Джеф Ровин
Смъртоносна битка (3)

Първа глава

— Но защо трябва да правиш това? — виеше Чен, стиснала здраво ръката на своя племенник през ръкава на кафявата му роба. — Поне знаеш ли защо?

Благородните черти на лицето на Кун Лао се изкривиха от досада.

— Разбира се, че знам, лельо Чен — каза той. Спря се по средата на пътя към вратата на бамбуковата им колиба и заразтрива леко ръката си от рамото до китката с намерение да отмести пръстите й. — Отивам, за да уча.

— Би ли тръгнал и през езерото, само за да се научиш как се дави човек? — попита тя и отново бързо го сграбчи. — Би ли се хвърлил и от покрива на храма в Жакичан само за да разбереш, че не можеш да летиш?

Кун Лао се намръщи.

— Не е същото. Аз съм виждал хора, които се давят и знам също така, че не съм нито птица, нито пеперуда. Но никога не съм виждал бог.

— Няма и да видиш! — кресна тя. — Ще умреш, още преди да си стигнал и до най-нисшия кръг богове.

— Вие откъде знаете — попита я той. — След като никой досега не се е опитвал? Жреците не са лъгали.

— Жреците не се опитват да се изкачват на планината — каза тя и от присвитите й очи надолу по сбръчканите й, проядени от времето бузи се затъркаляха сълзи. — Освен това светците са били призовани. А ти не си. Ти спря да носиш вода с ведрата, спря се насред селския площад и просто реши: „Ах!… Време е аз, нищожният Кун Лао, който носи вода от кладенеца за ведрата на моите съселяни, да ида и да си поговоря с Тиен.“

— Не беше само това — отвърна снажният младеж с мощно телосложение и се навъси още повече.

— Да — каза тя. — Лудост с размерите на планината Ифукубе.

— Не, скъпа ми лельо — отвърна Кун Лао. Той сграбчи дългата опашка на черната си коса, спускаща се на гърба му, и я поднесе пред очите на леля си. — Кажи ми… какво виждаш?

Тя го изгледа озадачена.

— Виждам… виждам косата на полуделия си племенник.

— И какво още? — Той размаха опашката пред лицето й.

— Виждам бяла лента, вързана на края й, вместо черната, която носиш обикновено. — Тя го погледна в очите. — Не разбирам…

Той поклати глава.

— Не мога да си го обясня.

Чен хвана ръцете на младежа и здраво ги стисна.

— Защо трябва да бъдеш като своя баща — попита го тя, — благословен с любознателност, но неумерен, неспособен да се вслуша в здравия разум? Загубих го, загубих и твоя чичо. Не искам да загубя и теб!

— Няма да ме загубиш — обеща й той. — Баща ми беше припрян, аз не съм. Не бях ли аз, който го предупреди да не смесва онези прахове и да не ги запалва?

— Да — каза тя. — А след като погребахме онова, което бе останало от него, не беше ли ти, който се изкатери на височините, събра още от онези камъни, стри ги и ги смеси, и ги запали?

— Да — призна той. — Поучих се от баща си да променя пропорциите на сместа. И сега нашето село разполага със средство да се защищава срещу нашествениците. Монасите в храма на Ордена на светлината повече няма да се страхуват от нападенията на фанатици и магьосници. Ние разполагаме със своя собствена магия! Ние израстваме, учейки се и се учим, като проявяваме дързост!

Кун Лао погали влажната буза на жената, която го беше отгледала, след като майка му почина, раждайки по-малкия му брат Чан; после се обърна и отново тръгна към вратата. Но дребната женица го стисна здраво и петите на сандалите й се забиха в пръстения под, а той я повлече две крачки, преди да спре.

— Лельо Чен! — извика той.

— Не искам да те загубя! — изплака тя, стисна рамото му и го дръпна грубо назад, при което жълтото пауново перо, вплетено в сивата й коса, се изтърси.

