Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Смъртоносна битка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mortal Combat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джеф Ровин. Смъртоносна битка

Американска. Първо издание

ИК „Слънчо“, София, 1997

Редактор: Лили Кирова

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Остров Шимура представляваше странно място, скрито зад гъста мъгла, която сякаш отблъскваше слънчевата светлина, чайките и дори морските вълни надалече. Неприветлив масив сред гладко като стъклена повърхност море, Шимура бе осветен от мъгливо слънце и винаги изглеждаше студен. Поне така изглеждаше на Кун Лао. Той никога не беше питал някой от останалите участници как им изглежда на тях, защото не беше хубаво изобщо да разговаря с тях. Това бяха хората, с които трябваше да се бие. Ако научеше нещо за тях като индивиди, това можеше да го затрудни, когато се наложеше да ги нападне като противници. Когато трябваше да удари нечия китка и вероятно да я прекърши, той предпочиташе да не знае, че това е ръката на човек, който си изкарва прехраната като шивач или създава красота като художник. Хората идваха тук, за да се състезават в най-великия турнир на света, да изложат на изпитание своите умения срещу най-достойните противници и това беше единственото, което Кун Лао имаше нужда да знае.

По време на турнира господарят на острова, странният Шан Цунг, изпращаше до брега на континента джонки с къси весла, за да докарат участниците. Джонките пристигаха два пъти на ден през двата дни преди началото на състезанията и за удобство на бойците биваха издигани колиби с храна и напитки, докато чакаха реда си, както и стобори за конете и мулетата.

Кун Лао пристигаше пеш в нощта преди началото на Смъртоносна битка. Беше минавал по маршрута вече тринадесет пъти и познаваше пътищата много добре — макар този път поддържането на равномерен ход да му се стори доста уморително. Той знаеше защо: не защото бе остарял, защото победителят в Смъртоносната битка не остаряваше в продължение на една година до следващото състезание, а Кун Лао не беше остарявал в продължение на дузина години плюс една. Той изпитваше необичайната умора, защото бе изоставил амулета си. За предстоящия двубой това никак не беше добре, въпреки че Кун Лао беше решен да се бие по-упорито от всякога срещу най-познатите му противници, всеки от които междувременно бе остарял с една година.

Но това, което го безпокоеше тази година, бяха непознатите му противници. Два дена преди това Райдън му се беше явил по своя забележителен, но забулен начин. Сред избухналата в ясното небе мълния Богът на гръмотевиците се появи пред него и каза само:

— Подобие на Тиен ще бъде представено на Такаши, но не като приятел.

Тъй като единствените изображения на Тиен показваха създание с много крайници, Кун Лао се зачуди дали пред него ще се изправи нещо повече от черна магия — дали загадъчният Шан Цунг криеше този път нещо ново в своя просторен и блестящ храм. Това не би го изненадало. В продължение на тринадесет години Шан Цунг беше заставал срещу Кун Лао на финала на Смъртоносната битка и всеки път Кун Лао беше спечелвал двубоя. След като претърпяваше поредната си загуба, Шан Цунг награждаваше победителя с победната благословия на Шао Лин, след което напускаше, без да промълви нито дума повече. И всяка година, когато Кун Лао идваше отново, неговият домакин изглеждаше значително по-стар, по-мършав и сбръчкан, очите му с по-малко блясък и косата му по-побеляла.

Кун Лао седеше на брега, първо под залязващото слънце, а сетне под звездите, и чакаше лодката. Загледа се в бялата лента, която бе завързал на китката си — парчето плат, което бе намерил на селския площад преди толкова много години. След като не можеше да притежава своя амулет, искаше с него да бъде този символ, невидимото послание, което беше причината за неговото пътешествие до планината Ифукубе.

Той се загледа в огряната от луната мъгла, стелеща се и проблясваща над морето. Кун Лао никога не беше изпитвал притеснение от това, че побеждаваше в Смъртоносната битка с помощта на своя амулет. Толкова много участници идваха въоръжени с различни магии, някои под формата на талисмани, други под формата на дихания на нечия сила от отвъдния свят, така че амулетът му беше необходим просто за да бъде равен на тях. Самият Шан Цунг разполагаше с резерви от енергия, които бяха впечатляващи и произлизаха не от този свят. Под негова власт бяха пламъкът и мъглата. Без мълниите и ослепителната слънчева светлина, които Райдън беше вградил в амулета, Кун Лао не би победил Шан Цунг нито веднъж, камо ли тринадесет пъти.

