Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Смъртоносна битка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mortal Combat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джеф Ровин. Смъртоносна битка

Американска. Първо издание

ИК „Слънчо“, София, 1997

Редактор: Лили Кирова

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Йънг Парк се носеше по водата сред пълния мрак, спокоен, сънен… и мъртъв. Не беше сигурен дали е с главата надолу или изправен. В мрака не съществуваше никаква посока, само усещане, че се движи нанякъде. Каквото и да представляваше в момента, телесен или духовен, той не можеше да види. Чувстваше се като че ли беше част от самия мрак, сред който се движеше.

Събирачът на такси се опита да събере мислите си. Споменът за болката се върна бързо и лесно — разкъсващото, непоносимо мъчение на кола с ножа, който разрязваше… разрязваше бавно откъм вътрешната страна на бедрото му нагоре. Нагоре до корема му, после до ребрата, преди да спре.

Защо не умря тогава, веднага?

Йънг Парк винаги беше имал време да размисля, докато седеше в малката си будка край вековния канал. Не можеше да чете и не правеше нищо друго, освен да вдига и насочва пиката си и да прибира таксата от търговци, рибари и пътници, използващи канала, пари, които предаваше на местната управа и получаваше срещу тях собствената си скромна заплата от пет юана седмично. Не беше особено интересен или забележителен живот, но точно това си беше поискал. Беше обърнал гръб на пътя на нинджата, за да може да си вземе жена и да си има семейство.

От време на време той си мислеше за смъртта. Когато беше млад нинджа, изпълнен със смелост и обучен да мисли само за своята чест, той никога не беше разсъждавал как ще умре. Но по-късно кой не би се замислил над това, когато наближи тридесетте, прехвърляйки средната възраст в една страна, където малцина доживяваха до шестдесет?

Парк винаги беше смятал, че смъртта настъпва по-бързо, когато кръвта на човек се пролее, че един ранен човек загубва съзнание и почти престава да усеща. Дори когато беше нинджа му бяха казвали, че когато тялото получи сериозна рана, изпада в състояние на шок, състояние, което го предпазва от усещането на пълната сила на болката.

Това не беше вярно, трябваше да признае тепърва. Никак, ама никак не беше вярно.

Когато ножът пронизваше вътрешната страна на бедрото му и кръвта започна да тече той чу виковете на своето семейство. Парк беше проумял, че нищо не можеше да задържи смъртта така, както силната болка. Напротив, тя събуждаше човек за живот — от самата изгаряща агония на болката до раздраните вътрешности на собственото му крещящо гърло, до омразата в сърцето на убивания към този, който извършваше убийството.

Суб-Зеро. Това беше името, което мъжете, притиснали го на пода на павилиона за събиране на такси, бяха извикали. Това беше името на чудовището, което беше довлякло неговата жена и сина му от колибата наблизо, за да гледат как раздира плътта му и пролива кръвта му, да гледат разтворения му стомах и разсипаните му вътрешности, все още жив, как се гърчи, крещи и умира…

А сега се носеше по течението.

Знаеше, че е умрял, защото беше престанал да диша. Беше усетил как болката го обгръща, притиска го и след това го напуска, въпреки че не тя го беше убила. Бяха го хвърлили в канала и той се беше удавил. Това беше почти комично, след като се сети сега за него: да бъдеш разрязан с меч почти на две, мускулите и плътта ти да са посечени, кръвта ти и вътрешностите ти да са разпилени наоколо и най-накрая да умреш от удавяне.

Ако беше жив, сигурно щеше да се разсмее. Ако не беше се сетил за бедната си жена и за своя син, още юноша, които крещяха и плачеха, докато гледаха. Те поне бяха останали живи, но какъв ли белег щеше да им остане от преживяното за цял живот! Особено за неговия мил и чудесен син Цуи, художника, който беше толкова чувствителен… толкова любящ.

Изведнъж Йън Парк престана да се носи. Усети се безтегловен, почти не чувстваше своята същност, а после изведнъж усети, че не е сам. Черният мрак продължаваше да го обгръща отвсякъде, но в ума си той видя някакво същество, което не приличаше на нищо от онова, което беше виждал или сънувал, докато беше жив. То имаше мускулесто тяло на мъж, глава на вълк, задница на планинска котка, черупка на бръмбар, предни лапи на жаба, задни на мечка и опашка на скорпион.

И той чу глас.

— Йън Парк.

— Да? — отвърна той.

— Аз съм Ю, богът на водните канали и тунелите.

— Аз… Аз те знам, Ю! Дядо ми е разказвал за теб. Но ти си мит!

— Зад всеки мит има някаква истина и зад всяка истина има друг мит. Аз съм истински, Йън Парк.

— Защо си тук? — попита Йън. — Къде съм аз?

— Ти си в предверието между живота и смъртта — каза полубожеството. — Но все още не е настъпило времето да го преминеш. Има работа, която трябва да свършиш.

— Каква работа?

Кучешките очи го пронизаха с ярост и муцуната му се дръпна, оголвайки дълги бели зъби.

— Човекът, който те уби, оскверни канала. Не толкова с твоята смърт, Йън Парк, но с начина, по който я причини. Той откъсна части от душите на твоята жена и дете, остави ги за цял живот да обикалят безутешни край канала. Те няма да познаят покой, докато не бъдем отмъстени.

Като чу тези думи, духът на Йън Парк — защото едва сега той проумя какво представлява — усети, че нещо от старата му същност на нинджа се възвръща.

— Искам да се върнеш — каза Ю. — Искам да се върнеш и да ми донесеш душата на човека, който те посече.

— Как да го направя? — попита Парк. — Тялото ми бе унищожено.

Полубогът се надвеси над него.

— Ти имаш син.

— Наистина — отвърна Парк. — Но той… той е художник! Той не е обучен в тези неща, няма никакви умения!

— Той е млад, силен и е изпълнен с воля да отмъсти за теб. С твоя дух, вселен в неговото тяло, ще може да се премества в пространството за миг. Негови оръжия ще бъдат куките и въдиците на онези, които си изкарват препитанието от водните пътища. С твоя помощ той ще се превърне в художник… на смъртта!

— Не! — отвърна Парк. — Цуи и жена ми страдаха достатъчно. Ако той я напусне, тя няма да има никого…

— Не е вярно, че няма да има никого — каза полубожеството, докато изчезваше в мрака. — Тя ще има вас двамата.

А след това Йън Парк усети, че се носи отново. Отначало бавно, после все по-бързо, отпратен назад от предверието към света на живота, към мястото, което познаваше толкова добре…