Джеф Ровин
Смъртоносна битка (13)

Единадесета глава

Ако.

Хиляди ако прелитаха през мозъка на Кун Лао, когато гигантът започна да пристъпва напред. Ако той беше намерил достатъчно самоувереност да вземе своя амулет, щеше да има по-добри шансове срещу новия си съперник. Ако беше приел шампионската титла без благословията, както правилата всъщност позволяваха, неговата чест и може би неговият живот нямаше да бъдат подложени на изпитание. Ако беше настоял да се бори с Шан Цунг, на което имаше право, тогава той със сигурност щеше да победи, защото някогашният майстор на бойните изкуства се бе превърнал в развалина.

Ако.

С рев, който разлюля пламъците от устата на драконите и тътнещи стъпки, които разтърсиха самия двор, Горо налетя срещу своя противник.

Като опитен воин-жрец на Ордена на светлината и шампион на Смъртоносната битка, Кун Лао не остана на място да изчака и поеме атаката. Той се затича срещу своя надвишаващ го многократно с размерите си съперник с разкъсващ вик, който изригна някъде от собствените му дълбини. Викът беше толкова изненадващ, така смразяващ, че дори бруталното лице на Горо изрази изненада. Но това не го спря. Двамата воини продължиха с тътен да се приближават един към друг.

Подобен колкото на човек, толкова и на дракон, звярът не беше толкова бърз, колкото Кун Лао и шампионът усети, че това можеше да бъде единственото му предимство. В мига, в който Горо се оказа в обсега му, Кун Лао се изви, падна на ръце и на едното си коляно и изпъна другия си крак зад него в усилие да препъне гиганта и да го свали на пода. Вместо това Горо се наведе и посрещна нападението с долната си дясна ръка. Стегнатият му крайник блокира ритника, докато останалите три ръце се протегнаха да сграбчат противника.

Кун Лао погледна бързо зад себе си, засече една от ръцете на Горо със сгънат ритник, после се сви на топка и направи мълниеносно задно салто между широко разтворените крака на гиганта. Изправяйки се бързо зад него, шампионът отскочи нависоко и нанесе ритник в кръста на Горо. Тълпата изрева от възторг, когато ръцете на титана литнаха нагоре и главата му отскочи назад.

Но ударът сякаш само разгневи звяра, вместо да го уязви. Когато Кун Лао отскочи и се опита да нанесе втори мълниеносен ритник, Горо се закрепи здраво на единия си изпънат напред крак и изрита със задния, засичайки Кун Лао във въздуха. Ритникът му събори шампиона по гръб, въпреки че той успя да се изтърколи, използвайки инерцията, и се приземи сгънат върху камъните на тепиха.

Горо се обърна с лице към него и нападна отново. Този път Кун Лао изчака, после легна плътно по гръб, с повдигнати лакти, с широко разтворени длани, плътно опрени в пода встрани от главата му. Отблъсквайки се с ръце, той изрита напред с двете си стегнати стъпала, силно удряйки Горо в корема.

От устната паст на Принца се изтръгна леко пъшкане — но Кун Лао разбра от масата мускули, които беше поразил, че Горо не беше пострадал от удара. Нещо по-лошо, преди да успее да издърпа краката си, четири масивни ръце се сключиха и ги сграбчиха от двете страни. Повдигайки във въздуха Кун Лао, чийто гръб се озова пред него, Горо изрита майстора на бойните изкуства между раменните плешки.

Ударът изкара дъха му и Кун Лао разбра, че не може да си поеме въздух. Когато Горо изрита отново, Кун Лао усети въздушния тласък и бързо се изви нагоре, сграбчи собствените си глезени и — все още увиснал в ръцете на Горо — се издърпа нагоре и над протегнатия крак. Възползвайки се от мигновената загуба на равновесие на Горо, Кун Лао изрита здраво със стъпалата си надолу, освобождавайки се от прегръдката на гиганта и срутвайки се силно надолу върху все още протегнатия крак на Принца.

