Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (29)

Между небето и земята

Мъхеста брада откри тясна пътечка и тръгна по нея заедно с Полуобувка в гюма. Отдалечиха се доста от леговището на вълците. Гюмът все така леко се плъзгаше по треви и листа.

Още веднъж съдбата се показа милостива към Полуобувка и Мъхеста брада. А и Мъхеста брада беше убеден, че никога не трябва да губят вяра в щастливата си звезда. Дори и за Маншон не биваше да предполагат най-лошото. Поне дотогава, докато не открият нейде само дрехата му.

— Накъде отиваме? — обади се Полуобувка.

— Нямам представа — призна Мъхеста брада. — Накъдето извива пътечката, натам и ние.

Засега наистина нямаше значение къде отиват. Важното беше да се отдалечат от вълците. Когато бъдеха в безопасност, щяха да имат време за нови планове.

По едно време Полуобувка пак се чу:

— Мисля, че вече е време да се измъквам от тази тенекиена гробница.

Мъхеста брада спря. Струваше им се, че са вън от опасност. Вълците никакви не се виждаха.

— Хайде, излизай! — подкани го Мъхеста брада. — Докога ще те влача!

Главата на Полуобувка се показа навън, после и той самият. Най-после се освободи от своята тъй прехвалена ризница!

— Ох, бедничкият аз! — окая се Полуобувка. — Целият съм се схванал, дори пръстите на краката си не мога да мръдна.

Едва стъпи на краката си. Наистина, да стои толкова дълго време свит на кълбо в тесния гюм за мляко!

— Само с едното мърдане на пръстите няма да минеш! — пошегува се Мъхеста брада. — Трябва здравата да се разкършиш, тъй че кръвта да се раздвижи по цялото ти тяло.

Полуобувка се опита да последва съвета на Мъхеста брада, но наистина страшно се беше сковал. Вероятно още дълго щеше да тъпче на едно място, ако не изпита внезапен гняв. Ядоса се на този гюм, който му причини толкова неприятности. Засили се и с всички сили ритна ламарината.

Но в същия миг изпищя. Сякаш огън резна голите му пръсти и страхотна болка прониза тялото му. Полуобувка заподскача, търкулна се, запревива се от болка, пак скочи, затропа на едно място. И целият този невероятен танц се съпровождаше от невероятни писъци.

Постепенно болката се уталожи и Полуобувка се спря на едно място. Дотолкова се успокои, че дори не хленчеше.

— Добре направи! — похвали го Мъхеста брада, колкото да му вдъхне кураж. — Това тропане и подскачане беше най-доброто раздвижване на кръвта. И ето те здраво стъпил на земята.

Полуобувка не отвърна. Той свърна към гюма, вдигна го с две ръце над главата си и го запрати назад в храстите край пътечката.

— Стига ми толкова! — гневно заяви той. — Нека мишките се настанят вътре, щом това им се харесва.

Мъхеста брада също не съжаляваше за гюма. С тези отбори по него той наистина беше безполезен. Но от колана не се отказа. Беше чудесен колан, при това му е късмет. Едва ли щеше да срещне някога неговия притежател — това би било истинско чудо. Мъхеста брада се върна при гюма и отвърза колана.

— Откъде го имаш? — зачуди се Полуобувка.

— Намерих го в гората — обясни Мъхеста брада. — Близо до леговището на вълците.

Полуобувка вдигна пръст към Мъхеста брада.

— Сега разбирам — изрече многозначително той.

И разказа за ония двамата и за ужасяващите им намерения, с една дума, всичко, което чу иззад храстите оная вечер.

— От приказките им останах с впечатлението, че те са израснали сред вълците — продължи Полуобувка. — Във всеки случай им трябва сурово месо.

— Сурово месо ли? — на свой ред изтръпна и Мъхеста брада.

Но се случи нещо, което за миг заличи мислите им за ония двамата и за намеренията им да си набавят отнякъде сурово месо.

Полуобувка случайно се обърна назад.

— Вълците! — писна той.

Мъхеста брада също се огледа.

Точно така! Вълците! Вероятно провеждаха своите учебни часове по лов. Или просто се бяха спотаили, та после да се нахвърлят върху жертвите си изневиделица.

Полуобувка се втурна напред, сякаш не беше до неотдавна скован от болки.

