Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (15)

Преследването

Дамата се врътна назад и хукна да бяга, като повлече след себе си и Мъхеста брада.

А той не разбра какво става. Уплаши ли я нещо? И как тъй най-после и тя загуби самообладание?

„Ама работа! — окая се Мъхеста брада. — Сега пък ще ме удуши, дърпа верижката и не мисли за нищо.“

Но жената тичаше с все сила.

В този момент до Мъхеста брада стигна познат глас:

— Мъ-хес-та бра-да-а!

И още един, също тъй мил на сърцето му гласец:

— Мъхеста брада-а-а! Почака-а-ай!

Тръпки го побиха! Маншон и Полуобувка! Най-после!

Опита се да извие глава назад. И макар дамата да го влачеше безмилостно, удаде му се да ги зърне.

Ето ги! Ясно видя как Маншон и Полуобувка се носят като вихър след тях. И някакво кученце! Откъде ли се е взело? Ех, куче като куче! Няма никакво значение! Скъпи приятели, побързайте!

Маншон и Полуобувка тичаха с все сила. Опънало верижката, кучето им лаеше и те все повече се приближаваха. Но и дамата не губеше време. Наистина беше в чудесна форма, не й личеше да се е уморила. Търчеше като вихър и безмилостно влачеше Мъхеста брада след себе си.

— Ча-а-ка-а-ай! — Гласът на Полуобувка.

После и Маншон:

— Спри се, сто-о-ой!

Чудесно казано, но как да ги дочака? Дамата дърпаше верижката и нямаше намерение да слуша никого.

Трябваше да предприеме нещо! Сега, когато спасението беше тъй възможно, както никога преди! Не можеше да остане само наблюдател! Що да стори? И как точно?

Миг размисъл — и се реши! Просна се по лице на земята и сега жената наистина трябваше да го влачи. А това не беше лесно за нея. Забавяше бягството й.

За Мъхеста брада също не беше твърде приятно. Дърпаше с две ръце верижката си, за да не се удуши наистина. Коленете и лактите му се ожулиха, но кой ти гледа! Важното беше да се спечели време! А Маншон и Полуобувка приближаваха ли, приближаваха.

Дамата спря и се огледа.

— Мъхеста брада! — гневно подвикна тя. — Ставай веднага!

Но Мъхеста брада не я чуваше. Опрял ухо в земята, слушаше единствено звънкия лай на кученцето. Маншон и Полуобувка идваха! Сърцето му биеше ускорено. Те са тук! Все по-близо! И ще го спасят от плен!

— Мъхеста брада, ставай! — отново се развика жената.

Гласът й прозвуча грозно, но Мъхеста брада дори не трепна. Само изви глава и погледна назад.

Стотина метра, но повече!… Стотина метра го отделяха от свободата. Полуобувка се беше откъснал напред. Маншон с дебелата си дреха би изостанал още повече, ако не се държеше здраво за верижката на кученцето си, а то просто го влачеше след себе си. Чудесно същество! И как тичаше! Истинско куче, решило да помогне на стопанина си…

Дамата също се обърна и мигом разбра, че всяко забавяне ще й струва скъпо. Досети се, че Мъхеста брада се надява на приятелите си и затова не помръдва. Наведе се, грабна го на ръце и полетя.

Колкото да се извиваше и да риташе Мъхеста брада, нищо не помогна. Тя здраво го притискаше в прегръдките си и все тъй тичаше ли, тичаше!

Но Мъхеста брада с радост забеляза, че скоро тя задиша по-тежко. И макар да беше твърде лекичък, все пак на нея не й беше лесно да бяга с него на ръце. Ох, веднъж да ги настигнат Полуобувка и Маншон!

Мъхеста брада не можеше да стори нищо повече. Яките ръце на тази жена го държаха в желязна прегръдка. Успя единствено да извие поглед над рамото й и да наблюдава какво става зад тях.

