Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Ciociara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Набиране
Гергина

Източник: http://bezmonitor.com

 

Второ преработено издание

Излязла от печат през март 1985

„Народна култура“ — София

Редактор Бояна Петрова

Коректор Стефка Добрева

 

„Bompiani“, Милано, 1957

La Ciociara

История

  1. — Корекция

ГЛАВА ПЪРВА

Ех, че хубави времена бяха ония, когато се омъжих и напуснах родното си село, за да отида в Рим! Знаете ли какво казва песента:

Зажени ли се чочарка

един взема връвта, друг чочата…

Но аз дадох всичко на мъжа си — и връвта, и чочата, защото ми беше мъж и ме заведе в Рим, и защото бях доволна, че отивам там, без да зная, че тъкмо в Рим ме очаква нещастието.

Тогава лицето ми беше кръгло, очите черни, големи и със съсредоточен поглед, косите ми, също черни, се спускаха над очите ми и бяха сплетени на две стегнати плитки като въжета. Устата ми беше кораловочервена, а като се засмеех, лъсваха два реда бели, правилни и гъсти зъби. Тогава бях силна, ходех изправена и можех да нося на саръка до петдесет кила.

Родителите ми бяха селяни, но ми стъкмиха чеиз като на гражданка. От всяко нещо по тридесет парчета: тридесет чаршафа, тридесет калъфки, тридесет кърпи за лице, тридесет ризи и тридесет чифта гащи. Всичко беше хубаво, от тежък лен, който мама изтъка на стана си, а някои от чаршафите ми бяха везани с най-хубавата бродерия. Имах и корали от по-скъпите, тъмночервени, наниз от корали, златни обици с корал, златен пръстен с корал, та дори и красива златна брошка, и тя с корал. Освен тях получих и някои семейни накити — един медальон с верижка, много красив, камея с гравюра, изобразяваща овчар със стадото си.

Мъжът ми държеше бакалница отвъд Тибър, на улица Дел Чинкуе. Нае малкото жилище над магазина, така че можех, като се наведа от прозореца на спалнята, да докосна с пръсти червената фирма с надпис: „Хляб и макарони“.

Жилището ни имаше два прозореца към двора и два към улицата и се състоеше от четири малки и ниски стаи, които аз подредих хубаво. Някои от мебелите си имахме, а останалите купихме от Кампо дей Фиори. Спалнята ни беше нова — брачно желязно легло, имитация на дърво, с изрисувани по таблите букетчета и венчета. В салончето наредих хубава кушетка с дървени украшения, покрита с плат от цветя, две малки кресла със същия плат и същите украшения, една кръгла маса за хранене и един шкаф за сервизите — всичките от фин порцелан, със златна ивица по края и цветя на дъното.

Мъжът ми слизаше в магазина сутрин рано, а аз се залавях с къщната работа. Търках, миех, лъсках, обирах прах, почиствах всяко ъгълче, всяка вещ. Когато свършех почистването, домът ми светеше като огледало и от прозорците с бели перденца светлината навлизаше спокойно и приятно. Как се радвах тогава, като оглеждах подредените чисти и спретнати стаи, всеки предмет беше на мястото си! Ах, колко е хубаво да имаш свой дом, в който никой да не влиза и който никой да не познава! Хубаво е да прекараш целия си живот така — да го почистваш и подреждаш…

Щом привършех къщната работа, аз се обличах, сресвах се грижливо, грабвах торбата и отивах на пазара. Той беше на няколко крачки от къщи. Обикалях между количките повече от час не толкова за да напазарувам, защото много от продуктите, които се продаваха там, ги имахме в бакалницата, колкото да гледам. Вървях между количките и разглеждах всичко: плодовете, зеленчуците, месото, рибата, яйцата. Умеех и обичах да пресмятам цените и печалбите, да определям качеството и да откривам измамите и хитруванията на продавачите. Обичах също така да се пазаря, да опитвам теглото на продуктите, да ги оставям на мястото им, след това отново да се връщам и да се пазаря и накрая да не взема нищо.