Горо изпъшка от болка, а тълпата зарева одобрително, щом Кун Лао се приземи. Жрецът на Ордена на светлината моментално използва крака като трамплин, за да отскочи нагоре и далече от Горо. Той се приземи встрани от противника си, малко разнебитен, но с кръстосани отпред ръце, все още готов да се бие.

Принцът се извърна към него, но Кун Лао беше бърз и нанесе удар с петата на крака си в дясното коляно на Горо. Гигантът се олюля — но отново неговите четири мощни ръце и невероятният им обхват се оказаха огромно предимство. Падайки, Горо успя да сграбчи ръцете на Кун Лао. Горо събори шампиона със себе си, без да остави на Кун Лао възможност за ответна маневра, освен да сключи ножица с краката си около врата на Горо. Обитателят на Отвъдния свят пусна ръцете на Кун Лао и лесно разтвори краката му — и продължи да дърпа, сякаш жертвата му не беше нищо повече от изсъхнал клон.

Крещейки от болката, която прониза слабините му, и успял да вкара ръцете си под себе си, Кун Лао избута с едната, изви се като тирбушон и гърчейки се, успя да се отскубне от хватката на Горо.

Разгневеният гигант затупа по каменния под последователно с четирите си юмрука и след това се протегна да сграбчи отново Кун Лао, който през това време се мъчеше да се изправи на нозете си, които усещаше слаби като стръкове блатна тръстика.

Но въпреки това успя да се изправи и когато Горо се приближи до него с надвесена глава, налитащ като животно, Кун Лао отскочи заднешком и встрани — после се спря, докато онзи все още се крепеше на ръцете си и рязко се отхвърли с изпънати стъпала към титана. Стъпалата му се приземиха във врата на Горо, брадичката му се блъсна в здравата плоча от драконовия символ и от нея се плисна зеленикава кръв.

Горо се изправи с широко отворени очи, горящи като нажежени въглени и Кун Лао разбра, че нараняването на съперника, без да може да му нанесе завършващ удар, беше грешка.

Разлюлял яростно глава, Горо заплющя с дългата опашка на косата си толкова бързо, че ако го докоснеше, Кун Лао подозираше, че ще прекърши гърба му. Отскачайки няколко пъти назад, Кун Лао се озова с гръб към най-долния ред седалки откъм южната страна на арената. Докато зрителите се разбягваха, а Кун Лао се опитваше да избегне свистящата коса, Горо насочи напред четирите си юмрука. Три от тях се блъснаха в камъка и го разтрошиха, четвъртият засегна лявото рамо на Кун Лао, докато той отскачаше, за да избегне другите три.

Шампионът изстена, когато твърдата плът и още по-твърдата кост го прикова в камъка. Задържайки Кун Лао там, Горо прибра останалите си три юмрука и го заудря безмилостно. Въпреки че Кун Лао успяваше да отмести лицето си от някои от ударите и да отклони други със силната странична защита на ръката си, много от тях попаднаха в целта, удряйки торса, корема, краката и раменете му.

Изпитващ болка навсякъде, Кун Лао усети, че рефлексите му се забавят, че сетивата му отслабват. Последваха нови удари, но той вече усещаше само тътена, не и болката. С плувнали в кръв очи той забеляза как Шан Цунг се изправи пред трона си, вгледан как неговият слуга го премазва. Видя собствените му длани, свити в юмруци; колко явно му се искаше да бъде на мястото на Горо и той да изпълнява наказанието.

— Убий го! — дочу Кун Лао нечий вик. Дали беше Шан Цунг? — Сърцето му — дочу той. — Дай ми сърцето му!

Изведнъж ударите спряха.

Кун Лао политна напред и със свръхчовешко усилие успя да се задържи на нозете си.

„Не бъди куче“ — каза си той. Той остана така, изправен, цялото му тяло над коленете се тресеше, ръцете, вдигнати в безполезна защита, с взиращи се окървавени очи, с потръпващи уши, вслушващи се в движенията на Горо, които щяха да последват.

