Джеф Ровин
Смъртоносна битка (18)

Шестнадесета глава

Беше станало доста напечено, но Соня бе готова за действие. Въпреки че нарежданията бяха да се остави Кано да я отведе при Шан Цунг, тя бе готова да отстрани него и Мориарти и да не допусне овчарчето да загине.

За щастие Кун Лао се беше подчинил и кризата бе отклонена. Тя можеше да продължи да играе ролята, която беше избрала — тази на супер престъпничката Джилда Щал.

Беше видяла изплашените лица на селяните, надничащи зад тъмните прозорци, докато преминаваха през уличките на Вуху, разбра колко се бояха всички те за благополучието на Кун Лао, разбра колко важен за тях беше неговият живот. Зачуди се дали би могло да съществува по-велико усещане от това, че влияеш на живота на толкова много хора по такъв положителен начин.

Кун Лао беше отвел бандата до храма, където ги покани в просторната библиотека в центъра на многовековното здание. Там Кано беше завързал врата на овчарчето с дълга кожена връв, а другия й край беше завързал за врата на Мориарти, давайки му указание да ликвидира момчето, ако Кун Лао направи нещо подозрително.

— Ако тая операция мине гладко — беше казал Кано на свещеника, — всички остават живи. Ако не, твоят флокмайстер ще гушне китката и на негово място някой друг от селото ще кацне на верижката. Имам радио и ще държа връзка с тоя, когото оставя тук. Капиши?

Кун Лао му отвърна, че разбира и обеща на Кано, че няма да му създава проблеми — въпреки че настоя още веднъж да помисли добре какво се кани да направи.

— Това, което се каните да сторите — каза свещеникът, — ще помогне на Шан Цунг да се превърне в най-могъщия смъртен на земята. Нещо по-лошо, опасявам се, че това ще му помогне да постели пътя за пристигането тук на един от най-страшните безсмъртни отвъд земята — отвратителният Шао Кан с неговите демонични орди.

— Много дрънкаш — отвърна му Кано с обичайната си прозорливост. — Млъкни малко и ми кажи сега за планината Ифукубе.

Тогава Кун Лао взе един светилник и се изкачи по спиралната стълба към балкона с рулата ръкописи, който обграждаше библиотеката. Докато търсеше сред ръкописите под наблюдението на главатаря на бандата, останалите седнаха на килима в средата на пода, готови да хапнат от храната, поднесена им от монаси.

Преди да вкуси от супата, която му поднесоха, Кано накара Чин Чин да я опита. Момчето вдигна купата до устните си и отпи.

— Как се чувстваш? — попита Кано, гледайки внимателно реакцията на момчето, което постави паничката на пода.

— Стоплих се — призна момчето. — Супата е много гореща.

— Нямах пред вид това, тъпак. Питах дали е отровна.

— Не, господине — отвърна момчето.

Кимайки, Кано вдигна тънката бяла блестяща керамична купичка и отпи с наслада.

— Освен ако — добави Чин Чин — готвачът не е използвал бавнодействащия корен „тойрех“, което ще разберем едва утре заранта.

Червеното око на Кано фиксира момчето като лазерен лъч. Той престана да пие.

— Шегуваш ли се?

— Не, господине — отвърна момчето с неподправен уплах в гласа си. — Аз… аз просто отговарям на въпроса ви.

Кано се извърна към Кун Лао.

— Ей, проповеднико — извика той. — Би ли могъл някой от твоите хора да е толкова глупав, че да се опита да ме отрови?

Кун Лао каза:

— Тук учим, че колкото и престъпна да е една личност, убийството е грях. Сред тези стени няма защо да се боите от подобни неща. Във всеки случай не и от страна на някой от нас.

Очите на свещеника сякаш за миг се плъзнаха към Соня, въпреки че тя не беше сигурна дали не беше си го въобразила. Той нямаше как да знае коя е тя и защо е тук. Само Лиу Кан и нейният пряк началник от Специалните сили, полковник Дейвид Джордж, знаеха за мисията й.

Кано помисли над казаното от Кун Лао и кимна.

