Джеф Ровин
Смъртоносна битка (6)

Четвърта глава

Дългите изнурителни години на работа на Шан Цунг наближаваха своя край.

Той беше прекарал повече от десет години на остров Шимура в Източнокитайските морета, сред руините на древния храм Шао Лин, на склона на планината Такаши. Години, през които беше изучавал ръкописите, откраднати от неговите агенти от алхимици и магьосници по целия свят. Години, през които беше провеждал опити с минерали и течности, с огън и кръв. Години, през които се беше мъчил да отгатне заклинанието и формулата, които могат да отворят коридора между нашия свят, Майчиното царство и владенията на демоните, Отвъдния свят.

Съществуваха толкова много приказки… толкова митове… толкова слухове. Гръцкият философ от четвърти век пр.Хр. Йонкъл беше написал на един свитък, че светът на смъртните и „тъмните зони“ възникнали, когато богинята Гея умряла, като нейното тяло се превърнало в нашия свят, докато нейните зли, неродени деца били хвърлени в студеното пространство, за да създадат тъмните зони. Това донякъде съвпадаше с легендата за Пан Ку — макар Шан Цунг никога да не беше чел някъде, че Пан Ку е виновен за възникването на Отвъдния свят.

„Би ли могло да е така?“ мислеше си той, коленичил върху тъмния мръсен мраморен под на своята лаборатория. Шан Цунг продължаваше да пръска шепи черен прах в кръг около себе си, смес, съставена от изровените и стрити кости на мъртъвци и фосфорен прах от стените на пещерите, обитавани от идиотите — жреци в подножията на планината Ифукубе. „Би ли могло наистина да се окаже, чудеше се той, че дори първият и най-велик бог е бил подчинен на Йън и Ян?“ Йън беше отрицателното, тъмното и женското; Ян беше положителното, светлото и мъжкото. Взаимодействието между тези две качества влияеше предопределящо на всички събития и всички твари, от най-дребното насекомо до хората, които само си въобразяваха, че имат по-голямо значение от всичко останало.

Съществуваха толкова много идеи, философии и религии. Египетският писар Амхотеп е написал, че е бил в състояние да се придвижва през преградите между тукашния свят и „божествения свят“ само като вкусвал от плесента по стените на гробниците и като се държал за ръка с новопочиналите. Японският алхимик Мосура Радон е твърдял, че е стигнал до „зоната на мъртвите“, като изпил една смес, благодарение на която могъл да запази съзнанието си, докато сънувал, и така отивал там, където пожелаел. Един писар от Сирийското царство, Енкмиша, се кълне, че владетелят на отвъдното стои натопен до кръста в басейн, пълен с кръвта на седем различни твари, и представлявал демон, съставен от белезите на всички тях: тяло на кон, рога на бик, криле на орел, нозе на вълк, опашка на змия, очи на котка и глас на човек.

„Толкова много теории“, мислеше си Шан Цунг. Той се усмихна. На фона на тъмните му, дълбоко хлътнали очи и на издължените му, покрити с изсъхнала кожа скули, усмивката му приличаше на ухилен череп. Той се надяваше, че само след няколко минути ще успее да разбере кои от тези теории са верни, ако изобщо имаше такива, и кои са лъжливи.

След като завърши кръга, Шан Цунг се изправи. Висок и тънък, с блестяща черна коса, спускаща се права надолу по гърба му, магьосникът огледа грижливо своето творение. В кръга нямаше пролуки. В писанията на всички вълшебници се срещаше едно постоянно предупреждение. Както предупреждаваше например един африкански шаман, „Оставиш ли на демона пролука, през която да може да прокара дори един косъм, и той ще ти извади окото и ще те ослепи с него.“

Никакви пролуки, и съставките бяха смесени в правилни пропорции, според единодушните инструкции, които бе прочел във всички алхимични трудове. До него, вътре в кръга, имаше запален мангал, чиито въглени червенееха под аморфния огън, и чиято желязна маша също светеше, нажежена почти до бяло. Извън рухналия храм слънцето залязваше зад хоризонта и пълната луна вече бе изгряла в небето. Моментът беше подходящ: двете очи на Пен Ку бяха над него и гледаха надолу.

Всичко се намираше в готовност, включително самия Шан Цунг. Преди години той беше напуснал службата си на събирач на данъци, бе фалшифицирал своята смърт, като уби и обезобрази друг човек и беше променил името си, за да може да продължи това, което бе направил братът на неговата съпруга, Лао — да експериментира… да проучва… да търси познанието.

Винг беше имал късмет. Беше получил работа, която му отнемаше малко време и имаше деца, които можеха да му помагат, тъй че му оставаше достатъчно време да прекарва нощите си у дома и да прави опити. Защото, доколкото си спомняше, Шан се беше опитвал да прави същото, тласкан от най-ранните си възпоминания, откъслечни спомени от мъчителни сънища, от кошмари, които го караха да става посред нощ, да изследва, да открива, да разбира. Видения, които изглежда бяха отпечатъци от предишните му животи, хвърляха зловонни изпарения на отровни течности, изливащи се върху осветени на свещ ръкописи, копаеха в гробове и убиваха, за да се сдобият с пресни човешки души…

От време на време той се залавяше да изследва древни рула с ръкописи, да посещава далечни храмове, да прави опити с треви, минерали и корени, смесвайки ги, за да проучи тяхното действие. Но когато Винг беше убит при експлозията, неговото нещастие беше нещастие и за Шан. Двамата сина на Винг станаха пълни сираци и вместо да даде децата на жреците в храма, съпругата на Шан настоя сами да отгледат дългоносия им племенник Кун и малкия му брат Чан.

