Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (38)

Гласът на морето

Маншон и Мъхеста брада слязоха до ручея да се напият с вода и се върнаха с пълни шепи орехи. Блатните боровинки бяха залъгали глада им, но ореховите ядки наистина заситиха приятелите и им вляха нови сили, а това беше твърде важно след всичко, което бяха преживели досега.

Въпреки щастливото си избавление смелчагите не бяха весели. А и Полуобувка след безпощадното разобличение на Мъхеста брада креташе унил и мълчалив. Между приятелите се загнезди неприятна подозрителност, която никой от тях не съумяваше да преодолее. Нямаше и на какво толкова да се радват — автомобилът беше все тъй заклещен между двата ствола. На няколко пъти опитаха да го изтикат оттам, но напразно.

— Ако не измъкнем автомобила, ще останем да живеем в гората — каза по едно време Мъхеста брада.

А за себе си беше убеден, че никак няма да е зле! Ще заживеят просто и естествено, в съзвучие с природата. Автофургонът все тъй ще бъде малкият им дом. Сега беше подходящ сезон да се подготвят за зимата — орехите зрееха, гората беше пълна с плодове и гъби. А напролет все щяха да открият някакви корени, с които да изкарат до лятото.

Но Маншон не искаше и да чуе за оставане в гората.

— По-добре да тръгнем пеша — заяви той. — Все ще стигнем донякъде. А в гората ще изпукаме от студ и от глад!

— Ще съберем дърва за зимата — окуражи ги Мъхеста брада. — В гората дърва, колкото щеш.

Но тези думи навяха съвсем други мисли на Маншон.

— Боже мой! — внезапно се разпали той. — Погледнете, тия дървеса просто плачат за трион. Лесно ще се справим с тях!

Колко проста мисъл — да отрежат тия дървесни стволове! Чудно е как не се бяха сетили веднага.

Разбързаха се. Маншон изтича до автомобила и се върна с грамаден трион за двама. Закипя работа.

Първо застъргаха с триона Маншон и Мъхеста брада, после Маншон и Полуобувка, отново Мъхеста брада и Маншон. И когато Полуобувка за втори път трябваше да смени Маншон, вече нямаше какво да се реже — голямото сухо дърво с трясък се заклати и плавно се стовари на земята. Единствено накриво отрязаният пън остана да стърчи там, където преди имаше дърво.

Мъхеста брада измери с поглед поваления гигант и измърмори под нос:

— Ще има какво да горим цяла зима.

Но за съжаление начаса разбра, че наистина няма да зимуват в гората.

Пътят на автофургона беше отново открит, а Маншон твърде загрижен, посегна към дръжката на вратата. Щеше ли да се отвори?

Да, отвори се!

— Автомобилът се нуждае от ремонт — каза Маншон и седна зад волана. — Но да стигнем веднъж до морето! Имаме доста път.

Мъхеста брада се вмъкна след Маншон.

— Тръгваме ли? — неволно запита той и просто се засрами от нетърпението си.

— Разбира се! — отвърна Маншон:

Якичка също подразбра, че пътешествието започва, и с радостен лай влетя в автомобила.

— Ти какво чакаш? — зачуди се Маншон, вперил поглед в Полуобувка.

А той стоеше на няколко крачки от тях, без да помръдне, като вкаменен. Стиснал здраво устни, взрян мрачно в автомобила на Маншон.

— Я слушай! — развика се Мъхеста брада. — Морето ни зове, скачай вътре!

Полуобувка мълчеше и не помръдваше.

Какво ставаше наистина? През цялото време Полуобувка все за морето бленуваше — как щял да се зарива в пясъка, да се излежава под слънцето. И сега изведнъж?… Не помръдва. Стои като втрещен!

— Лошо ли ти е? — загрижено се осведоми Маншон.

Полуобувка закима:

— Душата ме боли!

— Душата ли? — недоумяваше Мъхеста брада.

А Полуобувка продължи:

— Не оцених дружбата ви, едва сега го разбирам. Подло беше от моя страна да ви изоставя. Отивайте, приятели! А мен нека ме накаже самотата!

Маншон и Мъхеста брада изглеждаха потресени.

— Не си извършил престъпление, че да те наказваме чак и със самота — обади се Маншон. — Твърдя това със сигурност, защото много добре знам какво е самотата.