„Накъде се юрна такъв? — зачуди се в себе си Мъхеста брада. — Наистина ли се кани да надбяга вълците? Напразни надежди! Но той наистина се е раздвижил добре и сега инстинктът за самосъхранение го тласка напред.“

Мъхеста брада не искаше и този път да изгуби от очи Полуобувка.

„Налага се да сме заедно! — реши Мъхеста брада. — Заедно в живота, а ако трябва — и в смъртта!“

И той хукна подир Полуобувка.

Зад себе си усети лекия тръс на вълците. Като на шега те се носеха след бегълците и вече ги настигаха.

Мъхеста брада скоро се задъха. Но Полуобувка тичаше като вихър! И защо трябваше да го прави? Наистина ли не разбираше, че всеки момент вълкът ще го сграбчи? Единственото им спасение беше да се покатерят на някое дърво…

Едва-що си го помисли, и ето ти го чудото! Отскок! Единствена секунда! Или може би даже по-кратко време… И Полуобувка увисна на едно дърво. Сякаш подхванат от могъща пружина — и Мъхеста брада се зачуди каква сила имаше мисълта му!

Или може би очите го лъжеха?

Без да спира, Мъхеста брада се взря натам, където Полуобувка се метна във въздуха.

Нямаше съмнение!

Полуобувка висеше край самата пътека на клоните на млада ела. Да, висеше с главата надолу.

Мъхеста брада усети ускореното дишане на вълка. Понечи да отбие встрани, но не успя. Кракът му се закачи в нещо. Може би се препъна в корен… И наистина падна по очи, а вълкът вече го докосваше с лапа по гърба. Нима щеше да го разкъса?

Мъхеста брада притвори очи. В следващия миг го подхвана незнайна сила, изтръгна го от лапите на вълка и го запрати нагоре. Когато пак отвори очи, Мъхеста брада вече се люлееше редом с Полуобувка на клоните на друга ела, също тъй стройна и хубава.

Мина доста време, докато Мъхеста брада дойде на себе си. Какво стана? Каква беше тази сила, която го запрати чак на дървото? И го застави да виси надолу с главата.

Мъхеста брада напрегнато размисляше. Имаше нещо свръхестествено. Защото само със силата на мисълта не би могъл да се озове на дървото. Със силата на мисълта би могъл да скочи по-нависоко от обикновено, но тя в никакъв случай не би го вдигнала на едно високо дърво! Земното притегляне е много по-силно от мисълта на един Мъхеста брада. В това никой не биваше да се съмнява! Би могло да се предположи, че става дума за далеч по-обикновени неща — капани и тъй нататък!

И изведнъж Мъхеста брада разбра. Капан за зайци! С Полуобувка бяха се уловили в капани за зайци!

Знаеше ги — младият клон на дървото се превива до земята и се свързва с примка. После примката се затяга, освобождава клона и той се изправя нагоре. Просто нещо! Още в древни времена ловците залагали по горските пътеки подобни капани. А сега и двамата с Полуобувка бяха в примка. В своя устремен бяг не доловиха опасността. Но какво щастие все пак — поне от вълците се отърваха засега.

— Как се чувстваш там? — чу се гласът на Полуобувка от другата ела. — Кръвта нахлу ли в главата ти?

— И още как! — изпъшка Мъхеста брада. — Положението ни е твърде тежко, скъпи приятелю!

Полуобувка беше на същото мнение.

— Тук и ще свърши животът ни — окая той Мъхеста брада и себе си. — Между небето и земята.

Наблизо се разлетяха врани. Цяло ято закръжи над Мъхеста брада и Полуобувка. Нима разбираха какво става? И вече предугаждаха края им?

— Лешояди? — ядно промърмори Мъхеста брада.

А под тях неспокойно сновяха вълците и току поглеждаха нагоре. Учебният час по ловуване прекъсна най-неочаквано и това явно не им харесваше. Изглежда, крояха нещо, съветваха се.

Какво ли се канеха да правят?

Нито Мъхеста брада, нито Полуобувка бяха в състояние да съобразят нещо. Скоро загубиха интерес към каквото и да било. Пълно безразличие! Да става каквото ще! В главите им зашумя, мислите им се разбъркаха. Само една-единствена остана да блещука в съзнанието им — така и ще свършат те, между небето и земята!