Някои от продавачите ме задиряха и ми даваха да разбера, че ако им обърна внимание, ще ми дадат стока без пари. Но аз така им отвръщах и те веднага схващаха, че нямат насреща си някоя от „ония“. Бях горда, малко ми трябваше кръвта да нахлуе в главата ми и тогава освирепявах. Цяло щастие е, че жените не носят в пазвата си нож като мъжете, защото при подобни случаи можех да убия човек. Веднъж подгоних един продавач с фуркета от косата си, защото ме задиряше повече от другите и защото има нахалството да ми прави предложения и насила да блъска в ръцете ми продукти без пари. За щастие тогава се намесиха полицаите, иначе сигурно щях да забия фуркета в гърба му.

Но стига за това. Вкъщи се връщах доволна. Щом сложех да заври водата за супата с подправки, кокали и някое късче месо, веднага слизах в магазина. Там също бях щастлива. Продавахме от всичко по малко: макарони, хляб, ориз, сушени зеленчуци, вино, зехтин, консерви. Стоях като царица зад тезгяха с голи до лактите ръце и медальона на шията: размервах, пресмятах бързо с молив върху жълта хартия, опаковах и поднасях. Виж, мъжът ми беше по-бавен.

Като споменах за мъжа си, забравих да кажа, че когато се оженихме, беше вече почти стар и дори се намираха хора да кажат, че съм го била взела по сметка. Не крия, никога не съм била влюбена в него, ни кълна се, винаги съм му била вярна, макар че той не беше верен съпруг. Имаше си свои идеи, клетият; това не беше вярно. Той беше дебел, но нездраво дебел, с черни кръвясали очи и жълто лице, осеяно с лунички. Злъчен, затворен и груб — тежко ти, ако му противоречиш. Често отсъствуваше от магазина и аз знаех, че ходи при някоя жена. Но съм уверена, че жените са му обръщали внимание само когато им е плащал. А с пари, то се знае, човек може всичко да постигне, дори някое булче да си вдигне фустата.

Разбирах веднага кога му върви в любовта, защото тогава ставаше весел и дори мил. Но когато нямаше жени, се мръщеше, отговаряше ми грубо и понякога дори ме биеше. Веднъж му казах:

— Ти по проститутки върви колкото си искаш, но мене да не си посмял да пипнеш, защото ще те напусна и ще си ида у дома.

Макар че, както казах, мнозина ме ухажваха, аз не исках и да зная за любовници. Всичката си страст влагах в моя дом и в магазина, а когато ми се роди дете — в моята дъщеря. Любовта не ме привличаше може би и поради това, че познавах само моя толкова стар и грозен мъж, дори се отвращавах от нея. Впрочем, каквото и да се случи, жената трябва да бъде вярна на мъжа си, дори ако й изневерява, както беше в нашия случай.

Когато годините попреминаха, мъжът ми вече не можеше дори с пари да намира жени, които да му обръщат внимание, и стана нетърпим. От дълго време вече бях престанала да деля леглото си с него и после, изведнъж, вероятно защото му липсваха жени, той отново се увлече по мене. Искаше да ме принуди да споделям интимностите му, но не така, просто, като съпруг и съпруга, а както правят проститутките с любовниците си, например ме сграбчваше за косите и се мъчеше да ме принуди да правя с него най-долна, извратена любов. Това нещо никога не ми се е нравило и затова никога не се съгласявах да го върша, дори през ония дни, когато бях толкова щастлива, задето ме доведе в Рим и почти си втълпих, че съм влюбена в него.

Казах му, че повече не искам да бъда интимна с него нито като съпруга, нито като проститутка. Първи път ме би толкова жестоко, че от носа ми шурна кръв. После, като разбра, че няма да отстъпя, престана да се влачи подире ми, но ме намрази и започна да ме измъчва по най-различни начини. Аз търпях, но в душата си, и го мразех, не можех вече да го гледам. Всичко това изповядах на свещеника и му казах, че един ден тая работа ще свърши зле, но той — като истински свещеник — ме посъветва да търпя и да посветя страданията си на света Богородица.

