Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (5)

Неочакваната гостенка

Луксозният апартамент напълно заслужаваше името си. Стаите наистина бяха две, имаше всякакви удобства и даже стъклена гарафа с вода, която Полуобувка пресуши на един дъх.

— Все си е по-добре от чешмяната вода — победоносно се огледа той, сякаш наистина не беше пил само вода.

Мъхеста брада застана пред огледалото в огромна позлатена рамка и се зае да сресва разрошената си брада. А Маншон тръгна да разглежда картините по стените.

Още от дете той обичаше рисунките, особено тия, които изобразяваха животинския свят. Затова остана приятно изненадан, когато забеляза голяма цветна картина с три мечки в дълбокия лес.

— Три мечки! — възкликна Маншон. — Представете си само! Три мечки заедно!

— Луксозен апартамент, няма що! — разсъди и Полуобувка.

— Навярно в другите стаи мечките са по-малко!

Обади се и Мъхеста брада:

— Мечките оредяват из нашите гори. Хубаво е, че поне по картините можем да ги видим.

— Жалко, че навремето не успях да се изуча за художник — въздъхна Маншон, а в гласа му прозвучаха скрити нотки на печал. — Толкова е хубаво да се рисуват мечки и всякакви други живи същества.

— Би могъл и сега да опиташ — успокои го Мъхеста брада.

— Никога не е късно да се учи!

— Ще трябва да започнеш с по-примитивни представители на животински свят — продължи мисълта на Мъхеста брада Полуобувка. — С дъждовни червеи например. А щом ти провърви, заемаш се и с по-сложни рисунки. Аз не бих се изненадал ни най-малко, ако накрая успееш и кенгуру да ни нарисуваш.

Но Маншон безнадеждно махна с ръка.

— Ох, оставете! Минало ми времето то! Не ме утешавайте — едва не изхлипа той.

Полуобувка пристъпи към него и дружески положи ръка на рамото му.

— Няма за какво да жалиш, скъпи приятелю — ободри го той. — Вярно е, че не си художник, но затова пък ти си поет. Стига да поискаш, ще напишеш стихове и за дъждовния червей, и за кенгуруто.

— Вярно е — плахо се усмихна Маншон. — Честно казано, словото ми се удава. Но, от друга страна, стиховете трудно биха ме прославили.

— Зарежи това, скъпи Маншон! — едва не се разлюти Мъхеста брада. — Не ти ли дойде до гуша от славата ни? Дебне ни на всяка крачка! Имаме слаба надежда поне тук да си отдъхнем от нея.

Но едва издумал, и телефонът на писалището иззвъня. Беше толкова неочаквано, че приятелите потрепераха от изненада. После се взряха с недоумение един в друг.

— Чудесна почивка, няма що! — разлюти се Полуобувка. — Дрънчи като хлопка на дива коза!

— Няма да се обаждаме — отсече Мъхеста брада. — Нищо добро няма да излезе от това!

— … Шест… седем… осем… девет… — броеше иззвъняванията Полуобувка.

— Кой ли може да е? — зачуди се Маншон.

Мъхеста брада сви рамене.

— … тринайсет… четиринайсет… петнайсет… — продължаваше да брои Полуобувка.

Но който звънеше, беше упорит и не оставяше слушалката.

— … осемнайсет… деветнайсет… двайсет…

— Може да е грешка — изрази надежда Маншон.

Мъхеста брада отново сви рамене.

— … двайсет и четири… двайсет и пет… двайсет и шест… двайсет и седем… — не млъкваше Полуобувка.

Нервите им не издържаха. Тримата едновременно се устремиха към телефона.

Полуобувка се оказа най-пъргав и сграбчи слушалката:

— Ало!

— Ало-о-о! — дочу се приятен женски тембър толкова ясно, че дори Мъхеста брада и Маншон разбираха думите. — Стаята на смелчагите ли е?

Грешка нямаше.

— Не стая, ами луксозен апартамент с три мечки — важно обясни Полуобувка. — Откъде се обаждате?

— Тук съм, долу, във фоайето на хотела — отвърна непознатата. — Незабавно трябва да се видя с вас.

— По какъв въпрос? — опита се да я отклони Полуобувка.

— По много важен! — прозвуча отговорът.

Полуобувка се извърна озадачен към Маншон и Мъхеста брада, но и те изглеждаха съвсем объркани.

— Коя ли може да бъде? — прошепна Мъхеста брада. Същото повтори в слушалката Полуобувка, но съвсем не шепнешком.

— Коя сте вие?

Въпросът прозвуча рязко и неучтиво, но непознатата не изглеждаше да е засегната.

— Веднага идвам при вас — отвърна тя. — Ще се видим!

Трак. И от слушалката зазвучаха къси сигнали.

— Ало! — развика се Полуобувка.

Сигналите продължаваха.

— Остави тая слушалка — обади се Маншон.

— Значи тя идва! — чудеше се Мъхеста брада.

Полуобувка кимна:

— Да почакаме!

Не се наложи да чакат дълго. След няколко минути на вратата се почука.

— Моля! — подвикна Полуобувка.

Непознатата влезе.

Беше добре облечена дама на средна възраст и с приятна външност. Би изглеждала много по-добре, ако не беше тъй силно гримирана. На ушите й висяха големи златни обеци, по пръстите проблясваха скъпоценните камъни на пръстените й, а на китките й звънтяха сребърни гривни.

— Здравейте, мои малки приятели! — каза тя мило усмихната. — Видях пред хотела автомобила ви и реших, че сте се настанили тук!