— Това правило е добро. Предпазва ръкописите да не се продупчат от куршумите, които не улучват готвача. Вече бях готов да изляза и сам да се разправям… Не че тази супа няма вкус на отровна. С какво е подправена, впрочем — кожа от як?

— Човка от фазан — каза Кун Лао. — Когато сме принудени да отнемем живот, за да поддържаме своя, поне гледаме нищо да не се изхвърля. Използваме перата за възглавници, ноктите за писци…

— Ей, т’ва е страхотно — прекъсна го Кано. — Много интересно. Ти кажи какво става с картата на пътя към Ифукубе?

— Ей сега — отвърна Кун Лао.

Шнайдер изсумтя към купата си със супа.

— Звучи като във филм на Боб Хоуп — каза той. — Един от ония, дето ги направи с Бинг Кросби и Дороти Ламур.

— Млъкни, Шнайдс — изсъска му Кано. — Остави отецът да се съсредоточи над работата си.

— Не говорех на него…

— Не ме интересува на кого си говорил, Шнайдс. Това само го разсейва.

— Вие двамата няма ли да млъкнете — обади се Мориарти, надвиквайки се с децибелите, леещи се от слушалките на уокмена, напъхани в ушите му. — Не мога да си слушам шибаната музика.

Кано заби острите си като кама очи в него и после в Шнайдър, но двамата мъже се умълчаха, след като главатарят им отново надигна купата със супа.

Докато мъжете се караха, Соня изведнъж забеляза, че свещеникът я гледа втренчено. Докато го правеше, между тях сякаш премина нещо неуловимо. Каквото и да беше то, той сякаш беше проникнал в мозъка й и ровеше там. И когато сякаш намери каквото търсеше, очите му грейнаха и той отново се съсредоточи над ръкописа.

— Ето я — каза Кун Лао и заслиза надолу по стълбите. — Картата, която поискахте. Планината Ифукубе днес е известна под името Анжилас, наречена така в чест на археолога, извършил много разкопки из пещерите й в началото на този век.

— Благодаря за лекцията по история — каза Кано. — Защо не идеш да си обуеш някакви обувки, докато ние се храним? Искам да тръгнем веднага след като свършим с кльопачката.

— Но по тази пътека не бива да се върви нощем — каза Кун Лао. — Има прекалено много опасности…

— Не се притеснявай — каза Кано. — Носим си фенерчета и много оръжие. Всичко ще бъде наред.

Кун Лао каза:

— Опасностите, за които ви говоря, са не само от този свят. Вие ще влезете във владенията на боговете.

— Сега пък ми звучи като във филм със Стив Рийвс — обади се Шнайдър. — Или „Язон и аргонавтите“. Гледал ли си го?

— Да — каза Кано. — Поне веднъж да се съглася и аз с теб. Хайде, движение. — Той допи супата си, изправи се и се разпореди — Мориарти — дай МК-то на Шнайдър. Ти ще останеш тук със Сени, с едно токи, карабината и много патрони. Ако нещо ни се случи, вие момчета, превръщате Вуху в местенце без живи хора.

— Ясно — каза Мориарти, подаде оръжието на Шнайдър и пое свързания по сателит телефон от ръката на Джим Ву.

Кано си пое дълбоко дъх и погледна към Кун Лао.

— Е, старче, учителю-монах, никой от нас няма да живее с орлите. К’во ще кажеш да мърдаме?

Кун Лао звънна една камбанка и когато един от монасите влезе, свещеникът го помоли да му услужи с шапката си и с чанта за свитъка. След като монахът му подаде вещите, Кун Лао внимателно постави навитата карта в ушитата от бича кожа чанта и я преметна през рамо. Намести на главата си островърхата шапка, усмихна се окуражително на Чин Чин и излезе, отново с боси нозе и облечен само в тънката си роба, в студената нощ.

Зад него в колона поеха Кано с извадена кама, Шнайдър със стисната под мишницата пушка М-44, Джим Ву, с раница на гърба, в която бяха напъхали хранителните продукти за похода и с втория клетъчен телефон… и най-накрая Соня Блейд, положила ръка върху дръжката на камата си с електронния микропредавател на върха й и с очи, забити в тила на свещеника, който представляваше нещо много повече от онова, което изглеждаше на пръв поглед.