Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (14)

Разходката на Мъхеста Брада

Домакинята седеше в креслото, а Мъхеста брада беше строен мирно до нея.

— И така, мъничък мой! — изтежко подхвана тя и впи немигащи очи в Мъхеста брада. — Каза, че искаш разходчица!

— Искам, разбира се! — закима Мъхеста брада. — Ходилата страшно ме засърбяват, ако от време на време не стъпвам по земя.

— Добре — съгласи се дамата. — Да допуснем, че ти вярвам. Но обясни ми все пак защо трябваше да се завираш под корема на чуждото куче? Не можа ли да ми кажеш какво искаш?

— Страхувах се, че няма да ме разберете правилно — промърмори Мъхеста брада. — В днешно време хората са свикнали да седят вкъщи и излизат навън само ако имат неотложна работа.

Дамата многозначително се усмихна.

— Виж, това не се отнася за мен — отвърна тя. — Зная, че трябва да пазя формата си.

И внезапно добави:

— Реших вече! Ще се разходим с теб, мъничкият ми!

Мъхеста брада замръзна.

Мислите в главата му зажужаха. На разходка!… Дали нямаше да му се удаде да се изплъзне из ръцете на тази жена? Във всеки случай подобно бягство не е лесна работа. Тя и сама каза, че се грижи за формата си. С подобна бегачка нищо не е достатъчно сигурно…

— Не се ли радваш? — прекъсна мислите му домакинята.

— Радвам се, разбира се — избоботи Мъхеста брада. — Образно казано, плувам в морето на радостта!

— Наблизо има чудесен парк — осведоми го дамата. — Жив природен кът сред каменния град. Там ще чуеш песента на птиците, ще вдъхнеш аромата на цветята, ще усетиш земята под нозете си.

„И може би ще ми се удаде да се шмугна нейде из храстите! — продължи наум Мъхеста брада. — Скрия ли се там, никой няма да ме намери…“

За съжаление всичките му надежди в следващите няколко мига рухнаха. Дамата стана, отвори вратата на един гардероб и каза:

— За щастие имам всичко необходимо за една разходка. Нашийникът и верижката са на моето куче. Надявам се, че няма да се обидиш, ако се възползвам от тях. Струва ми се, че и на теб ще ти стоят добре!

Мъхеста брада остана като гръмнат. На верижка? И с нашийник? Истинско домашно кученце?!

А онази вече приближи до него.

— Това веднага може да се провери, мъничкият ми! — уж беше ласкава тя. — Наистина ще ти отиват тия нещица!

От изумление Мъхеста брада не можеше да си поеме дъх, нямаше сили да помръдне. Затвори очи от ужас. И тогава усети как нашийникът опаса гърлото му, после се проточи и верижката.

— Е? Как е? Стяга ли те?

Мъхеста брада преглътна.

— Стяга ми гърлото — оплака се той.

— Ще свикнеш постепенно — отвърна дамата и дръпна верижката към себе си. — С всичко се свиква на тоя свят!

Мъхеста брада най-после отвори очи и умолително погледна към нея.

— Знаете ли — отчаяно започна той, — на малките деца им слагат ремъци, когато се учат да вървят. Те се закрепят около гърдите и помагат на малкото дете да се държи здраво на нозете си. Не бихте ли купили и за мен такова нещо? Ще изглеждам по-солиден.

Но това предложение не се хареса на домакинята.

— Че ти какво дете си? — възрази тя. — Стъпваш здраво и правилно, не е ли така? Я си помисли само как би изглеждал с брада като на старец, пък с бебешки ремъци? Най-малкото смешно би било!

Мъхеста брада и без друго си знаеше — няма смисъл да спори с нея. Тя беше от ония, които играят по гайдичката си. Не е лесно да я отклониш, щом нещо си е наумила.

— Разбира се, трябва да ти сложа намордник — добави тя.

— Как? — извика Мъхеста брада. — Но защо?

— Ще изглеждаш съвсем добре — мило го успокои дамата.

Мъхеста брада решително би се възпротивил, но онази с мигновено движение му нахлузи намордника през главата. Сега устата му беше здраво стисната и той не можеше дори да гъкне. Волю-неволю трябваше да се примири с наложеното от нея положение и те най-после излязоха на разходка.

Отправиха се към парка.

— Надявам се, че ще съумееш да се справиш с верижката — обади се дамата. — Главното е да не се дърпаш напред, иначе нашийникът ще те стяга.

Тя обаче крачеше бързо и Мъхеста брада едва я догонваше.

Доста повървяха и Мъхеста брада внезапно осъзна, че никой не му обръщаше внимание. Забелязваха го наистина, но хората бяха много по-различни отпреди. Те просто се засмиваха. Но никой не го спря за автограф, нито някой изрази уважението си към него.

„Да, залезе славата ми — окая се Мъхеста брада. — Колко мимолетно е всичко на този свят!“

Естествено, Мъхеста брада не знаеше истинската причина. А и как да се досети, че в града е пристигнал най-високият човек на света, който сега беше център на вниманието и събираше всички почести. А Мъхеста брада отдаваше промяната у хората на верижката и намордника, с които го влачеха сега по пътя.

