Джеф Ровин
Смъртоносна битка (15)

Тринадесета глава

— Горо — каза Шан Цунг, докато се носеше по пода на трапезарията на двореца — лодкарят получил ли е някаква вест от твоя човек Кано?

— Не — отвърна гигантът, чийто глас тътнеше като до фортисимо на пиано. — И Кано не беше мой човек, господарю Шан. Той беше един човек… единственият човек.

— Това ме тревожи — каза Шан Цунг, докато една качулата сянка издърпваше неговия стол от злато и слонова кост. Господарят на Смъртоносна битка седна и поклати бавно малката си глава. — Вече минаха пет дена.

— Очаквах, че ще минат поне толкова, докато намерят родовото селище на Кун Лао — каза Горо.

— Ако то все още съществува. Той каза, че ще изпрати вестител, когато се увери, че го е намерил.

— Шерпът каза, че селото съществува — подчерта Шан Цунг. — Въпреки че сега се води под някакво друго име.

— Шерпът — каза Горо — би казал какво ли не, само и само да спаси живота си.

— Аз му повярвах — каза Шан Цунг. — Човекът беше прекалено глупав, за да лъже. — Той постави кокалестите си ръце върху облегалките на стола. Ръкавите на разкошно избродираната му в зелено и златно роба се спуснаха почти до пода. — Поне пет дена, докато намерят жилището и след това много повече дни, може би седмици, докато намерят планината. След хиляда и петстотин години търсене и чудене, Горо, защо тези последни дни ми изглеждат толкова мудни?

— Защото наградата е толкова близо — отвърна Горо със своя скрибуцащ биволски глас. Той стовари туловището си в един огромен железен стол в края на дългата маса, скована от дървени трупи.

— Винаги е така. По време на битки в Отвъдния свят никога не съм съжалявал за противник, който ми бяга с дни, само за онези, които са се измъквали от ръцете ми в последния момент. В любовта моите женски винаги са ми липсвали повече, когато ми е предстояло да ги видя, отколкото когато съм ги напускал.

— Може би си прав — каза Шан Цунг. — Кажи ми пак, защо Кано беше най-подходящият човек за тази работа… Защо ние с теб не можахме да намерим човека, когото исках.

Горо бръкна в по-малката от двете бамбукови клетки, поставени на масата, извади от нея малка, ритаща крастава жаба и постави главата й в устата си. После отхапа.

— Защото човекът, когото търсеше, Суб-Зеро от нинджите на Лин Куей, не беше на разположение.

— Знам това — каза Шан Цунг. Виещият му като тръстикова свирка глас беше станал нетърпелив. — Защо не беше на разположение?

Горо използва дебелия си пръст, за да напъха останалата част от краставата жаба в устата си и след като разклати клетката, за да види какво беше останало в нея, бръкна с пръсти сред гърчещия се слой североамерикански змийчета и измъкна един тритон.

— Защото той уби един наемен убиец на име Скорпион и после се скри. Никой не знае в кой район на Китай е сега, дори останалите членове на Лин Куей.

Шан Цунг поклати глава.

— Но ти си сигурен в потеклото на този другия, Кано?

Горо изяде едно от змийчетата и кимна.

— След като не можах да намеря Суб-Зеро, научих, че Специалните сили на САЩ и същевременно благонравното Общество на Белия Лотос го издирват. Той имаше нужда от парите — но по-важното е, че имаше нужда от предизвикателството. Той ми заприлича на Кинтаро, военачалник в моята армия в Отвъдния свят. Той обичаше да се бие срещу заплащане, но ако нямаше заплащане, пак обичаше да се бие. — Раздвоеният език на Горо облиза устните му. — Тези вносни змии са вкусни.

— А това общество, към което той се числи — каза Шан Цунг. — Черните Дракони?