През това време бях взела едно петнадесетгодишно момиче на име Биче да ми помага в къщната работа; родителите му ми го бяха поверили, защото беше почти дете. Мъжът ми обаче започна да го задиря. Щом видеше, че съм заета с клиенти, измъкваше се от магазина, влизаше в кухнята и се хвърляше върху момичето като вълк. Сега вече аз се заинатих и му казах да остави Биче на мира. Но той продължаваше да го тормози и аз освободих момичето. Тази моя постъпка още повече усили омразата му към мене и тогава започна да ме нарича селяндурка… „Върна ли се селяндурката… къде е селяндурката?“ С една дума, кръстът ми беше тежък и когато мъжът ми се разболя, признавам си, изпитах облекчение. Ала се грижех за него, както една жена трябва да се грижи за съпруга си, когато е болен. Всички знаят, че бях изоставила магазина и не се отделях от леглото му, та дори бях загубила съня си. Накрая умря и тогава отново се почувствах почти щастлива. Имах магазина, апартамента, дъщеря си, като ангел, и не желаех наистина нищо повече от живота.

Годините 1940, 1941, 1942, 1943 бяха най-щастливите през живота ми. Вярно е, че имаше война, но за войната не знаех нищо, защото освен дъщеря ми нищо друго не ме интересуваше. Да се трепят, колкото си искат, със самолети, с танкове, с бомби. На мене ми стигаха магазинът и апартаментът, за да бъда щастлива, каквато и бях. Впрочем за войната знаех малко, защото, макар че умеех да смятам и да се подписвам на илюстровани картички, да си призная, не знам да чета добре и вестниците купувах заради престъпленията в черната хроника и карах Розета да ми ги чете. За мене германци, англичани, американци и руси, както казва поговорката, са от един дол дренки.

— За мене всичко е добре, щом бакалницата върви — отвръщах аз на военните, които идваха в магазина и казваха: „Ще победим там, ще идем еди-къде си, ще станем… ще направим…“

Търговията наистина вървеше, въпреки затруднението с купоните, и Розета и аз по цял ден не изпускахме ножиците от ръцете си, сякаш бяхме шивачки, а не бакалки. Търговията вървеше добре, защото умеех и винаги успявах да икономисам нещо от размерването, а и нали бе купонно време, занимавах се и малко с черна борса. От време на време затваряхме магазина и двете с Розета отивахме на село или в някое по-близко място. Тръгвахме с два празни плетени куфара и ги връщахме пълни с продукти. Носехме от всичко по малко — брашно, шунка, яйца, картофи. С полицаите от продоволствието се бях разбрала, защото и те гладуваха. По този начин стоката, която продавах изпод тезгяха, беше повече от редовната. Ала един ден някакъв от полицията си втълпил, че може да ме изнудва. Дойде и ми каза, че ако не му се отдам, ще ме издаде.

— Добре… — отвърнах му аз съвсем спокойно — намини по-късно у дома.

Той се изчерви, сякаш го ударих, и си отиде, без да продума дума. Но в уречения час дойде. Поканих го да влезе в кухнята, отворих едно чекмедже, взех един нож, насочих го изведнъж към гърлото му и му казах:

— Можеш да ме предадеш, но преди това ще те заколя…

Той се изплаши и каза бързо, че съм луда и че само се пошегувал. След това добави:

— Че ти не си ли като другите жени? Не ти ли харесват мъжете?

— Тия работи — отвърнах му аз — иди ги разправяй на другите… аз съм вдовица, имам си магазин и мисля само за него… и добре запомни — за мене любовта не съществува!

Той не повярва изведнъж и продължи дълго време да ме задиря, но вече по-прилично.

А бях казала самата истина. След раждането на Розета, а може би и по-рано, любовта не ме интересуваше. Такава съм си — не мога да понасям някой да ме пипа и ако родителите на времето не се бяха погрижили да ме омъжат, и до ден-днешен щях да си остана такава, каквато ме е родила майка ми. Но като ме погледне човек, няма да повярва, защото мъжете ме харесват. Макар че съм малко нисичка, и понапълнях с годините, лицето ми е гладко, без нито една бръчка, очите черни, а зъбите бели. По онова време, когато, както вече казах, бях най-щастлива, кандидатите ми за женитба нямаха брой. Но аз знаех, че ги привличаха бакалницата и апартаментът, дори и ония, които твърдяха, че наистина ме обичат. Може би не съзнаваха, че ги теглеха повече бакалницата и апартаментът и се самозалъгваха, но аз съдех по себе си и си мислех: „Аз бих дала всеки мъж за апартамента и магазина… защо пък те да са различни от мене? Всички сме от едно тесто.“ Да бяха, не казвам богати, но поне заможни, а то — всички изпаднали, та от километър се виждаше, че имат нужда да се наредят.

