Джеф Ровин
Смъртоносна битка (37)

Тридесет и пета глава

Изричането на транспортните заклинания носеше огромно изтощение за Шан Цунг и сега не му беше останала никаква сила да направи магия… или поне до голяма степен.

Когато се върна в двореца си от равнините край планината Анжилас, той беше малко по-приведен от преди, кожата му висеше още по-отпусната върху някога мощната си рамка. След като отнесоха Соня, Шан Цунг се беше отправил с кретащи стъпки към собственото си светилище на божеството. От големите си проблеми с Райдън и Кун Лао вече се беше научил да не храни прекален оптимизъм, но вярваше, че след няколкото погрешни негови сметки нещата най-сетне бяха тръгнали така, както той искаше. Разгневеният Шао Кан се беше съгласил Влечугото да премине в тази равнина и телохранителят и Горо бяха притиснали Райдън в ъгъла. Най-после Шан Цунг щеше да може да поднесе на Шао Кан добри вести.

Когато стигна до помещението, той се затътри през смътния оранжев полумрак към светещия в центъра на магическия кръг мангал.

— Рутхай — промълви той, — кажи ми. Кано намери ли амулета?

— Той… намери го.

— Още добри новини! — помисли си Шан Цунг.

Притворил очи, за да насочи малкия остатък от душата си към Аурата, Шан Цунг видя Кано и използва последната разкъсана частица от духа си, за да изпрати червена мълния, която да го донесе в двореца. Но душата на магьосника се беше изчерпала и мълнията се разсипа малко преди Кано да пристигне. И сега Шан Цунг лежеше на пода на светилището и очакваше пристигането на Кано, молейки се амулетът да му помогне да свърши докрай работата си, която бе започнал много, много отдавна.

Нямаше представа колко време беше изминало, преди да чуе тежките стъпки по коридора, после към олтара и най-после така очаквания глас.

— Легнал си да си подремнеш и да събереш силици, а, Шан?

— Кано — изхриптя магьосникът и надигна глава.

— Ти… ти успя.

— Аха — отвърна Кано. — И при това ти донесох колието. Ето го тук — той посочи с двата си показалеца, — на врата ми.

— Добра… работа — промълви Шан Цунг, мъчейки се да протегне немощната си ръка. — Мога ли да си го взема… моля?

— Разбира се — отвърна Кано, коленичи и го свали от врата си. Протегна го към ръката на магьосника, но после изведнъж го дръпна назад. — А-а… след малко, искам да кажа. Първо трябва да променим изцяло условията на моя договор.

— Аз… не разбирам.

Кано отново се изправи.

— Чакай да ти опиша картинката. Ти значи си лежиш тук по корем, без сила дори да мигнеш. Ако ти духна пипер в носа, ще кихнеш и ще се разпаднеш. Ето ме и мен, здрав и корав като ново портмоне, държа тоя амулет и много искам да разбера как точно се използва. И когато наистина разбера, смятам от благодарност да отстъпя на човека, който ще ме научи — а това си ти — десет… не, хайде да са петнайсет процента от всичко, което ще получа, пари, жени, страни, други светове, ти ще кажеш какво е.

Шан Цунг затвори очи.

— Ти… ти си идиот — изсъска той. — Ти не знаеш… какво правиш.

— Нима не го казах и аз, Шан-а-лан? Точно затова ми трябваш. Ще станем екип, като Нелсън.

— За да използваш който и да е талисман — каза магьосникът, — трябва да имаш вяра. Трябва… да вярваш.

— Аз вярвам. Вярвам, че от мен ще стане велик владетел на света. — Той се наведе и сграбчи Шан Цунг за подмишниците. — Сега дай да седнем някъде, да си поговорим за амулета и да…

Помещението изведнъж грейна в брилянтно червено и миг след това Шан Цунг отново лежеше по корем на пода. На почти десет стъпки над него краката на Кано ритаха безпомощно.

— Как смееш да докосваш господаря? — ревеше Горо, стиснал здраво ръцете на Кано, преди да го запокити с гърба напред към отсрещната каменна стена. — Как смееш?

— За щастие пристигате съвсем навреме — изпъшка Шан Цунг, докато Влечугото му помагаше да се изправи на крака.

— Навреме може би — каза подобният на гущер жител на Отвъдния свят. — Но едва ли за щастие. Ние се провалихме, Шан Цунг.

— Провалили сте се… как?

— На помощ на Райдън се притекоха други двама… един член на Обществото на Белия лотос и някакво същество, което може да се телепортира през черна аура.

— През света на мъртвите? — попита Шан Цунг.

— Да. Въпреки че на нас ни помогна нинджата, който ти изпрати, Суб-Зеро, не можахме да ги победим.

— Къде е Суб-Зеро сега?

— Не знаем — каза Горо, хванал зашеметения Кано за врата. Повдигна го като котка, взе му амулета и го пусна на пода. — Той избяга и се скри.

Шан Цунг се опря на рамото на Влечугото.

— Той може отново да нападне другите, но не бива да разчитаме на това. Те със сигурност ще дойдат тук.

Горо подаде амулета на Шан.

— Нашето предимство е, че познаваме бойното поле… и освен това на наша страна са душите и салините.

— Това е така, Горо. А отгоре на всичко имаме и ето това — каза той, вдигнал талисмана пред очите си, забил очарован поглед в млечната дъга, положена в меката овална златна възглавничка. — Идете и се пригответе да защитаваме двореца, докато аз се посъветвам с господаря Повелител. И Горо… погрижи се тялото на Соня Блейд да бъде разкарано, преди те да пристигнат. Те сигурно ще се разделят да я търсят, а това ще ни улесни да ги надвием.

След като силите му леко се бяха възстановили от появата на съюзниците му, макар и провалили се, Шан Цунг вече можеше да тръгне с вдървена, мъртвешка походка към тайнствения кръг.

— Чу ли всичко това… Рутхай?

— Чух… го! — изврещя демонът. — Твоята победа… и моята свобода… о-о, моята сладка свобода… са може би на една ръка разстояние!

— Не може би — усмихна се Шан Цунг, пристъпвайки през кръга и поставяйки амулета на врата си. — Те са на една ръка разстояние. Райдън и неговите приятели неизбежно ще ни помогнат, миличкото ми. Само няколко минути и аз ще използвам силата на амулета, за да измъкна душите от живите им тела, да ги изпратя през аурата към Шао Кан… и най-сетне, най-сетне бариерата, между двата свята ще се разшири достатъчно, за да може той да премине през нея.

Сърцето на Шан Цунг се изпълни с надежда и концентрирано зло, когато той се изправи до горящия мангал, призова името на Тъмния повелител и зачака тези петнадесет века очакване най-после да приключат.

В този момент отвън се чу тропот.

— Шан Цунг — извика Рутхай. — Те идат… те идат!

Магьосникът не помоли Рутхай да уточни. Нямаше нужда от това.

Напускайки неохотно кръга, той извика Горо и Влечугото, подкани съвземащия се Кано да го придружи, ако изобщо се надява да напусне прокълнатия остров и се понесе от светилището към портите на двореца.