О, свобода! Скъпа, свидна дума! Полуобувка и Маншон бяха съвсем наблизо. Надеждата на Мъхеста брада растеше с всеки миг. Сега той ясно виждаше лицата на приятелите си. И тяхната твърда решимост да го освободят. Надеждата му крепнеше!

Паркът свърши. Пред тях се ширна шумна улица.

„Ако не тук, то поне на улицата Маншон и Полуобувка ще заловят тази вероломна жена!“ — утешаваше се Мъхеста брада.

Имаше основание да се надява — силите й явно секваха. Препъна се на няколко пъти, крачката й ставаше все по-несигурна.

— Проклети смелчаги! — на пресекулки гълчеше тя. — Разбойници!

Стъпиха на тротоара.

— Мъхеста брада! — проехтя гласът на Полуобувка. — Още миг и сме при тебе!

И с просто око се виждаше, че те всеки миг щяха да дотичат. Двайсетина крачки, не повече.

Но ето какво се случи!

По улицата се зададе такси. Свободно такси!

Щом го зърна, дамата пое дълбоко дъх и възвърна предишната си сила. Хвана здраво Мъхеста брада с лявата си ръка, а с дясната замаха припряно. Таксито спря. И додето Мъхеста брада се опомни, намери се на задната седалка на таксито.

— Къде отиваме? — запита шофьорът.

Дамата назова адреса.

Но преди още шофьорът да даде газ, някой диво заудря по стъклото. Полуобувка! След миг се появи и Маншон.

— Да ги взема ли? — изви очи шофьорът назад.

— Не, не! — отвърна дамата. — Те не са с нас, нямаме нищо общо. Хулигани! Подгониха ни още в парка!

— Ясно! — кимна шофьорът.

И таксито потегли.

Мъхеста брада беше зашеметен. Нима всичко свърши? И никаква надежда? Маншон и Полуобувка бяха тук, отделяше ги само стъклото на автомобила…

И Мъхеста брада забеляза, че откъм неговата страна стъклото е дори отворено. Съвсем до него, отворено… Неочаквана мисъл му вдъхна нови сили. Откъсна боровинка, метна я незабелязано навън.

Маншон и Полуобувка, които безпомощно гледаха след таксито, забелязаха, че от него падна нещо.

Какво ли е? Може би Мъхеста брада им даваше знак? Трябваше да е нещо съвсем дребно, дори не успяха да го открият веднага.

Маншон и Полуобувка побързаха напред, като не отделяха очи от асфалта. Якичка също усети, че нещо се търси, и завря нос в уличното платно.

Изведнъж Полуобувка извика:

— Боровинка!

Наведе се, взе боровинката и я показа на Маншон.

— Да-а! — изломоти Маншон. — Боровинка като боровинка!

— Току-що откъсната! — подчерта Полуобувка.

Те се спогледаха.

Умълчаха се замислени, после Маншон попита:

— Чел ли си приказки като дете?

Полуобувка закима.

— Естествено! Цели томове! — похвали се той.

— В такъв случай навярно се досещаш какво означава тази боровинка? — продължи Маншон. — Когато в приказките отвличат някого, той хвърля нещо, за да остави следи. Трошици или камъчета, а при нас сега — боровинки!

— И обикновено птиците изкълвават трошиците, както може да се случи и с нашите боровинки сега — уточни Полуобувка.

— Именно! — съгласи се Маншон. — Това става не само в приказките, но и наяве. Да побързаме! Ще проследим Мъхеста брада, додето птиците още не са се усетили да налетят насам.

— Мислиш ли, че Мъхеста брада ще успее докрай да ни посочи пътя? — усъмни се Полуобувка.

Маншон беше повече от сигурен.

— Не бива да подценяваме Мъхеста брада — важно каза той. — Пък и боровинките са му под ръка!

Нямаше за кога да губят време. Знаеха посоката, в която се изгуби таксито. Но по-нататък всичко зависеше от това, дали ще открият нови боровинки. Тези плодове, които сега означаваха толкова много за тях. Не само ги водеха по верния път, но представляваха поздрав от скъпия приятел.