Имаше един неаполитанец, агент от обществената безопасност, който повече от другите се преструваше, че страда за мене и гледаше да ме спечели с ласкателства, като ме обсипваше с комплименти и се обръщаше към мене по неаполитански, наричайки ме „дона Чезира“. Но аз направо му рекох:

— Я ми кажи ти, ако нямах бакалницата и апартамента, щеше ли да ми разправяш тия работи?

Той поне беше искрен. Засмя се и ми каза:

— Добре, но апартамента и бакалницата ги имаш.

Но той беше искрен, защото го бях лишила от всяка надежда.

През това време войната продължаваше, но аз не се интересувах от нея и когато по радиото след канцонерите започнаха да четат бюлетина, казвах на Розета:

— Спри, спри това радио… тия убийци; тия копелета, нека си се трепят, колкото си искат, не искам да ги слушам. Тяхната война не ме интересува. Започнаха я, без да питат бедните хора, които пращат да воюват, затова пък ние, бедните хора, нямаме правото да се интересуваме от нея.

Но трябва да призная, от друга страна, че от войната имах полза. Колкото повече търгувах на черна борса с надути цени, толкова по-малко стоки продавах на цени, нормирани от правителството.

Когато започнаха да бомбардират Неапол и другите градове, хората идваха да ми кажат:

— Да бягаме, че тук всички ще ни избият.

— В Рим — отвръщах им аз — няма да дойдат, защото в Рим е папата… и после, ако замина, кой ще се грижи за бакалницата?

Родителите ми от село също ми писаха да идем при тях, но аз отказах. Двете с Розета все по-често обхождахме селата с куфарите си и донасяхме в Рим всичко, което намирахме. Селата бяха пълни с продукти, но селяните не ги продаваха на държавата, защото държавата плащаше малко, и чакаха нас, черноборсаджиите, които плащахме на пазарни цени.

Колко много стока! Освен в куфарите я слагахме и върху себе си. Спомням си, че веднъж се върнах в Рим с няколко килограма наденици, така увити около кръста ми под роклята, че имах вид на бременна. Розета пък беше скрила яйца в елечето си и когато ги извади, те бяха топли като току-що снесени. Но тези наши пътувания бяха дълги и опасни.

Веднъж някъде към Фрозиноне един самолет започна да обстрелва с картечници влака, с който пътувахме, и той спря сред полето. Накарах Розета да слезе и да се скрие в рова. Но аз не слязох, защото куфарите ми бяха пълни, а някои от пътниците в купето не ми вдъхваха доверие и можеха да ги задигнат. И тъй, легнах на пода и покрих тялото и главата си с възглавниците от седалките, а Розета слезе с другите и се скри в рова.

След първото обстрелване самолетът направи кръг в небето и ни нападна отново. Този път летеше с ужасен грохот над самия влак и го обсипа като градушка с поток от картечни куршуми. След това се отдалечи и над полето настъпи отново тишина. Всички пътници се завърнаха в купето и влакът отново потегли. Тогава някой показа куршумите. Бяха големи колкото човешки пръст. Едни от пътниците твърдяха, че били американски, други — немски. А аз казах на Розета:

— На тебе ти трябват чеиз и зестра. Както войниците се връщат от фронта, макар че през цялото лято стрелят по тях и гледат да ги изтрепят, тъй и ние ще се връщаме живи и здрави от тия излети…

В такива случаи Розета или не отвръщаше нищо, или казваше, че ще ме следва навсякъде, където отида. Тя имаше благ характер, различен от моя, и господ знае — ако на земята имаше един ангел, то беше не друг, а тя.

Винаги й повтарях:

— Моля се на бога войната да продължи още някоя и друга година… тогава не само ще имаш зестра, но ще станеш и богата.

Но тя или не ми отговаряше, или въздъхваше. Накрая узнах, че има любим, който заминал на фронта, и през цялото време се страхуваше да не го убият. Пишеха си, той беше от Югославия. Разпитах и научих, че бил добър момък от Понтекорво. Родителите му имали малко земя, той следвал за счетоводител, после поради това, че го мобилизирали, прекъснал учението, ала смятал да продължи, щом свърши войната.

Тогава казах на Розета:

— Важното е да се върне от фронта. За останалото аз имам грижата.