Кун Лао се наведе с въздишка, вдигна перото и нежно го постави на мястото му. После погледна мъничката жена, която го държеше, увила се около него като змия. Изглеждаше още по-смалена в своя „хаол“, свободно падаща копринена дреха, срязана отстрани, с дълги тесни ръкави. Тя винаги я обличаше — сватбената си дреха в годишнината от смъртта на своя съпруг Пайпу, събирач на данъци, който беше пребит до смърт в един град, където не искаха да платят на своя принц-господар. После градът беше сринат заради своето непокорство, но това не върна нейния Пайпу.

Кун Лао нямаше никакво желание да се бори с нея, най-малко точно днес. Но това, което беше прочел в селото, го бе накарало да осъзнае, че времето на страха беше приключило. Че идва зората на нова ера, през която смъртните ще извършат по-велики дела от това да падат ничком пред олтарите на своите богове. Че настъпва време да се стори нещо по-голямо от това просто да приемаш митовете и знанията, които предлагаха монасите в храма на Ордена на светлината.

— Нека поне да поговорим — помоли го леля му. — Кажи ми защо трябва да ходиш там. Не можеш ли да започнеш своите проучвания в светилищата на другите богове?

— Ако ти кажа — попита я Кун Лао, — ще ме пуснеш ли?

— Ще се опитам да те вразумя — призна тя, — но ако ми кажеш, няма да те дърпам повече.

Младият мъж обмисли предложението й и кимна.

Чен пусна Кун и той придърпа кафявата си униформа върху раменете си.

— Убеден съм, лельо Чен, че Тиен е само едно от по-нисшите божества.

Закръгленото лице на жената сякаш се удължи, подобно на туш върху копринен лист, стичащ се надолу при дъжд. Трябваше да минат няколко секунди, преди да успее отново да проговори:

— Ти… наистина си луд. И ако монасите те чуят, ще легнеш до баща си още преди да се е мръкнало.

— Едва ли — каза Кун Лао. — Мисля, че съм избраникът, който трябваше да разбере това.

Той погледна през вдигнатите щори към яркото, вдигнало се вече високо утринно слънце, белите му зъби сякаш заблестяха сред розовия ореол на закръглените му бузи, големите му, кафяви очи също блеснаха.

— Призори — промълви той почти с благоговение, — когато си свърших работата и отидох да видя дали са се появили нови стихове на площада, видях окачено парченце плат, на което пишеше:

„Той не може да умре и все пак жив не е наистина.

Той повече от всичко е, а всичкото е Пан Ку.“

Кун Лао изгледа леля си и я попита:

— Чувала ли си някога това име?

Тя поклати глава.

— Нито пък аз — каза той. — Но докато се връщах вкъщи разбрах, че никога няма да намеря покой, докато не разбера кой или какво е Пан Ку.

— Защо? — попита тя. — Той може да бъде кой ли не… какво ли не. „Не може да умре и все пак жив не е.“ Това може да се отнася за онези подобни на камъни дървеса, които някакви хора са намерили. Пан Ку може да е името на човека, който ги е открил, или на селището, където са намерени. Може би написалият тези стихове е искал да каже, че Тиен е по-стар от такива вкаменени форми на живот.

— Ти си умна — усмихна се Кун Лао. — Но в тази история има нещо повече. Всяка заран се срещаме с яйчарката Ли, сядаме и си приказваме.

Лицето на Чен светна.

— Това момиче Ли проявява интерес към теб?

— Двамата проявяваме интерес един към друг — отвърна Кун Лао с нотка на нетърпение. — Но работата не е в това. Тази заран, след като прочетох тези стихове, я заведох да й ги покажа. Но тя не можа да ги види.

— Защо?

— Според нея парчето плат просто е празно. Реши, че я дразня, затова извика д-р Чоу, който се връщаше от визитация. Той също видя празно парче плат и настоя, че на него няма никакъв надпис.

— Д-р Чоу пие оризово вино, но двама души не са се съгласили с теб.

— Не надуших миризма на вино от него — отвърна Кун Лао, — но не това е важното. Този надпис не съм си го измислил. Той беше там.

Чен се замисли за малко, а после тръгна към вратата.