След някое време Полуобувка каза:

— Дано само тази жена не отмъкне Мъхеста брада на другия край на града. Ходилата ми се подбиха днес от тичане!

Маншон също беше крайно уморен, дори повече от Полуобувка. От карането на автомобил той съвсем беше отвикнал да ходи пеша. А и нямаше защо да се чудят — Маншон и Полуобувка бяха минали едва ли не през целия град. Първо от магазин на магазин за подходяща верижка и когато най-после я купиха, пак пребродиха града, докато открият парка. И тук се натъкнаха на Мъхеста брада. Преследването изцеди силите им докрай. Разочарованието просто ги уби. Всичко случило се дотук беше добре дошло за преяждането на Якичка, но не и за тях двамата.

Но кой ти гледа умората — Маншон и Полуобувка вървяха напред. Сега, когато бяха зърнали Мъхеста брада и особено печалното му лице през стъклото на автомобила, просто не можеха да спрат издирването.

— Боровинка! — провикна се Полуобувка. — Още една!

Бяха стигнали до кръстопът. Полуобувка откри правилната посока по боровинките и това им вдъхна нова увереност.

Следващата боровинка я видя Маншон. После отново Полуобувка. Нямаше съмнение, бяха на прав път. Умората сякаш вече не тегнеше на плещите им, крачките им станаха по-твърди.

— Стоп! — извика Полуобувка.

Цяла шепа горски плодове! И точно на това място! Какво означаваше? Защо го беше направил Мъхеста брада?

— Едно, две, три — броеше Полуобувка. — Седем, осем, девет… единайсет, дванайсет… Двайсет!

Маншон и Полуобувка озадачено се взираха един в друг.

— Навярно Мъхеста брада е решил, че повече няма да му трябват — предположи Маншон.

— Следователно е пристигнал — досети се Полуобувка.

— Хвърлил е цяла шепа боровинки и разни горски плодове, за да не отминем случайно това място — размишляваше на глас Маншон.

И тъкмо тогава съзряха цял наниз от горски плодове и боровинки, който водеше през улицата към входа на един многоетажен блок.

— Ясно! — отсече Полуобувка. — Значи тук го крият скъпия ни Мъхеста брада!

— Булевард „Свобода“ — прочете на глас Маншон. — Номер девет.

Полуобувка поклати глава:

— Булевард „Свобода“! Истинска подигравка. Да бъдеш пленник на една жена тъкмо на булевард „Свобода“.

Както и да е, но сега вече знаеха къде се намира Мъхеста брада. Вдигнаха глави и заоглеждаха прозорците на жилищния блок. В този момент на третия етаж един се отвори и от него провисна голяма чанта на дълъг прът.

— Странно! Откога хората държат тъй чантите си? — зачуди се Полуобувка.

В нозете им тупна нещо. Боровинка! И падна точно от онази чанта!

Естествено Маншон и Полуобувка не можеха да знаят, че още от прага Мъхеста брада се престори на крайно уморен и си даде вид, че заспива. И когато уж захърка, на домакинята не й остана друго, освен да го сложи в чантата и да го изнесе, както обикновено. Тъкмо на това тайно се беше надявал и Мъхеста брада. Маншон и Полуобувка нямаха представа, че приятелят им откъсна и хвърли последната боровинка от брадата си, след което наистина се унесе в дълбок сън, капнал от всичко преживяно. Колко беше нависоко! Най-важното предстоеше — как можеха да измъкнат Мъхеста брада от оная чанта там? По какъв начин и как?… До Мъхеста брада не би стигнал и най-високият на света…

— Трябва да се посъветваме с някого — разсъди Полуобувка.

Но с кого?

Сетиха се за Волдемар. Единственият в този град, комуто можеха да се доверят. При това бяха му обещали да го посетят в болницата. Той сигурно ги чакаше вече. Нали и Волдемар нямаше нито роднини, нито приятели в тоя град. Никой освен тях не би го навестил.