Розета се хвърли на врата ми щастлива. Наистина, тогава можех спокойно да кажа: „Аз имам грижата“, защото имах бакалницата, апартамента и скътани пари. А войните, то се знае, рано или късно, свършват и всичко си идва на мястото.

Розета ми прочете последното писмо от годеника си. Спомням си най-вече една негова мисъл: „Тук животът ни е много тежък. Тези славяни не искат да ни се подчиняват и винаги сме под тревога.“

Не знаех нищо за Югославия, но все пак казах на Розета:

— Но какво търсим в тая страна? Не можехме ли да си стоим у нас? Ония там не искат да ни се подчиняват и са прави, казвам ти го…

През 1943 година направих една добра сделка. Трябваше да пренеса от Сермонета в Рим десетина свински бута. Успях да се уговоря с един шофьор на камион, който пренасяше цимент за Рим. Той скри бутовете под торбите цимент, бутовете пристигнаха благополучно и аз спечелих доста, защото ги търсеха. Може би тая сделка ми попречи да си дам сметка за това, което ставаше. Когато се завърнах от Сермонета, ми казаха, че Мусолини бил избягал и че войната наистина щяла да свърши скоро.

— Мен не ме интересува нито Мусолини, нито Бадолио, нито който и да е друг — отвърнах аз, — стига да върви търговията.

Впрочем Мусолини никога не ме е интересувал. Той ми беше противен с ония негови очища и с нахалната си уста, която никога не млъкваше. Винаги съм си мислела, че работите му тръгнаха назад от деня, в който се залови с оная Петачи, защото знае се, че любовта взема ума на възрастните мъже, а Мусолини беше станал вече дядо, когато започна връзката си с това момиче.

Единствената полза от оная нощ на неговото бягство — двадесет и пети юли, беше, че народът разби склада на интендантството на улица Гарибалди и аз заедно с всички останали отидох там и си занесох на глава цяла пита кашкавал. Там имаше всичко, каквото бог дал, и народът го разграби. Един мой съсед откара у дома са на количката кахлената печка от кабинета на началника на интендантството.

Същото лято извърших много сделки, защото хората се страхуваха, трупаха продукти вкъщи и на все им се струваха малко. В зимниците и в долапите продуктите бяха повече, отколкото в магазините.

Спомням си, че един ден занесох един бут на една госпожа около улица Венето. Живееше в хубава, голяма къща. Отвори ми слуга в ливрея. Бута носех все в същия плетен куфар. В преддверието ме посрещна самата хубава напарфюмирана господарка. Имаше по себе си толкова накити, че приличаше на мадона. От благодарност госпожата едва ли не ме прегърна:

— Мила… о, мила, заповядайте тук, заповядайте… елате, елате.

Последвах я в коридора. Тогава тя отвори вратата на един килер и там видях повече продукти, отколкото можеха да се намерят по това време в деликатесен магазин. Килерът беше помещение без прозорци, с много етажерки по стените. Върху тях бяха наредени много кутии от по един килограм със сардели, други фини консерви, американски и английски, много пакети макарони, чували с брашно и боб, буркани с конфитюр, салам и най-малко десет бута.

— Госпожо, вие тук имате храна за десет години — казах й аз. А тя отвърна:

— Нищо не се знае.

Сложих бута до другите и съпругът й ми плати веднага. Докато вадеше парите от портфейла си, ръцете му трепереха от радост и току повтаряше:

— Щом намерите нещо хубаво, спомнете си за нас… Готови сме да ви платим с двадесет и дори тридесет процента повече от другите…

Изобщо всички търсеха хранителни продукти и плащаха, без да оспорват цената. Аз не помислих да се запася, защото бях свикнала да считам парите като най-ценното нещо, макар че пари не се ядат, и когато настъпи оскъдица, нямах съвсем нищо. Рафтовете в магазина ми бяха празни. Останали ми бяха само няколко пакета макарони и фиде и няколко кутии сардела от лошото качество. Пари наистина имах и не ги държах вече в банката, а вкъщи, от предпазливост, защото казваха, че държавата щяла да затвори банките и да посегне на спестяванията на бедните хора. Но сега вече никой не искаше пари, а от друга страна, след като ги бях натрупала от черна борса, свидеха ми се да ги харча на черна борса, и то вече по цени, които стигаха астрономически цифри.