Горо напъха втора змия в устата си и засмука дългата зеленикава твар. Избута с горния чифт ръце клетката с предястия и дръпна към себе си по-голямата клетка с основното меню с долния си чифт ръце, след което отвори капака. Червените му очи се разшириха от възторг, когато огледа съдържанието. Очите му се спряха на един мексикански брониран гущер и той пъхна горната си десница в клетката.

— Те са една група, възникнала в Токио след онова, което наричат Втора световна война — поясни Горо. — Кано бил едва петгодишен, когато го намерили, сираче, което обирало както американски войници, така и местни жители. Извадил голям късмет, като обрал един от техните членове, който се възхитил на уменията му и го прибрал при тях.

— Жесток свят, както се казва — отрони Шан Цунг.

Той погледна през портика към хълмовете, спускащи се надолу към брега на острова.

Гледката не беше по-различна, отколкото преди хиляда и петстотин години, когато двамата с Горо бяха дошли тук, за да отпразнуват смъртта на Кун Лао. Нито пък той и Горо се бяха променили. Вместо да се провеждат всяка година, турнирите Смъртоносна битка сега се провеждаха веднъж на едно поколение, в съответствие с различната времева рамка, която съществуваше в Отвъдния свят. Непрекъснатият низ от триумфи на Горо беше осигурил и на двамата същата възраст, на която бяха, когато сърцето и душата на Кун Лао бяха изтръгнати и хвърлени през портала на Шао Кан.

„Де да имаше някакъв начин да си възвърна изгубените части на своята душа“, помисли си Шан Цунг. Но се постара да не мисли за това. Каквото беше загубено, беше загубено завинаги — въпреки че амулетът можеше до голяма степен да го компенсира, ако се намереше.

— Но ние ще построим един по-добър свят, Горо — каза Шан Цунг. — С душите, които ти събра през годините на своите победи в Смъртоносна битка, ние вече разполагаме с почти достатъчно, за да дадем възможност на Шао Кан да прекоси границата.

Той се вгледа в гигантския шоканец, който си похапваше живо влечуго. Въпреки че отровната твар бе ухапала Горо преди той да го разкъса на две, обитателят на Отвъдния свят беше имунизиран срещу отровата.

— Щом веднъж Повелителят на Мрака пристигне тук със своите орди от демони и фурии, той ще преустрои това мизерно място. И когато го направи, ние с теб също ще укрепнем. Ти с помощта на Кинтаро и своята армия от Салини… Аз с помощта на амулета. — Очите на Шан Цунг се присвиха. — Стига този глупак да успее да го намери.

— Ще го намери — изсумтя Горо, докато тъпчеше широко отворената си уста с едно чудовище от поречието на реката Хилу в Южно Мексико. — Той знае, че ако се провали, няма къде да се скрие. За разлика от човеците, които го издирват, аз ще го намеря.

Шан Цунг вдигна металния капак на своето блюдо, вдигна с ръка костените пръчки и започна да подбира парченцата сварено козешко, плуващи в сос. Избра си едно парченце и бавно го задъвка, мислейки си за шерпа, който беше намерил картата сред планините и я беше продал на един от участниците в последната Смъртоносна битка… някакъв американец, който смяташе, че тази антика ще му донесе добра сума в Съединените Щати и беше отказал да я продаде на домакина. Останките на американеца все още лежаха на три места по крайбрежния плаж, където Горо ги беше запокитил оттук. Лежаха до лишения от крайници труп на шерпа, който така и не можа да си спомни къде точно беше намерил картата.

„Старият як“, помисли си Шан Цунг. „Толкова много време прекарано в пушене на треви и никакво внимание какво става наоколо.“ Този начин на живот щеше да се промени, когато Шао Кан установеше своята власт, с Шан Цунг и Горо на негова страна. Нямаше да се допуска никаква леност… Хората щяха да бъдат принудени да строят, да се учат и да служат. А ако не го правят, щяха да бъдат одирани и изгаряни живи.

Шан Цунг не изпитваше никакъв апетит, но се насили да хапне, докато размишляваше за бъдещето, очаквайки лодката, която щеше да доведе при него Кано и амулета.