Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (26)

Откритието на природоизследователите

Маншон успя да зърне как Полуобувка се изтърколи нанякъде далеч от полянката, преди старият вълк да го грабне в челюстите си и да го отнесе в леговището. Скоро и вълчетата се събраха в очакване да продължат урока си.

Мислите на Маншон зажужаха като пчели в кошер. Полуобувка! Все пак той се появи! Ами Мъхеста брада? Неизвестно! Какво се канеха да предприемат? Също не се знаеше. Маншон не разбра почти нищо. С Полуобувка размениха само няколко думи и вълците ги погнаха. Какво ще последва оттук нататък? Пълна мъгла!

„Ще трябва да спася Полуобувка!“ — твърдо реши в себе си Маншон.

И то още като тръгнат отново! Но какво чакаше старият вълк? Защо не даваше знак да тръгват? Нали уж урокът с малките трябваше да продължи?

А без онова леко побутване от страна на възрастния вълк Маншон не смееше да мръдне от леговището. Веднъж се опита, но дълго щеше да помни какво му сториха вълците тогава!

Сега Маншон умолително погледна към вълка. Какво чакаше той? Хайде! Но вълкът не му обърна никакво внимание, сякаш наистина щеше да остави недовършен урока по ловуване.

Дали от неочакваната среща с Полуобувка, или имаше друга причина, но вълкът наистина изглеждаше твърде неспокоен. Въртеше глава, душеше въздуха, ослушваше се. И неочаквано изскочи от леговището.

Сърцето на Маншон ускорено заби! Какво става? Може би вълкът е подушил плячка? Например Полуобувка, който е съвсем наблизо. Или Мъхеста брада? Защо не и Якичка. Или и тримата заедно?…

Тревогата на стария вълк се предаде и на вълчетата. Но те не помръднаха от леговището. Напротив — спотаиха се и се притиснаха едно до друго. Нещо ги плашеше. Но какво? Два въпроса, на които Маншон не можеше да отговори.

Не би ли могъл тъкмо сега да избяга? Уж случайно Маншон направи две-три крачки навън. Но вълчетата скочиха и техният сподавен, но заплашителен вой накара Маншон да се върне.

Не, бягството беше изключено засега. И освен това — накъде щеше да върви? По-скоро Полуобувка и Мъхеста брада бяха в състояние да го открият, а не той тях! Полуобувка е наблизо, а Маншон може да изгуби всяка надежда за спасение, ако се залута сам из гъстата гора. Трябваше да остане тук и да не усложнява нещата.

Но какво да стори наистина? Маншон усилено размисляше. Да стои и да чака? Или все пак да даде знак на приятелите си? Можеше да опита! Когато решиш нещо, все ще се открие начин да го изпълниш. Маншон си спомни как виеха вълците призори. Ами да! Струваше си да опита. Трудно можеше да се измисли нещо по-добро. Защото, извика ли за помощ, старият вълк щеше да се появи незабавно. А за котилото край себе си Маншон не искаше дори да помисля. Виж, вълчият вой е нещо съвсем друго.

Маншон си пое дълбоко дъх! И тъй…

Протяжен вой отекна в тишината. Повтори се… Вълчетата настръхнаха. Вирнаха муцунки към небето. Маншон виеше така естествено, че увлече и малките. След миг всички виеха в хор — някак печално и отдън душа. Вълчият вой от своя страна въздейства и на Маншон. Сърцето му преливаше от неизказана мъка и неусетно Маншон също вирна нос към небето. Странно наистина! Изглеждаха като едно семейство — изконните горски жители и Маншон. Виеха, забравили всичко друго на света. Нито чуваха, нито виждаха нещо, увлечени в тъжния си хор.

Слънцето взе да клони към залез. Маншон и вълчетата не млъкваха. За Маншон това беше зов към приятелите му. Надигаше глас в безотрадно отчаяние и ако го питаха, и сам не би могъл да отговори дали това ще му помогне, или не. Наистина в този момент Маншон не мислеше за нищо. Виеше с вълчетата, едва ли не забравил тежката си орис.

— Дявол да го вземе! Това се казва откритие!

Тези думи, внезапно прозвучали над главите им, прекъснаха вълчия концерт. Вълчетата презглава се втурнаха към гората. Бяха страшно изненадани от двамата мъже, случайно налучкали вълчето леговище.

Маншон не се помръдна и вдигна към хората очите си, плувнали в горещи сълзи. Двама бяха… И някак познати… Сети се — онези природоизследователи! Брадатият и другият — с голата глава. Естествено, бяха попаднали тук, водени от вълчия вой.

— Виж, хранениче на вълците! — обясни плешивият и пристъпи към Маншон. — Дете, откърмено с вълче мляко!

Брадатият дълбокомислено поклати глава.

— Да-а! — каза той. — Вероятно детето се е заблудило в гората, вълците са го намерили и са опазили живота му. Вълчицата не е била гладна и го е отгледала заедно с малките си.