Маншон непохватно й махна да заеме креслото, тя седна, съзря картината с трите мечки и изведнъж занарежда с печален гласец:

— Ако знаехте само колко съм самотна!

— О-о! — съчувствено възкликна Маншон. — И аз бях тъй самотен! Прекрасно ви разбирам! Вие пишете ли си писма?

Дамата поклати глава.

— Не, не! — отвърна тя. — И през ум не ми е минавало. Ако трябва да съм откровена, това е работа за ученици и писатели. В края на краищата написаното е застинало навеки слово, а аз съм жадна за разговор очи в очи. Затова и дойдох при вас.

— Само да си побъбрим ли? — изненада се Мъхеста брада.

— Не, разбира се! — продължи тя. — Ако трябва да съм откровена докрай, не съм дошла само за едната приказка. Дълго време имах кученце, едно очарователно същество, но остаря и угасна от слабост. Сега идвам да разбера дали някой от вас няма да ми го замести.

— Да замести кученцето?… — смая се Мъхеста брада.

— Именно — хитро се поусмихна дамата, като внимаваше все пак да бъде особено любезна. — В това е целият въпрос.

В стаята се възцари дълбока тишина.

— Извинете — обади се най-после Маншон. — Как така кученцето ще е ваш събеседник? Животните не разсъждават, а и кучетата не говорят.

— Разбирате ме съвсем едностранчиво, драги мой — пак се усмихна дамата. — Не е задължително събеседникът да умее да говори. Важното е да те слуша, а моето кученце правеше тъкмо това.

И отново мълчание, нарушено този път от дамата.

— Имам установени навици — подхвана тя. — От моя страна всичко ще бъде много коректно.

И тя внимателно се взря в смелчагите.

— Ей този от вас, с брадата, ми харесва най-много — кимна тя към Мъхеста брада.

— Какво? — не повярва на ушите си Мъхеста брада. — За мене ли се отнася?

— Да, да — повтори тя. — Вие сте толкова екзотичен! Просто жива ваза с цветя!

После изви очи към Полуобувка и Маншон и добави:

— Много ви моля да не се засягате. Предпочитам брадатия ви приятел, но съвсем не искам да ви обидя. Разберете ме добре, не мога да взема и трима ви. Жилището ми е малко.

— Извинете — най-после продума Мъхеста брада. — Преди всичко бих искал…

— Разбирам, разбирам — прекъсна го дамата. — Вие сте едно приказно човече, нали? Тъкмо поради това ви искам! Виждате ли, има хора, които отглеждат куче или коте, папагал или костенурка, хамстер или морско свинче. Но честна дума, досега не съм чула някой да си има приказно човече. Това е твърде оригинално, не съм ли права?

Мъхеста брада трескаво размисляше как да надхитри тази жена, но този път мъдростта му беше безсилна. Нищо не му идваше на ум, затова пък думата взе Маншон.

— Когато си самотен, налита те безсъние — подхвана той. — Вярвам, че и вие имате своите безсънни нощи, ако наистина сте самотна, както казахте.

— Да — потвърди дамата. — Безсънието наистина ми причинява много грижи.

— Ето виждате ли? — продължи мисълта си Маншон. — Работата е в това, че Мъхеста брада спи само на чист въздух. Нощем вие въобще няма да имате възможност да разговаряте с него и безсънието ви изобщо няма да изчезне.

Полуобувка мигом схвана накъде бие Маншон и побърза да се намеси в разговора:

— Мъхеста брада няма да остане дори и в този луксозен апартамент. Ще спи на двора тази нощ.

— Наистина ли? — вдигна вежди дамата. — Странен навик. Но човек може да се отучи от много и най-различни привички.

Междувременно Мъхеста брада най-после се съвзе.

— Никога няма да изоставя приятелите си — решително заяви той. — Тримата няма да се разделим за нищо на света, ще споделяме заедно скърби и радости.

— Много добре го каза! — трогна се Маншон и скришом избърса една сълза.

И Полуобувка не остана безразличен.

— Нашият Мъхеста брада е истински другар — обърна се той към дамата. — Вие се погрижете да си вземете ново кученце. Или да речем, морски лъв… или бог знае още какво!

Жената видимо се засегна.

— Вие не ме учете, млади момко! — сопна се на Полуобувка тя. — Шавайте с пръстите на краката си, колкото си щете, но устата си дръжте затворена. Дали ще си взема у дома морски лъвове или морски змей, остава лично моя работа!

— Извинете, моля! — побърза да я успокои Маншон. — Убеден съм, че Полуобувка съвсем не искаше да ви обижда. Лично аз с удоволствие бих рисувал моржове. За съжаление не ми се удаде случай да уча рисуване и всичко остава една несбъдната мечта.

Мъдрите думи на Маншон видимо оказаха въздействие.

— От мечтите няма вреда — вече съвсем спокойно отвърна дамата. — Особено са необходими те на всеки самотник.

И тя стана от креслото, оправи пред огледалото къдриците си и тихо произнесе:

— Отивам си! Довиждане, скъпи мои!

— Довиждане — отвърнаха в хор смелчагите.

Вратата се отвори и затвори след нея. Отиде си! Приятелите останаха смълчани. В този момент телефонът отново иззвъня — екливо и неочаквано, както преди малко.

Полуобувка грабна слушалката.

— Стаята на смелчагите ли е? — прозвуча непознат женски глас.

— Не! Това е гнездо на мечтите! — отвърна Полуобувка. И пусна слушалката върху вилката на телефона.