Джеф Ровин
Смъртоносна битка (34)

Тридесет и втора глава

Докато увенчаният с драконова глава нос на лодката се приближаваше към гъстата мъгла, обгърнала остров Шимура, Кано усети хладни тръпки. Беше му се случвало и друг път да изпитва усещането, че е попаднал сред мъгла, но само преди няколко часа той самият беше мъгла.

Той вдигна напред ръка и амулетът се люшна пред погледа му. Цялата тази шумотевица беше само заради някакво скъпоценно камъче, вградено в овална златна рамка, закачено на груба кожена каишка. От който и да е бижутерски магазин той можеше да свие някое бижу със смарагди и диаманти на два пъти по-висока цена от това.

Разбира се, то нямаше да притежава магическа сила, докато това тук изглежда имаше такава, въпреки че не беше сигурен. След като го беше вдигнал с ръка, го беше засърбяло неприятно, като при онзи случай, който така и не можа да забрави, когато беше хлапе и беше измъкнал мократа златна рибка от аквариума, и я напъха в контакта, опитвайки се да я изпече. Токът изтече от гърчещата се рибка право в ръката му.

Докато се носеше надолу по планинския склон, тялото му беше започнало да изтръпва болезнено, също като крака му понякога, когато се събуждаше по средата на някой сън. После така го заболя, че изобщо не можеше да се помръдне, а след това почувства режеща като нож болка, сякаш го бяха накълцали на резенчета салам. Миг след това болката го напусна, макар че все още се чувстваше сякаш върху гърба му беше паркирал Буик. Тежестта почти го накара да се срути на колене и той изведнъж разбра, че отново е цял. Погледна надясно, после наляво и забеляза Кун Лао паднал на земята, стиснал амулета в ръка.

— Опитваш се да се измъкнеш със стоката — изрева той, дръпна украшението към себе си и го изрита в ребрата за всеки случай. — Добър опит, но от общия ни тотем ти си човекът, Лао.

После Кано се бе втурнал надолу по склона. Не беше изминал много, когато една червена светкавица го порази, появила се незнайно откъде, причини му сериозно главоболие и завихри всички части на тялото му като в Танца на Захарните феи. Секунда след това той се озова на един пуст плаж и няколко ярда пред него във водата подскачаше джонката с драконовата глава на носа. Беше се качил на борда й и ето го сега, понесъл се сред гъстата мъгла.

Кано прецени, че Шан Цунг през цялото време го беше наблюдавал чрез кристалното си кълбо или нещо подобно, и беше изпратил червената мълния, след като Кун Лао го беше отвел при амулета. Но сега, докато разглеждаше мъничкото украшение, той се зачуди дали още три милиона ще бъдат добра цена за него. Шан Цунг изглежда ужасно се нуждаеше от това нещо, след като заради него си беше навлякъл толкова неприятности.

А после му хрумна и нещо друго. Защо магьосникът трябваше да изпраща лазерния си лъч през цялото това разстояние и най-накрая го беше хвърлил на онзи плаж? Защо просто не беше го докарал в двореца си?

Кано потърка четината по бузата си и се изненада колко тромава усещаше все още ръката си. Може би… просто може би, помисли си той… сокчето на Шан Цунг се беше поизцедило. А ако беше така, сигурно това камъче представляваше ключът той да си възстанови силиците. А ако беше така, тогава то струваше много повече от три милиона.

Докато оглеждаше хипнотичната, проблясваща гема в центъра на амулета, той започна да си мисли дали изобщо трябва да го дава в ръцете на Шан Цунг.

„Може би трябва да го задържа“, помисли си той. „Да го принудя да ми каже как действа. Или може би да му кажа някои неща. Например, че искам да разделим това, което смята да постигне с него, петдесет на петдесет.“

Всички тези нови възможности радваха въображението му. Кано се взираше във вълшебната игра на синьо-червените отблясъци, извиращи от самия център на амулета, докато лодката се носеше напред, разцепвайки непрогледната мъгла. След това на лицето му се изписа коварна усмивка, ъглите на устните му се изкривиха в гримаса на задоволство и той преметна кожената каишка през главата си, усети топлината на амулета, опрян на гърдите му и реши, че петдесет на петдесет ще бъде прекалено щедро от негова страна. Кано беше свършил цялата черна работа, него го бяха превърнали в човек-мъгла, него го бяха яхнали на най-губещата акция в цялата история на дръзките кражби, и деветдесет към десет вече му намирисваше на съвсем почтена сделка.