Джеф Ровин
Смъртоносна битка (20)

Осемнадесета глава

Той обитаваше една пещера на двеста стъпки над основата на канарата до морето. Отворът на неговото скривалище едва пропускаше тънкото му тяло и беше достъпно само с катерене по стръмната скалиста стена, изпитание, непостижимо за повечето смъртни и опасно дори за няколкото паякообразни и двуутробни, които се осмеляваха да се опитат.

„Може би някои от тях са изпратени дори от самия Ю — помисли си той ухилен — малки убийци, изпратени да ме изтезават за това, че съм пролял кръв в скъпоценния му канал.“ — Гримасата угасна на лицето му, когато си спомни за убийството. — „Кръвта на един предател… На един, който беше дал клетва и след това ни обърна гръб. На този, за намирането на когото му бяха нужни две десетилетия.“

Предателят Йонг Парк беше извършил углавното престъпление. Дори ако самият Ю пропълзеше в пещерата, той щеше да завари убиеца неизпитващ никакво съжаление и готов отново да убие бившия нинджа.

Пещерата се намираше на двеста мили южно от остров Шимура, но все още трябваше да минат часове преди настъпването на зората, когато гълъбът щеше да я намери. Кацнала на тясното устие, птицата изгука веднъж и после застина тъй, както беше научена.

В разстояние само на един миг нинджата се събуди и се озова до нея, наведен под ниския свод, който не му позволяваше да се изправи в цял ръст. Секунди след това, облечен само в бяла памучна препаска, въпреки студения под и ледения въздух в пещерата, той зачете посланието под лунната светлина.

Усмивка се плъзна по устните му, устни толкова бледи и приличащи на порцелан, че сякаш бяха мъртви. Малките му, много тесни очи, се преместиха от съобщението към птицата и после към лунния лъч, едва осветил входа на тъмната му бърлога.

Той погали с гърба на свития си показалец гърдите на птицата.

— Добри ми Хамачи. Върни се при своя господар, за да разбере той, че съм получил неговото послание и съм тръгнал да изпълня поръчката му. На добра цена, разбира се.

Той хвърли поглед към няколкото пирамидално подредени купчини свитъци в дъното на пещерата. Възнаграждението представляваше още един ръкопис от библиотеката на Шан Цунг, един от многото свитъци, датиращи от векове, датиращи от зората на дните на първите нинджицу и съдържащи съкровени тайни за лигата на убийците, към които той принадлежеше — внушаващите страх по целия свят — Лин Куей.

Той потръпна от гордост — и пламна от нова омраза към Йън Парк — като си помисли за богатата история на кастата, към която принадлежеше. Основана през 1200 г. сл.Хр., нинджицу първоначално беше замислена да осигурява защитата на шогуните в Древна Япония. Лин Куей представляваха клон на нинджа, преместили се от Япония в Китай през 1310 г. Те отвличали пет-шест годишни деца и ги отглеждали в тайни пещери или лесове, за да ги превърнат в изключителни атлети, велики учени и несравними борци, способни да използват всякакви оръжия и да импровизират оръжия от най-обикновени предмети, като например острие от сгъната хартия като нож, или чорап, напълнен с пясък. Те обучавали децата, както момчета, така и момичета, за да ги превърнат в майстори в най-различни занаяти: дърводелци, рибари, свещеници и дори просяци, за да могат чрез тях да се прикриват и да им бъдат полезни в различни градове, обикаляйки в изпълнение на мисии за своите господари.

Мнозина младежи умирали по време на обучението. Някои не можели да издържат без да дишат в продължение на пет минути и се удавяли, други умирали от глад, от мраз или обезводняване, когато били оставяни голи в пустините или на планински върхове и им казвали да си намерят сами пътя до дома. Но тези, които оцелявали, ставали Лин Куей.

След като свали връзката на един ръкопис, с който Шан Цунг преди много време му беше заплатил, нинджата го привърза над човката на птицата, леко извърна птицата и я тласна да полети обратно в нощта. После нинджата пропълзя до сандъчето в дъното на пещерата, сандъче, което беше донесъл дотук на гърба си. Сандъче, съдържащо скъпоценните му и прочути в цял свят принадлежности, инструментите на неговия занаят.

Той отвори сандъчето и започна да изважда пособията, които му бяха необходими за тази мисия. Първо облече плътния черен гащеризон и расото, което щеше да го топли и да му даде възможност да се движи сред сенките. Постави си сребърната маска, покриваща лицето и гърлото му и предпазваща ги от нараняване. Превърза си белия колан и надуващата се жилетка, която му даваше възможност, ако се наложи, да лети на къси разстояния. Постави си обувките с въздушни шупли, които, ако се напълнеха с въздух, му позволяваха да стъпва по водата, и закрепи на подлакътниците си броня, покриваща и гърба на дланите му — сребърни плочки, които му позволяваха да бръкне дълбоко в мъртвата си душа и да предизвика студени вълни, които временно замразяваха противниците му.

Вътре в пояса си, в специално ушити джобове, скри чифт „киукецу шогс“ — ножове, привързани с дълга найлонова нишка; пушечни бомби и мускали с отрова; тръбичка за дишане под вода и гърмящи бомбички, отвличащи вниманието. Около китките си постави куки, които можеха да се използват за хващане на противници, както и за катерене по стръмни скали, а през гърба си преметна дълга верига и тояга, в чийто кух край се криеше нож.

Въпреки многобройните си въоръжения, нинджата беше в състояние да се придвижва бързо и незабелязано. Като се промъкна през тясното устие на пещерата, страховитият и загадъчен Суб-Зеро излезе навън и бързо се спусна по стръмната скала към крайбрежната ивица долу.

Когато стигна до брега, все още скрит в мрачните сенки под пещерата, той изпита нещо, което никога досега не беше усещал: изпита страх. Това не идваше от работата, която беше помолен да свърши, нито от мястото, което му беше служило като временно убежище. Идваше от нещо някъде там… нещо, което той не можеше да види или да долови със слуха си, но нещо, което можеше да усети.

Но част от неговото обучение на нинджа от ранното му детство включваше способността да преодолява страха чрез рационално изместване. Той използва мига, за да си припомни, че най-лошото нещо, което можеше да му се случи, бе не да умре, а да умре безславно. Това никога нямаше да се случи и след като беше така, нямаше от какво да се бои.

След като успя да избута страха на мястото, където той нямаше да го притеснява и нямаше да може да се меси в неговите действия, ловкият Суб-Зеро се затича по сребристите, огрени от лунните лъчи пясъци към пътеката, водеща към лесовете и хълмовете под Вуху.