През това време се върнаха германците и фашистите. Една сутрин, като прекосявах Пиаца Колона, видях черното фашистко знаме отново да виси на балкона на двореца на Мусолини. Площадът беше почернял от въоръжени до зъби черноризци. Ония, които го бяха пропъдили през нощта на 25 юли, сега се криеха като мишки, когато усетят, че идва котка. Казах на Розета:

— Дано сега спечелят войната скоро, та да можем да се храним пак като хората.

Беше вече месец септември. Една сутрин ми казаха, че на улица Дела Вите щели да раздават яйца. Отидох. Там действително имаше два камиона, пълни с яйца, но никой нищо не раздаваше, а един германец по къси гащета и риза, с автоматична пушка през рамо, надзираваше разтоварването на яйцата.

Наоколо се бяха насъбрали хора и следяха разтоварването, без да продумват, ала очите им бяха изскочили навън като очи на гладници, каквито и бяха. Германецът, сложил ръка на автомата, явно се страхуваше да не го нападнат, защото непрекъснато се въртеше наоколо и подскачаше настрани като жаба край блато. Беше млад, пълен, бял, зачервен от слънцето, с обгаряния по бедрата и ръцете като след прекаран на морето ден. Като видяха, че не раздават яйцата, хората започнаха да негодуват — отначало тихо, после все по-високо. Германецът, на който му личеше от километър, че се страхува, вдигна пушката си, насочи я към тълпата и извика:

— Махайте се! Махайте се, махайте се!

Тогава ми причерня, защото не бях сложила залък в устата си цяла заран и бях гладна, и му извиках:

— Ти ни дай яйца и ще си идем!

Той повтори:

— Махайте се, махайте се! — и насочи пушката към мене.

Доближих ръка до устата си, за да му покажа, че съм гладна, но той не ме разбра, тутакси опря дулото на автомата до стомаха ми и започна да ме блъска назад толкова силно, че ми призля. Тогава се разгневих и изкрещях:

— Лошо сторихте, че изпъдихте Мусолини… с него ни беше по-добре… откакто сте тук, гладуваме…

Не зная защо при тия мои думи хората започнаха да се смеят и мнозина ми извикаха: „Селячка!“, точно както ми викаше мъжът ми. А един ми каза:

— В Сгургола не четете ли вестници?

— Аз съм от Валекорса, а не от Сгургола — отвърнах му ядно, — и освен това не те познавам и не говоря на тебе.

Но хората наоколо продължиха да се смеят, а също и германецът, аха-аха, да се засмее. А през това време разтоварваха яйцата, бели и хубави, в открити каси и ги внасяха в склада.

Тогава извиках:

— Хей, ти, педераст, искаме яйца, разбра ли, искаме яйца…

От тълпата излезе един полицай и ми заповяда:

— Хайде, махай се оттук, по-добре ще бъде…

— Ти днес ял ли си? — го попитах аз. — Аз не съм.

Тогава той ми удари един плесник и ме блъсна така, че се озовах отново сред тълпата. Честна дума, бях готова да го убия и се защитих, като му наговорих всичко, което мислех, но околните започнаха да ме бутат, за да се отдалеча. Най-сетне трябваше да си отида и в суматохата дори са загубих кърпата.

Когато се върнах вкъщи, казах на Розета:

— Ако не се махнем оттук навреме, ще умрем от глад.

Тя се разплака и ми каза:

— Мамо, много ме е страх…

Стана ми криво, защото дотогава Розета никога не беше казвала нищо, не беше се оплаквала, дори със спокойното си държание неведнъж ми бе вдъхвала кураж.

Казах й:

— Глупачко, защо те е страх?

— Казват, че щели да дойдат със самолети и щели да избият всички ни — отвърна тя, — казват, че имали план: най-напред щели да разрушат железопътните линии и влаковете и после, когато Рим остане откъснат и хората няма да имат какво да ядат, нито ще могат да избягат из селата, щели да избият всички ни с бомбардировки. О, мамо, много ме е страх… И Джино цял месец вече не ми е писал и не знам нищо за него…

Помъчих се да я ободря, като й повторих все същите неща, които сама знаех, че не са верни: че в Рим е папата, че германците скоро ще спечелят войната, че няма причини да се страхуваме. Но тя хълцаше силно и накрая трябваше да я прегърна и да я люлея, както когато беше на две годинки. Докато я милвах, тя не преставаше да хълца и повтаряше:

— Много ме е страх, мамо.