— Ти спаси живота ни, Полуобувка! — напомни Мъхеста брада и гласът му трепна умилено. — Не сме тъй безсърдечни, че сега да те зарежем сам-самин насред гората!

Лицето на Полуобувка оставаше напрегнато. Той усилено преглъщаше сълзите си.

— Не съм достоен за приятелството ви — повтори едва чуто той. — Тежка е вината ми, но вие си спомняйте с добро за мен…

— Полуобувка! — повиши глас тогава Маншон. — Стига си говорил глупости! Аз съм виновникът за всичко!

— Ти ли? — вдигна очи към него Полуобувка.

— Разбира се — отвърна Маншон. — Напълно естествено е да ме вземеш за хранениче на вълците. Погледни ме — рунтав, рошав, грозен!

— Охо-о! — намеси се Мъхеста брада. — То ние двамата с Полуобувка сме едни красавци!

И стана една — всеки един от тримата винеше себе си.

Най-после Полуобувка колебливо пристъпи към автомобила.

— Скъпи Маншон — каза той, — можеш да бъдеш хранениче на когото си щеш! Но всъщност ти си благороден и страшно симпатичен смелчага и тъкмо затова ми е трудно да те гледам в очите сега.

— Скачай вътре! — с грозен глас нареди Маншон. — Хайде!

И ето го най-после Полуобувка при тях в автомобила.

Маншон запали мотора и на заден ход се озова на широката просека.

Умълчаха се. Всеки мислеше за нещо свое. Автомобилът се носеше напред и постепенно увеличаваше скоростта. Моторът работеше безупречно.

— Ако всичко върви все така, привечер сме край морето — обади се по едно време Маншон.

— Трябва пътьом да се отбием в някой магазин — обади се Мъхеста брада. — Якичка здравата се нагладува. Горкичкото, нали не яде горски плодове!

— Разбира се — съгласи се Полуобувка. — Ще си купим и лимонада за плажа.

Разприказваха се, но и сами чувстваха, че не говорят от сърце. Думите им се отронваха някак насила — дали не си омръзваха?

Бяха пътували вече около два часа, а може би и повече, когато Маншон изведнъж се оживи и намали скоростта.

— Хора на пътя! — съобщи той.

Мъхеста брада и Полуобувка погледнаха през предното стъкло. Бяха двама души, претоварени с багаж.

— Но вижте! — викна Полуобувка. — Това са природоизследователите!

Наистина бяха те — брадатият и плешивият! Прибрали всичко, те явно напускаха гората.

Маншон натисна спирачките, за да се ориентира в създалото се положение. Природоизследователите също бяха зърнали автомобила и вече им махаха да ги качат в колата.

— Искат да ги вземем! — обади се Мъхеста брада.

Маншон свъси вежди. Не желаеше отново да си има работа с тия уж природоизследователи. И даде газ… Обаче…

Автомобилът се изравни с ония двамата. Дали да не спре все пак?

В никакъв случай! Маншон хвърли бегъл поглед зад себе си, колкото да се увери, че наистина няма никакво място. През предното стъкло зърна и опулените насреща им природоизследователи. Разбира се, че го познаха! Изумиха се! Нечувано, храненичето на вълците шофира истински автомобил! Изглеждаха толкова смаяни, че Маншон го напуши смях.

— Е, вече няма да те имат за хранениче на вълците — обади се Мъхеста брада.

И в същия миг се разсмя. Ведър и заразителен смях. Полуобувка също прихна. Настроението им се възвърна, нямаше и помен от хладина и отчуждение.

Природоизследователите останаха далеч назад. Пътуването продължи.

Гората взе да оредява. Най-после! Трудно беше да се определи къде свършва гората и откъде започва голото поле. Но все пак бяха стигнали донякъде. Скоро се показа и магистралата.

Маншон удари спирачките — да се съвземат, преди отново да се втурнат сред гъмжилото на хората. Моторът едва заглъхна, когато се обади Мъхеста брада:

— Я чуйте!

Ослушаха се напрегнато. Маншон дори отвори вратата, за да се чуе по-добре.

Странен гальовен шепот, който идваше нейде отдалеч…

Полуобувка пръв заговори с развълнуван глас:

— Морето бучи!…

Никой от смелчагите не беше в състояние да продума. И тримата слушаха като омагьосани тайнствения глас на морето.