„Не може да се разчита на славата — размишляваше Мъхеста брада. — По-важното е човешкото достойнство!“

Достойнството трябва да се опази. Редно е да държиш сметка за самия човек, а не за прославата му. Достойнство и пак достойнство, дори когато угасне славата! Макар и на верижка, както той сега!

Не е лесно, разбира се! Дори и за кучетата верижката е изпитание. За намордника да не говорим.

Така или иначе, Мъхеста брада реши поне засега да не окайва съдбата си.

Тъжният поток от мисли секна.

Природата! Истинската, жива природа!

Бяха стигнали в парка.

Сега дамата стана по-внимателна, защото в парка Мъхеста брада изведнъж забърза напред и опъна верижката.

— Потърпи малко! — сопна му се тя. — Забрави ли какво ти казах за верижката! Не се дърпай такъв!

Мъхеста брада забави крачка и поеха из алеите, които се виеха сред дървета и храсти.

— Чудесен парк! — обади се дамата. — Прелестно място за отдих и размисъл!

Вървяха съвсем бавно и дамата току се спираше, за да може Мъхеста брада да вдъхне аромата на разцъфналите из лехичките цветя.

— Почти всички водят кучетата си на разходка тук — осведоми тя Мъхеста брада. — Трудно е да се намери по-добро място за домашните любимци. Когато моята Жужа беше жива, идвахме дори по два пъти на ден.

Дамата се разбъбри. Говореше за парка, за своето кученце Жужа и за какво ли не още. Мъхеста брада я слушаше с половин ухо. Тайничко пъхна ръка под брадата си и заопипва нашийника. Къде ли беше закопчалката?

Ако можеше да я напипа и да се откопчее… От едната страна е лехата с цветя, но от другата… За миг ще потъне из гъсталака, тия чудесни храсти тъй ще го скрият, че… Колкото и да го търси тая жена, никога няма да го хване пак!

Не напипа никаква закопчалка. Гола каишка! Случайно или не, но закопчалката беше обърната отзад на тила. Да можеше да извие нашийника, да го смъкне отпред! Да става каквото ще, трябваше да го направи!…

— Какво има? — рязко и заплашително прозвуча гласът на дамата.

Мъхеста брада потрепера и дръпна ръката си.

— Не си струва да опитваш — ехидно му обясни тя. — Закопчалката е чак на тила ти.

Мъхеста брада се убеди в правотата й. И какво от това? Не можеше да се освободи и толкова. Или поне засега.

Продължиха разходката си. Мъхеста брада знаеше, че е безполезно да крои планове за бягство тъкмо в този момент.

По едно време се зададе един възрастен човек, придружен от огромно куче със страхотно грозна морда.

— Това е дог — обади се дамата. — Най-едрото куче на света.

Когато приближиха до тях, старецът спря и догът последва примера му. Човекът впи очи в Мъхеста брада, кучето му също.

— Извинете — обърна се старецът към дамата, — чиста порода ли е?

Ставаше дума естествено за Мъхеста брада.

Догът завря ужасната си муцуна в Мъхеста брада и съвсем неприлично взе да го души.

„Затова се казва, че кучето е като стопанина си! — с лоши чувства си помисли Мъхеста брада. — И двамата са от един дол дренки.“

Но дамата не изглеждаше засегната от въпроса, който, макар и неприличен, просто й се хареса.

— О, моето дребосъче е чистокръвно — похвали се тя.

— Бихте ли ми казали откъде може да се намери? — разпитваше по-нататък старецът. — Искам да си имам такова кученце!

— За съжаление то е единствен екземпляр — усмихна се дамата. — Оригинален представител на своя род, ако мога да се изразя по-точно.

— Ах, значи тъй! — отвърна старецът и лицето му посърна. — А вече си мислех, че е възможно да се сдобия с подобно същество.

— Но това наистина е невъзможно — пак се усмихна дамата. — Никъде не може да се намери друг Мъхеста брада. Имате си чудесен дог!

— Разбира се! — избоботи старецът и продължи по своя път.

Догът избоботи като него и го последва.

— Видя ли? — победоносно възкликна дамата. — Той си има чудесен дог и въпреки това ми завидя за теб!

Продължиха да се разхождат и навлязоха дълбоко в парка. Кучетата ставаха все повече. И изглеждаха все по-колоритни.

— Виж — посочи дамата едно кученце. — Френска болонка, изключително рядък екземпляр. То е като сянка на господаря си, не може да живее без него.

Мъхеста брада долови в гласа й особена нежност.

— Моята Жужа също беше френска болонка.

Известно време те вървяха мълчаливо, после дамата пак взе да му показва различните породи кучета.

— Нюфаундлендско — посочи тя едро куче, черно като смола и с гъста козина, което мина наблизо. — Най-добрите плувци на света. Умеят да спасяват хора.

— М-м-м! — кимаше с глава Мъхеста брада.

— А това е ирландски сетер — показа тя високо, с големи провиснали уши ловджийско куче. — Онова до него е пудел, страшно весело същество. А това…

Гласът на дамата внезапно секна.

Мъхеста брада смутено вдигна очи към нея.

— Да се връщаме! — яростно прошепна тя. — Бързо вкъщи!