— Заведи ме до площада. Искам да видя този надпис.

— Няма нужда — каза Кун Лао, — ти вече го видя.

Тя се спря и го изгледа с любопитство. Той отново размаха опашката на косата си пред лицето й.

— Превръзката — каза тя, пресегна се и свали парчето плат, което придържаше косата му. Отвърза го, после погледна едната страна на квадратно изрязаната тъкан, после от другата страна, и отново го обърна.

— Ли и д-р Чоу са прави — каза тя. — Тук няма никакъв надпис.

— Напротив, има — настоя Кун Лао и отметна косата си на тила. — Има и аз наистина възнамерявам да разбера какво означава той и защо никой друг не може да го види.

Той нежно взе парчето плат от ръцете на леля си и отново върза косата си на опашка. Чен го изгледа с тъжните си очи.

— Ако тръгнеш — каза тя, — никога повече няма да те видя.

— Разбира се, че ще се видим, Майко — каза той, използвайки почетното обръщение, с което показваше уважението си към нея. — Ще се върна преди да е изтекъл този месец.

— Твоят брат ще тъгува за теб.

— Моят брат — усмихна се Кун Лао — ще бъде твърде зает със строителството на своите мостове от бамбук и желязо над пропастите и реките, за да забележи, че съм заминал.

— Не. Като се върне от Жълтата река, той ще се натъжи за теб.

— И ще му мине — каза Кун Лао, — когато се залови с работата си на канала при Ханчоу.

Чен се разплака, докато галеше със загрубелите си пръсти брадичката и бузите на своя племенник.

— Момчето ми, защо точно ти трябва да се опитваш да опознаеш боговете? Защо не се задоволиш с радостите на смъртния живот? Да полегнеш на гръб сред полето и да се загледаш към залязващото слънце. Да ухажваш Ли, да четеш, да се грижиш за посевите, докато отраснат. Някога толкова обичаше да рисуваш…

Кун Лао се приближи до леля си.

— Бих предпочел да разбера как и защо слънцето се движи, вместо да наблюдавам залеза му. Колкото до другите неща, любовта увяхва, а дърветата умират. Картините избледняват или се превръщат в стари реликви. Познанието е единственото нещо, което наистина можем да си предадем един на друг, единственото, което можем да продължаваме да градим.

Младият мъж се обърна и взе от дървената закачалка синя роба и я наметна върху кафявата, която беше облякъл. Втората роба беше по-къса от първата, стигаше само до коленете му. Беше избродирана със зелени и златисти дракони и трънести кафяви лози, а на гърба си имаше малка червена качулка.

Като целуна леля си по челото, избягвайки погледа й, Кун Лао се сбогува с нея. После се обърна и отвори бамбуковата врата. Тя се разлюля на кожените си панти и той пристъпи на ярката слънчева светлина.

— Ти грешиш — извика Чен, ситнейки през прага, и сълзите се застичаха по бузите й, докато гледаше как се отдалечава. — Твоят баща е мъртъв вече от две години, но аз все още го обичам, толкова, колкото и преди. Любовта не умира… изкуството вдъхновява… а дърветата пускат семена в земята, за да израснат отново. Ще научиш, синко, че съм права.

Кун Лао я погледна през рамо и отново се усмихна.

— В такъв случай и това е познание, скъпа ми лельо Чен. Така или иначе, аз ще се върна по-мъдър.

— Ако изобщо се върнеш — каза Чен.

Тя му обърна гръб, затръшна вратата след себе си и риданията й заглъхнаха, докато Кун Лао бавно се отдалечаваше от малката колиба. Поспря се, за да си откъсне две праскови, пъхна ги в дълбокия джоб на горната си дреха и продължи напред към морето, съжалявайки за скръбта, която беше причинил, но с утехата, че това, което му предстоеше да извърши, би изпълнило сърцето на татко му с гордост.

Но той не можеше да знае за очите, които го наблюдаваха иззад храма на Ордена на светлината. Очи, които бяха толкова яркокафяви, че приличаха на златни…