Шан Цунг се изпълни със злъч, спомняйки си за препирните, които избухваха между двамата заради тези момчета. Не заради пари, защото децата бяха повече от трудолюбиви и продължаваха да работят като водоносци за селото. Спореха за неговите изследвания. Чен настояваше, че ровенето в делата на боговете и на мъртвите беше опасно не само за него, но създава нездрава среда за момчетата. После, преди пет години, точно два месеца след смъртта на Винг, тя изчака мъжът й да отиде да събира данъците от селото Амико. Когато той замина, тя продаде неговите инструменти и делви, прахове и рула с ръкописи. Когато се върна в ранните часове на деня, Шан разбра какво е сторила тя и напусна. Открадна си обратно ръкописите от библиотеката на храма, прибра ги в двуколката си и потегли, докато не стигна до брега на Източнокитайско море. Там той си купи лодка и отплава към една зона, вечно покрита с мъгли. Въпреки че рибарите го бяха предупредили да не се осмелява да влиза в тази зона, той беше уверен, че тя сигурно крие в себе си онова, към което се стремеше — изолацията. Никои мореплавател с чувство на отговорност не би подкарал своя съд през мъглите, а суеверието щеше да пази местните жители надалеч.

Беше отплавал късно заранта и беше настъпил късен следобед на следващия ден, преди упоритото гребане и милостивите течения да довлекат Шан до ширналия се пред очите му нов дом. Когато съзря почти неестествено ясния пейзаж сред околната мъгла, слънцето вече бе прехвърлило централния връх на острова и нарязаната сянка на планинската верига хвърляше върху останалата част на острова дълбок, непроницаем мрак. Когато слезе на брега и пристъпи по странните, горещи, червеникави пясъци, Шан изпита по-дълбоко и по-смущаващо чувство на изолираност, отколкото когато и да било. Не само че островът изглеждаше незаселен — никакви птици не кръжаха край бреговете му, никакви насекоми не лазеха по стволовете на мъртвите дървета, никакви риби не се показваха на водната повърхност — но освен това той надушваше нещо, което можеше да се изрази само с понятието неправилност. Сенките не бяха просто тъмни, те сякаш изпиваха цвета и здравето от всичко, до което се докосваха. Въздухът беше влажен, студен и понякога — ефект на попиващата се от мъглата слънчева светлина?

— Шан Цунг можеше да се закълне, че перспективата беше не геометрична, а сякаш течна. Нещата изглеждаха по-близки или по-далечни, отколкото всъщност бяха, дори предметите в краката му. Дървеса, които отдалече изглеждаха изправени, отблизо се оказваха превити и сгърчени. Скали и канари, които отдалече изглеждаха остри и назъбени, отблизо се оказваха огладени. Само сред руните на храма линиите, извивките и пространствата изглеждаха правилни и точни. Сякаш това рухнало здание беше построено като крепост, като духовен бастион, издигнат срещу някакво разрушително влияние — макар че, ако се съдеше по състоянието му и по архитектурата в стил Династия Чоу, битката очевидно е била изгубена преди много векове.

Шан пое дълбоко въздух. Времето за спомени и изследвания беше приключило. Едновременно обнадежден и уплашен, той протегна дългата си ръка надясно и пръстите му обгърнаха дръжката на машата от слонова кост. Падна на колене, докосна с металния връх заобикалящия го в кръг прах и когато пламъците лумнаха около него, зарецитира фразите, които достоверният Амхотеп беше твърдял, че е използвал:

„Към земята отвъдна, отвъдна желая да тръгна,

Далеч от този нищожен сегашен свят.

Към царството безвременно, където хаосът е ред,

Където тъмнината е светлик и където демоните обитават.

Разтвори ръце, Господарю на Отвъдното,

Да прегърнеш своя поданик. Чуй молитвата ми.“

Мигът, в който последните думи се отрониха от устните му, Шан съзря колко бързо пламъците се превърнаха от стена в истинско море. Те лумнаха с такава ярост, каквато никога не беше си представял, и се понесоха встрани и надалече, не просто поглъщайки храма, а заличавайки го, пламтящи дори отвъд границите на самия остров, ако изобщо можеше да се види някаква суша, освен пламъци. В няколко мига огънят се разпростря не само докъдето стигаше погледът му, но докъдето можеше да стигне въображението му.

А после Шан Цунг не просто помириса с ноздрите си зловонната, влажна миризма — той я почувства. Той почувства някакво присъствие, вдигна поглед нагоре и съзря маси от жълта и червена материя, цели облаци или планини от нея. И сред тях, някъде отдалече, той видя две бели сфери, които се разшириха и после изчезнаха, оставяйки след себе си непроницаем мрак над пламъците.