Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Jälle need naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012 г.)
Корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга първа

Приказна повест

Второ преработено издание

 

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

 

Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова

Художник: Веселин Праматаров

Редактор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат Полиграфичен комбинат „Д. Благоев 2“ ЕООД, София

Издателство „Дамян Яков“ София, 1997

 

 

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга втора

Приказна повест

Второ преработено издание

 

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

 

Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова

Художник: Веселин Праматаров

Редактор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат Абагар ЕООД, Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“ София, 1998

История

  1. — Добавяне

Ужасното произшествие в гората

Малкият автофургон на Маншон се носеше по пътя с висока скорост. Смелчагите бързаха за морето. Жадуваха за почивка. Копнееха за тихия плисък на вълните, за глътка свеж въздух.

— О, море! Море! Мое море! — затананика Полуобувка някаква песничка, дочута кой знае кога.

Но не довърши. Якичка — кученцето на Маншон — внезапно вирна муцунка и тревожно зави.

Слънцето прежуряше. Вече се чувстваше приближаването на есента, но този ден беше твърде горещ. Навярно и морската вода идеше да бъде топла.

Озоваха се в гора. Никога не бяха идвали по тези места. Маншон спря колата си и заби нос в картата.

— Пътят прави широк завой — обясни той. — През гората е поне три пъти по-направо, но…

— През гората! — зарадва се Мъхеста брада. — Много обичам да пътувам през гората.

— Добре би било — измънка Маншон, — но за съжаление нямаме точна карта. В гората можем да попаднем в затънтено място и, как да се изразя… ще се движим опипом, като с вързани очи.

Но Полуобувка подкрепи Мъхеста брада.

— Направо е по-добре — разпали се той. — Не може да се живее само с географски карти!

Маншон обаче не беше убеден.

— Никога не се знае накъде ще те отведе един горски път — предупреди той.

Но ентусиазмът на Полуобувка ни най-малко не се повлия от здравия разум на Маншон.

— Всички пътища водят към морето — повиши глас той. — Не си ли чувал тази поговорка?

Вместо да отговори, Маншон пак заби нос в картата.

— Зад гората вдясно се намира морето — накрая обясни той. — А вляво има голямо блато. И друга поговорка знам — всички пътища водят в блатото.

— Не съм я чувал — бързо отвърна Полуобувка.

Маншон се усмихна и сгъна картата.

— Добре! Нека минем през гората, щом и двамата искате.

— Да се отбием и при блатото — обади се Мъхеста брада. — Ще си наберем блатни боровинки. Те виреят по влажните места и там трябва да има много от тях. Когато бях малък и се къпех по-често, в брадата ми растяха и блатни боровинки. Трябва да ви кажа, че те са най-вкусните от всички боровинки на света.

— Чудесно! — примляска Полуобувка. — Разбира се, че ще си наберем блатни боровинки.

Маншон внимателно, но твърдо се противопостави.

— Край блатото трябва да се движим с вериги на колелата — обясни той. — Освен това ние сме тръгнали към морето, а не на излет за боровинки в блатото.

Този път Маншон беше тъй убедителен, че Полуобувка и Мъхеста брада не посмяха да му възразят.

Маншон даде газ. Пътуваха още малко по магистралата, след което завиха по един път през гората.

Мъхеста брада смъкна стъклото.

— Какъв въздух! — възторжено извика той. — Ухание на гора!

Мъхеста брада направо призна, че предпочита гората пред морето. Безразлично му е колко дълго ще пътуват натам, стига да пътуват все през гора.

С тихо боботене автофургонът на Маншон навлизаше все по-дълбоко в горските дебри. Гора, прекрасна гора… Каква красота и спокойствие ги обкръжаваха! Смелчагите се взираха през стъклата и не усещаха как се изнизва времето. Денят гаснеше. Маншон забеляза един ручей край пътя и удари спирачките.

— Нямаме вода и трябва да си налеем — заяви той.

Така беше. Бяха тръгнали набързо от града и големият гюм за мляко, в който носеха вода, сега беше полупразен.

Маншон стана от седалката, грабна кофата и слезе от колата. Полуобувка и Мъхеста брада го последваха — да се поразтъпчат и да глътнат въздух. Но какво ставаше с Якичка?