„Не трябва да мислиш за това“, сгълча се той сам. Въпреки че за първи път щеше да участва без помощта на магическия амулет, Кун Лао все пак разполагаше със своите умения и вътрешната си енергия. И те винаги бяха оценявани много високо. След като не можеше да изтощи Шан Цунг или сам да издържи на неговите огнени удари или на ослепителната мъгла, то той трябваше да победи своя противник бързо, преди да му се наложеше да се противопостави на онези сили.

Носът на джонката с неговата ясно очертана глава на дракон изплува сред мъглата и бавно започна да се носи към него като морска змия. Тя се издигаше и спускаше сред вълните, а морето сякаш просъскваше всеки път, когато изостреният ствол на морския съд го пробождаше и под носа на дракона се издигаше пяна като валма дим.

Кун Лао се изправи и вдигна от пясъка кожената си багажна торба, без да обръща внимание, нито да поглежда към другите двама състезатели, които бяха излезли от колибите си и се приближиха до брега. Когато лодката се приближи до брега, тя се обърна на десен борд и две покрити с черни мантии фигури хвърлиха дъска на пясъка. Лицата им бяха скрити под качулки и фигурите работеха бързо, въпреки че движенията им изглеждаха бавни. Сякаш се намираха извън времевите граници на нашия свят и въпреки това го обитаваха.

Въпреки че се намираше най-близо до дъската, Кун Лао пусна другите двама да се качат първи — етикет, който той никога не нарушаваше. Веднага след като се качиха на борда, без още да е вдигната дъската, те потеглиха обратно към острова. Турнирът беше организиран изключително ефективно — от мига, в който пристигнеха първите участници до заминаването на последния.

След шестте денонощия непрекъснато ходене беше приятно да седиш и да те возят. Кун Лао седеше върху чергата, застлана на люшкащата се нагоре-надолу палуба, и се наслаждаваше на вълнението, докато джонката се приближаваше и после бе погълната от мъглата, след което бързо се успокои и заплава гладко и равномерно по появилата се гладка морска повърхност. Морският съд се спря до полукръглия пристан, който, ако се погледнеше от върха на храма, наподобяваше драконовата глава на носа на джонката. Или може би това беше ефект от осветлението на фенерите, поставени по протежение на пристана. Кун Лао беше открил, че островът е изпълнен с илюзорни картини като тази, въпреки че му беше трудно да си ги обясни.

Когато стигаха до брега, екипажите на джонките не слизаха на кея, въпреки че сякаш изчезваха. Новопристигналите биваха посрещани от младежи в бели наметала, които носеха багажа им по виещата се планинска пътека нагоре към храма. Борците яздеха на мулета пред тях и забелязваха, че пътят не беше толкова извит при изкачването, колкото изглеждаше откъм брега. Животните знаеха пътя и не се налагаше да бъдат подтиквани — нещо, което винаги беше удивлявало Кун Лао, защото обикновено мулетата не бяха толкова умни и послушни. В това той също подозираше някаква магия, защото веднъж беше помолил Райдън да му изпрати мълния по време на изкачването и в мига на просветването й беше видял не глава на муле, а подобие на дракон.

Появата на този образ не беше изненадала Кун Лао. Народът му почиташе много видове „лън“, или дракони. Съществуваха имперските дракони, които символизираха Императора и които единствени бяха удостоени с пет шипа на лапите си; останалите имаха по четири. Небесните дракони пазеха селенията на боговете, въздушните дракони помагаха на Тиен и на неговите божества да държат под контрол ветровете и дъждовете, земните дракони се грижеха за почвата, реките и моретата, а страховитите дракони на съкровищата пазеха богатствата на богове и демони. Драконът на остров Шимура, с неговата конска глава и заострени люспи, които се къдреха по дългата му шия и по главата му, беше дракон на съкровищата.

Когато пред погледа му изникна храмът и дворецът, кацнали на ръба на една стръмна планинска урва, лунната светлина хвърли призрачен отблясък и Кун Лао усети, че го побиват студени тръпки.

Този път всичко беше по-различно и работата не беше само в това, че амулетът му липсваше. Той усети нечие омерзително присъствие, каквото не беше изпитвал преди — може би някой нов борец. Той хвърли поглед към двете високи пагоди, които служеха за жилищни помещения на двореца, и очите му затърсиха отворени прозорци или някакви сенки по изрисуваните стени. Но не забеляза нищо необичайно. Погледът му се премести върху внушителния палат от мрамор и злато между тях, с осветените от фенери множество нефритени принцеси в естествен ръст, издялани от слонова кост дракони, пазачи на съкровищата, алабастрови стрелци, ониксови жребци и бойни колесници. После погледна към по-стария мрачен и снишен храм пред двореца.

Никъде Кун Лао не забеляза нищо особено, но нещо ново и заплашително определено присъстваше там. Нещо с изключителна мощ и много опасно.

Нещо, което не беше от този свят.