Джеф Ровин
Смъртоносна битка (17)

Петнадесета глава

Извисяващите се небостъргачи блестяха на залеза.

Прозорците на офисите все още бяха осветени, а по улиците долу бавно се нижеха потоци от коли и свиреха клаксони, част от служителите напускаха огромното сити. По тротоарите бизнесмени и туристи, купувачи и улични търговци, бездомни и богаташи, всички се движеха в гъмжаща, калейдоскопична човешка маса.

А после една-единствена мълния разцепи облачното небе, по-бърза, мощна и продължителна от всякоя друга, която хората бяха виждали досега. Миг по късно през дълбоките каменни и стоманени долини на ситито отекна гръмотевичен тътен, достигащ дори до мазетата и разклонените тунели на огромното метро на ситито.

За миг хората замряха и понеже бяха утихнали, чуха другия рев. Той дойде откъм морето, разтърсващо земята ръмжене на океана, връхлитащ върху себе си, отново и отново, придружено от рева на вятъра. Хората, които се намираха близо до пристанището, го забелязаха първи, вълните почти докосваха облаците, яростните ветрове късаха платнища от пяна по гребените им, гемии и танкери, яхти и баржи, океански лайнери и рибарски лодки бяха подхвърлени и завъртени във въздуха, една през друга, докато водната стена неумолимо се придвижваше напред.

Водата по крайбрежната линия изчезна, засмукана от връхлитащата вълна и после тя удари върху града, превръщайки тухлите в прах, стоманените греди в кибритени клечки, хората в трупове, унищожавайки ситито и многобройните му предградия, отнемайки живота на над десет милиона души…

Лиу Кан се събуди в шок. Дишаше тежко и беше потен. Огледа се, за да се съвземе, тъмните му очи бяха изпълнени със сълзи.

„Отново същият сън“ — помисли си той. — „Няма ли най-после да свърши?“

Този път поне не беше викал. Той погледна към другите двама члена на обществото на Белия лотос, които деляха палатката му. Те все още спяха, при това дълбоко. Не изпитваше завист към Гай Лай или към Уилсън Тонг. В живота си не изпитваше заради това нещо завист към никого, но му се искаше като тях да прекара поне една нощ без тези сънища за Армагедон. Той измъкна една бойна звезда от колана си и я заподхвърля с ръка, сякаш беше монета. Това винаги го успокояваше.

И все пак тъкмо чрез сънищата той научаваше дали има нужда от неговата намеса и ако имаше, къде. Те бяха средството, чрез което боговете му говореха.

„Стига да благоволяха да не му говорят всяка нощ“ — помисли си Лиу Кан.

Той прокара по челото си мократа кърпа, която държеше до постелята си само за тази цел. След като отри с нея потните капки по кафявата си коса, Лиу натисна един бутон на ръчния си часовник и мъничката светлина на циферблата замига: десет и тридесет. Беше спал само един час. Тази сънища не само бяха зачестили, но бяха започнали да се появяват все по-рано през нощта.

Той се прозя и отново се изтегна в постелята. Вдигна китката с часовника пред лицето си и натисна втори бутон. Цифрата 2 засвети и той се усмихна. Цифрата показваше, че неговият съюзник бе тръгнал в тази посока. Защото те двамата бяха екип… може би най-необикновената и смела двойка в цялата история на борбата с престъпността.

Той натисна бутона, за да угаси светещата цифра и се извърна настрана, все още усмихнат. Когато се роди преди двадесет и четири години в Китай, син на бедните Ли и Лин Канг, Лиу изобщо не беше очаквал, че от него ще излезе нещо повече от дърводелец като неговия баща. Но когато стана момче беше възхитен от Ордена на светлината и под настойничеството на един търпелив и грижлив свещеник на име Кун Лао той изучи древните текстове и опозна пътищата към доброто и праведността.

А след това под крилото си го взе онзи просяк. Лиу Кан никога не спомена пред родителите си за него, тъй като те със сигурност нямаше да го одобрят. Но този просяк идваше в храма всеки ден и в скрития вътрешен двор го учеше на бойните изкуства.

Кун Лао винаги се беше надявал, че Лиу ще остане в храма и ще стане свещеник, но младежът имаше други намерения. В сънищата си — и в графичните ескизи, които правеше за собствено удоволствие — той виждаше злодеи и престъпни общества, които превръщаха в агония живота на хората, и започна да се замисля дали би могъл да помогне на тези хора по някакъв начин. Въоръжен със своите познания и умения, той прекоси океана и се озова в Съединените Щати, където се присъедини към Обществото на Белия лотос, банда от поправили се бивши престъпници, все китайски емигранти, и доброволно сътрудничещи им мъже и жени от всички слоеве на обществото. Тяхната цел беше да действат в рамките на закона, но извън съдилищата, за залавянето на криминални престъпници, извършили убийства, и да се грижат за въздаването на справедливост. И макар външно Кун Лао да беше изразил своето недоволство за това, че Лиу отнасяше със себе си познанията, придобити в Чу-Йън, Лиу винаги чувстваше, че учителят тайно в себе си беше доволен, че той се стараеше да превърне този свят в едно по-добро място за живеене.

Сега Лиу се беше завърнал в Китай, по следите не на един, а на двама от най-прочутите злодеи в целия свят. Единият беше Кано, най-сетне изпълзял от бърлогата, където дълго се беше крил и беше много вероятно да бъде заловен в поредното си престъпление. Възпирането на този човек и на членовете на Обществото на Черните дракони щеше да бъде истински триумф. Другият злодей обаче — Шан Цунг, беше съвсем различно нещо. Тази загадъчна личност обитаваше някакъв остров в Източнокитайско море, където според слуховете беше организатор и домакин на таен турнир, известен като Смъртоносна битка. В това нямаше нищо незаконно само по себе си, въпреки че според слуховете по време на състезанията загивали хора. Но в сънища, в смътни видения той беше предупреден, че Шан Цунг стои зад последното начинание на Кано. Това, което замисляха двамата, беше от изключително значение както за Обществото на Белия лотос, така и за Специалните сили на САЩ, екип от превъзходно обучени оперативни сътрудници, работещи под прикритие. Лиу беше открил местонахождението на Кано, но не беше успял да внедри свой агент сред бандата му главорези.

Но сред тях имаше агент, който сега се намираше в посока на цифрата 2 върху циферблата на ръчния му часовник. Агент, чиято задача беше да не допусне никой да умре… освен ако не е един от Черните Дракони. Агентът беше оперативен сътрудник на САЩ и се казваше Соня Блейд.