Наистина странно! Кученцето застана пред отворената врата и жално заскимтя.

— Вижте го — пръв забеляза Мъхеста брада. — Трепери горкичкото!

— Трепери ли? — угрижи се Маншон. — Да не би да има температура?

Полуобувка опипа нослето на Якичка.

— Няма температура — каза той. — Обаче ноздрите му са разширени.

Якичка дишаше на пресекулки, сякаш надушваше чужда миризма, твърде неприятна за него.

— Има нещо във въздуха — обади се Мъхеста брада.

Маншон се пресегна и погали Якичка по гърба.

— Не бой се, миличко! — нежно рече той. — Ще гребна вода и начаса̀ се връщам!

Кученцето се успокои и Маншон с кофата в ръка заситни към ручея.

И ето какво се случи!

Като изпод земята пред Маншон изскочи някакво куче. Огромен звяр с жълто-сива козина, подвита опашка и щръкнали остри уши. Очите му горяха със зли пламъчета.

— Прилича на вълк — прибеля Полуобувка.

Мъхеста брада отвърна:

— Вълк е наистина!

Ето, значи, защо… Точно така, Якичка се беше уплашил… Кученцето бе усетило близостта на звяра. Ах, да бяха по-внимателни!

— Къци-къци! — помами Маншон вълка.

Но едва издумал, и… всичко стана много бързо!

Маншон се простря на земята, кофата подскочи високо и с дрънчене се търкулна наблизо. Вълкът захапа дрехата на Маншон, метна го на гърба си и мигом изчезна. Скри се в храстите на отсрещния бряг.

Полуобувка, бял като платно, посегна за прашката в джоба си, но вече нямаше по кого да стреля. Мъхеста брада стоеше като закован и с празен поглед се взираше натам, където само до преди миг се намираха Маншон и вълкът.

— Якичка! — викна Полуобувка.

А кученцето беше вече до него. Нима вълкът толкова се беше отдалечил, че миризмата му не плашеше Якичка?

— Търси Маншон — прошепна Мъхеста брада.

Якичка завря нос в земята и старателно задуши. Там, откъдето Маншон бе тръгнал към ручея, кученцето пое по следата.

Мъхеста брада и Полуобувка напрегнато го проследиха с очи.

Но Якичка спря и заджафка уплашено.

— Следите на Маншон прекъсват — обади се Полуобувка.

— Вместо следи от Маншон трябва да потърсим отпечатъци от вълчи лапи — разсъди Мъхеста брада.

Якичка още веднъж лавна, но не се реши да продължи нататък.

— Колебае се — обясни Полуобувка.

Мъхеста брада кимна.

— Бори се със себе си — каза той. — Сега всичко зависи от това, кое чувство ще надделее — любовта към стопанина или страхът от звяра!

Кученцето заскимтя жаловито. Козината на гърба му настръхна.

— Събира смелост — предположи Полуобувка.

Якичка колебливо пристъпи напред и бавно пое по следите на вълка.

— Ами ние? — стресна се Мъхеста брада. — Какво ще правим ние сега?

Онова, което плашеше Якичка, ужаси и самите тях! Точно същият въпрос! Бояха се от вълка — и още как! Но Маншон… той беше най-добрият им приятел.

— Да вървим! — реши се Полуобувка.

Точно така! Последваха Якичка. Сърцата и на двамата смелчаги биеха до пръсване.

Край ручея Якичка объркано спря.

— Следите свършват — каза Мъхеста брада.

— Вълкът е минал на другия бряг — предположи Полуобувка.

Якичка, изглежда, реши същото. Миг колебание, след което кученцето скочи във водата и заплува към другия бряг. За съжаление там не откри следите на вълка и скоро се върна при Полуобувка и Мъхеста брада.

Никакви следи!

— Край! — обади се Полуобувка с разтреперан гласец. — Какво мислиш ти, Мъхеста брада? Има ли все още някаква надежда?

Но Мъхеста брада не можеше дума да издума. Мислеше за горския вълк. За острите бели зъби, които захапаха дрехата на Маншон. И какво щеше да последва… Не, по-добре да не размишлява над всичко това! Каква ти надежда тук!

i_otnovo_manshon_pic19.png