Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Смъртоносна битка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mortal Combat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джеф Ровин. Смъртоносна битка

Американска. Първо издание

ИК „Слънчо“, София, 1997

Редактор: Лили Кирова

История

  1. — Добавяне

Тридесет и четвърта глава

Когато се озова в двореца на Шан Цунг, Соня се намери хваната здраво от многобройни чифтове ръце. Някои от ръцете бяха бледи, други бяха чудовищни, но всички те бяха силни и я повдигнаха високо над земята, преди да успее да се защити. Въпреки че не издаде нито звук, нито изкрещя, нито започна да ги кълне, ръцете бяха затиснали гърлото й и четири от тях я държаха толкова здраво, че не можеше дори да обърне главата си.

Тези, на които бяха ръцете, до един носеха качулки на главите си и тя забеляза, че онези от тях, които бяха с костено бели човешки ръце, бяха облечени в черни пелерини и на пръв поглед сякаш се движеха бавно, но всъщност се преместваха бързо в пространството, докато ръцете на онези с белите пелерини се движеха нормално, бяха кехлибарени и напукани като дъното на най-пресъхналия воден басейн в най-горещата пустиня. От който и вид да бяха, ръцете я стискаха толкова здраво, че я болеше, а вонята от телата им беше непоносима — някои миришеха на влажна земя, други на развалено мляко, но никой не миришеше добре.

Тя чу гласа на Шан Цунг:

— Отнесете я при олтара на Шао Кан.

При тези думи тълпата тайнствени същества я притисна толкова здраво, че тя можеше да чува единствено триенето на пелерините им, тропота на долните им крайници и туптенето на собственото си сърце.

Соня не можеше да се измъкне. Докато зловещата орда я носеше през двореца към някакъв широк портал в дъното на залата, тя все още беше прекалено отслабнала, за да се съпротивлява, изтощена и объркана след своето пътуване през червеното сияние, отделящо Отвъдния свят от Майчиното царство, чиято преграда трябваше да се преодолее, за да се придвижи човек от единия свят в другия. Само с произнасянето на едно заклинание и с преминаването през нея човек можеше да се премества от една точка на който и да е от двата свята в друга само за едно тупване на сърцето — въпреки че самото пътуване беше толкова зашеметяващо, колкото бързото спускане по дълъг водопад.

След един бърз преход през хладния утринен въздух, който й осигури кратък, но благословен отдих от вонята на съществата, които я носеха, Соня забеляза, че я отнасят към извисяващата се пагода. След като преминаха през златната порта, те я понесоха през един сводест коридор, оформен с чертите на някаква рогата, почти човешка глава — образът на Шао Кан, предположи тя.

С ъгъла на очите си Соня забеляза кордон от наметнати с пелерини и закачулени същества от двете страни на коридора. Всички държаха в ръцете си светилници. Зад тях, смътно осветени, се виждаха деликатно изрисувани стенописи, всички в червени оттенъци, изобразяващи лесове от пламъци и сред тях обезумели фигури. Някои от тях представляваха странни хибриди — мъже с глави на влечуги, жени с глави на лисици и сърни, деца с криле на прилепи.

И след това тя съзря телата на доскорошните й спътници, Майкъл Шнайдър и Джим Ву. Те лежаха изпънати по гръб върху огромни каменни плочи. Бяха разголени до кръста. В гърдите, над сърцата им, бяха издълбани дупки. Покрити с качулки фигури стояха край тях с пръчици, забити в отворите на телата им. И когато Соня видя как измъкват пръчиците и се обръщат към недовършения стенопис й прилоша, защото разбра истината. Пръчиците представляваха четки, а стенописите бяха изрисувани не с червен туш, а с човешка кръв.

Соня нямаше никакво намерение да загива заради нечие изкуство и щом тълпата вонящи фигури я понесе към третата каменна плоча край олтара, тя започна да се гърчи и да рита, вече с пресни сили. Но ръцете я придържаха прекалено здраво и тя не можеше да направи нищо друго, освен да гледа как я носят към един силует, облечен в червена роба.

Съществото нямаше качулка на главата си и когато я приближиха до него, тя видя лицето му и не можа да се въздържи да не си каже: „Защо пък не!“. Тази плешива твар имаше отвратителен вид, с щръкнали големи уши, присвити бледи очи под дяволските вежди, малки диагонални прорези вместо ноздри и уста, пълна с дълги, остри, широки метални пластини вместо зъби. Устата обхващаше цялата долна половина на лицето на съществото и следваше линията на челюстта по такъв начин, че наподобяваше на вечно ухилена гримаса. Но нито в разтворените устни, нито в присвитите очи можеше да се долови смях.

Човешката във всяко друго отношение фигура погледна нагоре и вдигна ръце. Когато ръкавите на дългата роба се смъкнаха надолу по мускулестите му ръце, Соня забеляза, че кехлибарената плът на съществото е като на онези с белите наметки от свитата, която я беше пленила… въпреки че от лактите надолу ръцете на фигурата представляваха тънки стоманени ножове. Съществото кръстоса ножовете, които леко иззвъняха и после погледна към Соня.

— Донесете го — изгъгна съществото с къркорещ глас, които напомни на Соня за звука от уокмена, който веднъж беше изтървала в едно езеро.

— Да, жрец Барака — отзова се друг гъгнещ глас изпод бяла качулка.

Кого да донесат? — зачуди се Соня, забелязала някакво раздвижване сред кордона със светилниците вдясно и се замоли дано Лиу Кан или някой от останалите да не е хванат.

Не знаеше какво да си помисли, когато видя какво носеха две от облечените с бели мантии сенки. Това беше клетка, изработена от грижливо гравирани кости, с нефритени панти на вратата и нефритена брава. В поясите на носачите на клетката бяха затъкнати четки.

— Господарят е заповядал да сторим жертвоприношение — каза Барака — и ние, които дойдохме от Отвъдния свят, за да подготвим пътя на Шао Кан към Майчиното царство, имаме честта да изпълним неговата воля.

Клетката беше положена близо до основата на плочата и Соня забеляза, че вътре има един красив гълъб. Соня доброволно беше преминала през интензивен курс по съвременни и древни култове, когато се включи в Специалните сили на САЩ и знаеше, че някои групи вещици в Нова Англия през седемнадесети век, както и някои съвременни жрици на култа към Вуду принасят и са принасяли в жертва по време на своите церемонии гълъби. Зачуди се дали култът към Шао Кан нямаше да се окаже изворът на всички тези форми на черна магия.

— Доведете я при мен — каза Барака.

Разсеяна за миг с мислите си, Соня се изненада, когато изведнъж я хвърлиха върху плочата. Тя се приземи с удар и остана без въздух. Не можеше да окаже никаква съпротива, защото вълните от ръце я притискаха здраво към повърхността на камъка, задържайки ръцете й и притискайки я в кръста.

Барака пристъпи към нея. Той погледна надолу към Соня.

— Ти си щастлива — промълви той. — Толкова малко хора могат да видят собствените си сърца, преди да умрат, но моите ножове работят бързо.

„Собственото ми сърце“ — помисли си тя. — „Какво е станало с птицата?“

Барака вдигна тържествено ръце и мечовете се изправиха нагоре.

— О, благороден Хамачи — изкъркори той, докато повдигаха клетката нагоре. — Велики и верни пратенико на нашия Господар. Извършваме това приношение, за да може твоят образ да бъде изрисуван върху стените на това светилище. В твое име, благородна птицо, пускаме тази кръв.

Жрецът бавно обърна китките на ръцете си и насочи остриетата към гръдта на Соня. И после с отсечен удар те се стрелнаха надолу.