А аз си мислех, че тя наистина не прилича на мене, защото аз не се страхувах от нищо и от никого. Впрочем Розета нямаше и физическа прилика с мене. Лицето й беше като на овчица — с големи очи и благ, почти затрогващ поглед, а устата й беше хубава и месеста, но издадена над малката подвита брадичка, също както у овцете. Косите й напомняха вълната на агънцата — тъмноруси, много гъсти и къдрави. Кожата й беше бяла, нежна, обсипана с лунички, докато моята е мургава, сякаш обгорена от слънцето, а косите ми са черни.

Най-после, за да я успокоя, й казах:

— Всички разправят, че пристигането на англичаните е въпрос на дни. А като дойдат, няма вече да има глад… а знаеш ли какво ще направим ние тогава? Ще отидем у дядо ти на село и там ще дочакаме края на войната. Те имат храна, имат фасул, яйца, прасета. И после на село винаги се намира нещо за ядене.

— Ами къщата? — запита тя.

— Дете мое — отвърнах й аз, — и затова съм помислила… ще я дадем под наем на Джовани, но само колкото да се каже… когато се завърнем, той ще ни я предаде такава, каквато му я оставим… а бакалницата ще я затворя. И без това е празна и за дълго време още, изглежда, не ще има какво да продаваме.

Трябва да се знае, че този Джовани беше търговец на дърва и въглища, приятел на мъжа ми. Снажен и пълен мъжага, плешив, с червено лице, четинести мустаци и благ поглед. Докато мъжът ми беше жив, той често се събираше с него вечер в кръчмата с други търговци от квартала. Дрехите му винаги бяха широки и занемарени. Ходеше със загаснала, стисната между зъбите цигара. Винаги го виждах с бележник и молив в ръка, все правеше сметки и си вземаше бележки. Обноските, както и погледът му, бяха приятни, сърдечни, приятелски и като ме видеше по времето, когато Розета беше малка, винаги ме питаше:

— Как е куклата? Какво прави куклата?

Ще кажа нещо, в което обаче не съм толкова сигурна, защото, когато някои неща се случат, по-късно човек започва да се съмнява дали изобщо са станали или не, особено когато човекът който ги е извършил, както беше в случая, не споменава нищо вече за тях и се държи така, сякаш те никога не са ставали. И тъй, когато мъжът ми беше още жив, Джовани дойде един ден у нас, не си спомням под какъв предлог, и седна в кухнята, където готвех. Започна да говори за това, за онова. По едно време заговори за мъжа ми. Мислех, че са приятели, и можете да си представите колко се изненадах, когато неочаквано ме запита:

— Я ми кажи, Чезира, за какво ти е тая мърша?

Той каза точно така: „мърша“, и аз почти не повярвах на ушите си и се обърнах да го погледна. Седеше си кротък, спокоен, със загаснала цигара в ъгъла на устата си. После добави:

— Пък и краката му не го държат и скоро ще умре… после, влачи се с уличници и някой път ще ти лепне някоя срамна болест.

— Че кой му обръща внимание на мъжа ми? — отвърнах аз. — Когато вечер се прибере вкъщи и се мушни в леглото, аз му обръщам гръб и — лека нощ!

Тогава Джовани ми каза или вече ми се струва, че ми е казал:

— Но ти си още млада, какво, да не смяташ да ставаш калугерка? Млада си и имаш нужда от мъж, който да те обича.

Аз му отвърнах:

— А тебе какво те интересува това? Аз нямам нужда от мъж, пък и да имах, ти какво се месиш?

При тези мои думи той стана, така поне ми се струва, че си спомням, доближи се до мен, хвана брадичката ми и рече:

— На вас жените човек винаги трябва да ви говори направо… Аз съм тук, нали? Никога ли не си си помисляла за мене?

Тук спомените ми се объркват, защото от този ден са минали много години. Но почти съм сигурна, че ми предложи да споделя любовта му и също тъй почти съм сигурна, че когато му отвърнах: „Не се ли срамуваш, Винченцо ти е приятел“, той ми каза: „Ами, приятел. Аз не съм приятел на никого.“

И после, бих могла да се закълна, той ми каза, че ако го заведа в спалнята и легна са него, щял да ми даде пари. Отвори дори портфейла си и започна да слага там, на кухненската маса, една след друга много банкноти, като ме гледаше право в очите и повтаряше: „Да сложа ли още, или стига?“

Това трая до момента, когато, струва ми се, без да се разгневя, му казах да си върви. Тогава прибра банкнотите и си отиде. Всичко това действително се беше случило, защото е невъзможно да съм го измислила.

