосват.

Ифа се завъртя в седалката, за да я изгледа, и зелените й очи се присвиха подозрително.

— Откъде знаеш това?

— Вещицата ми каза — прошепна Софи. Сините й очи станаха сребристи, а след това за миг проблеснаха в изумително зелено.

Тя се обърна да погледне през прозореца. Точно пред нея бе едно от калните създания, неоформеното му лице се намираше на сантиметри от нейното. Софи видя отражението на собственото си лице в стъклото, наложено върху гладката маска, и се дръпна уплашено. Знаеше какво е привлякло създанията и какво искат те.

— Привличат ги нашите аури — каза тя много бавно, все още със същия акцент в гласа. — Макар че се движат, у тях я няма искрицата на истинския живот. Ако успеят дори само да ни докоснат, ще могат да изсмучат аурите ни и да ги увият около себе си, за да си придадат подобие на живот.

Бледата кожа на Ифа бе станала мъртвешки бяла, а луничките й приличаха на капчици кръв по бузите и носа й.

— Звучиш ми като… като… — Тя поклати глава. — Но това е невъзможно.

Софи се обърна да я погледне. Отметна кичурите руса коса от лицето си и се втренчи право в жената-воин. Съсредоточи се силно и сините й очи постепенно изсветляха почти до бяло, а после станаха метално сребристи. В тях се появи съвсем слабо сияние и колата се изпълни с аромат на ванилия.

— Коя си ти? — попита Ифа. — Какво си ти?

След като Софи не отговори, Никола се наведе напред в седалката и каза:

— Софи бе пробудена от Хеката, а после баба ти я научи на Въздушна магия. Докато го правеше, й прехвърли и спомените си. Софи знае всичко, което знаеше Вещицата.

Ифа се отдръпна от Софи и лицето й застина в безизразна маска.

— Не го вярвам.

— Вярно е — каза Джош.

— Защо се плашиш? — попита Софи. Спомените нахлуха в съзнанието й и тя кимна леко, отговаряйки на собствения си въпрос. — Страх те е от това, което знам.

— От нищо не ме е страх! — рече бързо Ифа.

— Мисля, че цял живот си се страхувала.

— Това е някакъв номер — сопна се Ифа със съвсем лек трепет в гласа. — Фламел или Вълшебницата са те подучили. — Струйки от грозната й сива аура се заиздигаха от тялото й като пара и потекоха от носа и ушите й. — Ако наистина знаеш онова, което знае Вещицата от Ендор, тогава кажи ми как е истинското й име, тайното й име.

— Зефания — прошепна Софи. И още докато го изричаше, сърцето й заблъска лудо и я заля порой от ярки спомени. Тя затвори очи, пое си дълбоко дъх…