Природоизследователите бяха във възторг! Толкова стремежи и въжделения да узнаят нещо повече за света! И ето на̀… Най-после попаднаха на нещо необичайно. Хранениче на вълците!… Нещо истинско, живичко!… Неведнъж вестниците бяха писали за деца, отгледани от вълци. И тъкмо те двамата можеха да представят на света едно неоспоримо доказателство!

— Погледни го с каква гъста козина е обрасло! — каза плешивият. — Още една загадка за нашия двадесети век.

Брадатият се засмя.

— Няма нищо за чудене — отвърна той. — Природата се е погрижила за него. Наистина е интересно да видиш как едно живо същество се приспособява към обстоятелствата наоколо. Достатъчно е да се прецени колко е необходима такава шубичка, за да опазиш живота си в тази пустош.

Той посегна да опипа дрехата на Маншон, но другият го предупреди незабавно:

— Внимавай! Храненичето на вълците сигурно има вълчи навици!

— Може да си прав! — отдръпна ръката си брадатият.

Маншон беше дотолкова изумен от чутото, че дума не обели в своя защита. Но щом се разбра, че двамата се канят подробно да го изследват, изведнъж възвърна дар-слово.

— Извинете, всяка граница си има нещо! — гневно изрече Маншон, но, както винаги, от вълнение обърка думите.

— О-о-о! — ахна плешивият. — Още не е забравило човешкия говор.

— Но обърква смисъла на казаното — отбеляза брадатият.

— Произношението обаче е правилно, без акцент.

Маншон се накани да се обясни с тях, но те не му дадоха никаква възможност.

— И това е нещо — отвърна плешивият. — Ако искаме да изучим речта му, няма да започнем съвсем отначало.

— Така е — съгласи се плешивият. — Но трябва непременно да го научим да говори правилно. Човешката реч е като мост и той ще ни сближи с него. По-лесно е да изучаваш един говорещ екземпляр, отколкото друг, който мълчи или в краен случай вие.

— Не съм нито хранениче, нито екземпляр — най-после успя да надигне глас Маншон. — Имам си дори автомобил.

Лицето на плешивия просветна от радост.

— Много добре говори! — възкликна той. — Страшно надарено дете! Ако нещата вървят все така, ще можем само след месец-два дори да разменяме мисли с него.

Но брадатият не смееше да се надява на подобен късмет.

— Думите изглеждат смислени — свъси вежди той. — Но липсва логическата връзка. Нямам понятие например за какъв автомобил споменава сега.

— Навярно за някаква отдавнашна играчка — предположи плешивият. — Но явно не е прекъснал духовната си връзка с обществото.

— И приятели си имам — опита се още веднъж да изясни положението Маншон. — Полуобувка и Мъхеста брада…

Плешивият не сдържа усмивката си:

— О-хо-о! Полуобувка и Мъхеста брада! Нали ти казах, споменава играчките си. Не ги е забравил, макар да са го откъснали от хората. Моите внучета също имат Полуобувка и Мъхеста брада. И трябва да призная, че по-добри играчки от тях трудно можеш да си представиш. Малки гумени човечета, надуват се. Имаше още едно, но как ли се казваше?

— Маншон! — подсказа му Маншон.

— Точно така! — зарадва се плешивият. — Наистина беше Маншон.

А Маншон се убеди, че е невъзможно да ориентира правилно тия природоизследователи. Убедени бяха, че той е дете, откърмено от вълците. И не искаха да чуят нищо друго. Попаднали са на необичайно явление — хранениче на вълците. Предстоеше им само да оформят откритието си. В никакъв случай не биха се отказали от предположението си. Хранениче, надарено от природата с необходимата за тия условия дебела кожена шубичка.

— Какво ще правим сега? — запита плешивият. — Да го отведем в града и да потърсим истинските му родители.

Но брадатият беше на друго мнение.

— Рязката промяна на обстановката може да му повлияе зле — разсъди той. — Връщането на храненичето при хората трябва да стане постепенно и незабелязано за него.

Те се съветваха още някое време и решиха да вземат Маншон в палатката си за няколко дни, колкото да посвикне с хора.

— Няма закъде да бързаме — реши брадатият. — Подобен екземпляр се проучва с години!

— С години! — изтръгна се от Маншон.

А брадатият направи своите изводи след този отчаян вик:

— Умението да говори при него е съвсем първично, просто повтаря думите като папагал.

— Е, ще го научим поне да говори — отвърна плешивият. — Да го слагаме в раницата сега.

Двамата пристъпиха предпазливо към Маншон, готови в следващия миг да отскочат назад, ако той се нахвърли да ги хапе.

Но Маншон беше тъй опечален, че дори не се сети да се дръпне назад.

„Нима наистина ще минат години?!…“ — отчаяно си повтаряше той.