Кун Лао смътно долавяше очертанията на бронзовото туловище пред себе си, а червените му очи бяха заслепени от кръвта и потта, през които Кун Лао продължаваше да се взира.

И той видя как Горо разтвори широко уста, видя изпъкналата маса на жестоките бели зъби.

„Бяло върху златно“, помисли си Кун Лао, докато очертанията на Горо се размазваха заради капките пот и кръвта в очите му. „Също като амулета“.

Странната, вечно повтаряща се двойственост на всички неща беше последната мисъл, пронизала ума на Кун Лао, когато три от мощните ръце на Горо го сграбчиха, а четвъртата се пресегна към гръдния му кош, с протегнати пръсти, готови да получат наградата си — не благословията от Шан Цунг, а великото и благородно сърце на Върховния жрец на Ордена на светлината…

Почти на шестстотин мили разстояние, в една колиба до строежа на един мост, работата по който бързо наближаваше към своя край, един силен млад мъж гледаше как съпругата му ражда техния син.

Обляно в кръв, бебето изплака, когато старата акушерка го плесна по дупето и измъкна от устата му следродилната тъкан.

Тя постави новороденото върху мека пелена и го уви с нея, после подаде детето на майка му. Старицата се усмихна на младата жена и после погледна навъсено бащата на бебето.

— Заслужаваш пердах затова, че си я довел тук в това състояние — каза тя.

Чан Лао се усмихна.

— Аз… пердах? Жена ми настоя да дойде с мен, докато работя на този мост. Аз я помолих да си остане вкъщи.

— Помолил я — изсумтя старицата. — Какво става с тези млади жени напоследък? — Тя размаха пръст срещу Чан Лао. — Ти трябва да определяш какво да прави, а тя трябва да прави това, което й се каже.

— В нашето семейство не е така — промълви тихо Ми Лао. Тя целуна бебето по влажното ушенце и погали черната косица по темето му. — Ние винаги сме се уважавали взаимно. — Очите й срещнаха погледа на съпруга й. — Не си ли ми казвал винаги, че твоят по-голям брат се е отнасял с теб като с равен, въпреки разликата във възрастта ви?

— В работата, както и в играта — отбеляза Чан Лао — нямаше по-честен от Кун Лао.

Когато акушерката привърши с почистването, младият мъж се приближи до своята жена. Той прегърна Ми и техния син.

Ми се усмихна.

— Аз бях права, а ти не — каза тя. — Имаме син, Чан. Моят баща все още е жив… Дали да не го наречем Винг Лао, на името на твоя баща?

Чан погледна към новия живот, за чието създаване той беше допринесъл. Въпреки радостната възбуда от вида на своето първородно дете, сгушено в прегръдката на жена му, Чан усети внезапна, необяснима студена тръпка.

— Би ли имала нещо против, Ми, ако запазим това име за нашия втори син?

— Втори? — засмя се Ми. — Винаги ли трябва да се държиш като инженер, който мисли вече за следващия си проект?

— Не става дума за това — каза Чан. — Изведнъж усетих… по някаква причина се чувствам задължен да кръстя момчето на името на своя брат.

Лицето на Ми помръкна.

— Но ти не си го виждал от четиринадесет години. Той избяга, за да намери… какво беше?

— Един бог — отвърна той сухо. — Поне така ми каза бедната ни леля. Тя така и не можа да преживее загубата му и почина една година след неговото заминаване.

— Един бог — каза Ми. — И ти искаш да дадеш на своя син името на някой, който е бил толкова луд, че да тръгне да търси бог.

Чан кимна.

— Да. Не знам защо, но така искам.

— Щом твоето желание е такова — отвърна тя, — тогава съм съгласна. Ще кръстя нашия син Кун Лао.

Когато тя произнесе това име, бебето изведнъж притихна.

А някъде в далечината отекна гръмотевичен тътен.