Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (6)

Тайнствената сянка

Мъхеста брада лежеше сред люляковите храсти в двора на хотела.

Нощта настъпи и доведе със себе си тишината. Заглъхна музиката в ресторанта, затихнаха улиците — нито шум от мотори, нито човешка гълчава. Един след друг гаснеха прозорците на хотела. И на тринайсетия етаж отдавна не светеше. По високото смрачено небе проблясваха светли звезди.

Хубаво беше, но кой знае защо, сънят не идваше. Мъхеста брада се въртеше от едната на другата страна, опитваше се да не мисли за нищо, постара се да лежи, без да шавне — нищо не помагаше. Стана още по-зле, когато по късна доба изгря огромният златен диск на пълната луна. Привечер Маншон беше докарал автофургона в двора и сега лунните лъчи падаха точно върху фаровете. И те блестяха зловещо и неприятно като две безкрайно зли очища.

Мъхеста брада изпитваше странна потиснатост, която не можеше да си обясни. Нямаше причина да се безпокои за каквото и да е. Очакваше ги чудесна почивка. Рано сутринта ще се измъкнат от града и хайде, към топлия морски бряг. Образно казано, щяха да отмият от себе си тази досадна известност, от която нямаха мира. Следователно всичко им беше наред.

Но сънят бягаше от очите му. Що да стори?

Припомни си прастарата игра за приспиване и започна да брои наум: „Едно, две, три, четири… — и при това здраво стискаше клепачи, — дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет…“

Иди му разбери как това броене внезапно му припомни Полуобувка и как той броеше телефонните иззвънявания. Да-а-а, онзи телефонен разговор! И дамата! Ами ако тя го открадне, щом заспи сега? Нали се оплакваше от безсъние?…

Мъхеста брада се разсъни дотолкова, че чак забрави и да брои. Да-а-а, дамата! Само като си помислиш! Гледай я ти какво й се искало! Да го отглежда като свой домашен любимец! Вместо кученце! Дали това не е причина за безсънието му в този момент? Да го сравняват с домашно кученце?

Естествено за него нямаше нищо унизително. Важното е хората да се отнасят добре с животните. И в тоя миг…

Спомни си, че администраторът го посъветва да преспи в кучешката колибка. Трябваше да е тук нейде из двора. Мина му през ума, че щом го вземат за кученце, не е зле да се заинтересува по-подробно от живота на кучетата. Реши да открие колибката.

Седна, огледа се наоколо. После стана и се заозърта.

Аха, ето я там! Откри я начаса̀ благодарение на лунната светлина. Малка къщичка, само че без прозорци, а вместо врата — сводест отвор.

Без да бърза, Мъхеста брада се запъти натам, после се спря да огледа всичко.

„Интересно, как ли се чувстват кучетата вътре?“ — чудеше се той.

И за да бъде съвсем наясно, той пропълзя навътре и остана да лежи пред вратата, вирнал глава съвсем по кучешки.

— Не е лошо — каза си Мъхеста брада.

Опита се да си представи, че наистина е кученце. И какво трябваше да чувства това същество в своя дом? Трудно беше да се отгатне. А предишното безпокойство отново стегна сърцето му. Предчувствие за нещо лошо ли? Може би така му влияеше бялата лунна светлина. Мъхеста брада търсеше обяснение, но то му убягваше. Лунната светлина наистина навява тревожни чувства и това не е тайна за никого. Навярно и кучетата изпитват безпокойство, нали понякога вият срещу пълната луна.

Но ето че луната вече се снишаваше към хоризонта и призрачните сенки из двора постепенно се удължиха.

„Какво ли изпитват кучетата, когато се взират в сенките на нощта? — питаше се Мъхеста брада. — Проследяват ли дългата сянка на покрива, поела след залязващата луна?“

И в тоя момент…

Мъхеста брада потрепера. Така се беше вживял в ролята на куче, че едва не лавна.

На двора се беше появила още една сянка. Нямаше я преди. И тази сянка… беше на човек!

Бавно и много внимателно тайнствената сянка се промъкна към автомобила на Маншон. Спря се там, повъртя се наоколо, застоя се, после надникна през стъклата. Мъхеста брада прекрасно осъзна какво би изпитало едно куче — би се втурнало с ярост към тайнствената сянка.

Но Мъхеста брада не беше куче! Не му хареса онзи, който сновеше край автомобила им, но все пак Мъхеста брада остана да лежи в колибката. Реши да прикрие чувствата си и да проследи какво ще стане по-нататък!

Сянката се закова на едно място. Пълна тишина! Сянката стоеше безмълвна като всяка сянка.

Кой ли можеше да е? Някой любител на автографи? Мисли си, че смелчагите нощуват в автомобила, и е дошъл да ги помоли да изпишат имената си. Надявал се е, че това може да стане нощем, без да чака ред. Но, от друга страна, защо ще се промъква в двора на хотела като крадец? Да не би изпросването на автографи да е нещо срамно и нередно? А сянката все тъй стоеше неподвижно като всяка сянка.

Ами ако наистина е крадец? И какво можеше да иска от тях? Може би самия автомобил? Едва ли! Всеки крадец трябва да знае, че така няма да стигне далеч — смелчагите са известни, хората познават и автомобила им.

И тогава Мъхеста брада съзря в ръцете на непознатия голяма пазарска чанта. Може би той желаеше да изрази своето уважение към смелчагите и им носеше нещо вкусно за почерпка. Пирожки например!

При тази си мисъл Мъхеста брада неволно се усмихна — от него нямаше да излезе куче, защото то би се сетило не за пирожки, а за кокал например.

Сянката отново се раздвижи и бавно се отдалечи от автомобила, като размахваше чантата. Тя се люлееше тъй леко и свободно, че Мъхеста брада разбра — чантата беше съвсем празна. Нито пирожки, нито кокал можеше да има в нея.

Скоро сянката се озова до люляковите храсти, тъкмо там, където Мъхеста брада се беше излегнал най-напред. Мъхеста брада с благодарност си помисли, че стори добре, като се отказа да нощува там и послуша администратора, който му препоръча кучешката колибка. В сравнение с люляковите храсти сега беше на по-сигурно място.

Тайнственият непознат запали джобно фенерче и светлината зашари под храстите.

„Нищо няма да откриеш там! — смееше се в себе си Мъхеста брада. — Да беше минал преди малко…“

Успокои се и очите му взеха да лепнат за сън. Стори му се, че нейде отдалече се чува песен на звънчета. Ами, откъде можеха да се вземат звънчета тук?

Когато Мъхеста брада отново отвори очи, джобното фенерче беше угаснало. Утринната заря багреше крайчеца на небето.

„Скоро ще съмне“ — помисли си Мъхеста брада.

Ще дойдат Маншон и Полуобувка, тримата ще се настанят в автомобила и ще се втурнат вън от града по пустите улици. Скоро ще се озоват край топлото море. Вълните ще плискат спокойно и ще им навяват сън. А те ще се зариват в пясъка, ще си поръчат колкото си щат лимонади. Ще отпиват по глътка, по две. И ще бъде тъй приятно, тъй приятно…

Мъхеста брада се унесе в сън.

И виж ти какво видя!

Зазвъняха звънчетата… Прекрасен зимен ден. Над снежната равнина се носи сладък звън. О, не — лято е! Слънцето грее… Майка му е опънала люлката насред полето. А Мъхеста брада е мъничък, толкова мъничък, че брадата му стига едва до кръста. Майка му го взема в прегръдките си, вдига го от люлката и го люлее на ръце. Нани-нани-на! Толкова е приятно, толкова е хубаво!…