На другия ден той не ми каза нито дума за това, нито в следващите дни — никога вече. Държането му беше същото, както преди: просто, сърдечно, приятно, такова, че започнах да се питам дали пък случайно не съм сънувала, че той нарече мъжа ми „мърша“, че ми предложи да легна с него и че сложи на кухненската маса пари.

С течение на времето чувството, че това не се е случило с мене се засили и понякога дори си мислех, че наистина съм сънувала. Но през цялото време, не знам защо, бях уверена, че Джовани е единственият мъж, когото истински ме обича заради мен самата, а не за имота ми и че в случай на беда той беше единственият, към когото можех да се обърна.

И тъй, отидох при Джовани, когото заварих в тъмния му полусутерен, пълен със снопчета трески и торби с дървени въглища, единствената стока, която наистина не можеше да се намери него лято в Рим. Казах му какво искам, той ме изслуша мълчаливо, като гледаше с присвити очи полузагасналата си цигара. Накрая каза:

— Добре… ще пазя бакалницата и апартамента ти през цялото време, докато те няма, макар че това е голяма беля в такива времена… не зная дори защо се наемам, но да предположим, че го върша заради покойния.

От тези негови думи ми стана неприятно, защото ми се стори, че все още чувам гласа му да казва: „За какво ти е тая мърша?“ и почти и този път не вярвах на ушите си. Изведнъж се изтървах:

— Надявам се, че ще го направиш и заради мене…

Не зная защо казах това, може би защото бях уверена, че той ме обича и че в този труден момент щях да се зарадвам много, ако ми кажеше, че го прави заради мен.

Той ме изгледа за миг, след това свали цигарата от устата си и я сложи на ръба на масата. После отиде до вратата, изкачи стъпалата, затвори я и сложи сюрмето. Изведнъж останахме в пълен мрак.

Аз разбрах и не промълвих нито дума. Сърцето ми заби силно и не мога да кажа, че ми беше неприятно. Бях много смутена.

Смятам, че за това допринесоха обстоятелствата: цял Рим бе обърнат с главата надолу, гладът, страхът, отчаянието, че изоставям бакалницата и апартамента, чувството, че нямам мъж в живота си, както другите жени, който да ми помогне и да ми вдъхне кураж, и за първи път в живота си, докато той пристъпяше към мене в тъмнината, се чувствах сякаш развързана и тялото ми стана безсилно, готово да му се отдаде. Когато той се доближи и ме прегърна в тъмнината, първият порив, който изпитах, беше да се притисна силно към него и да потърся устата му с моята, която силно се задъхваше. Той ме бутна върху някакви чували с дървени въглища и аз му се отдадох. Докато му се отдавах, почувствувах за първи път, че се отдавам истински на мъж. Макар че чувалите бяха твърди и той тежък, усетих някаква лекота и облекчение. След като всичко свърши и той се отдалечи от мене, аз останах дълго време да лежа замаяна и щастлива върху чувалите. Почти ми се струваше, че съм отново млада, както по времето, когато дойдох в Рим с моя мъж като булка, когато мечтаех да изпитам подобно усещане, но не го изпитах и се отвратих от мъжете и любовта.

Но стига. Накрая в тъмнината той ме запита дали съм готова да поговорим за работата и аз станах и отговорих утвърдително. Тогава запали малка, жълта лампа и го видях, че седи пред масата като преди, сякаш нищо не се бе случвало, с цигара под мустаците, присвил нежно очи.

Доближих се до него и му казах:

— Закълни ми се, че никога на никого няма да кажеш за това, което се случи днес… закълни се!

Той се усмихна и отвърна:

— Аз нищо не знам… за какво говориш? Не те разбирам… Та нали дойде за къщата и бакалницата?

Отново изпитах онова чувство, за което вече споменах, чувството, че съм сънувала. И ако не бяха все още раздърпаните му дрехи и следите от въглища по мене от въргалянето ми върху чувалите, можех да помисля, че наистина между нас двамата не се бе случило нищо.

— Да, наистина, прав си — промълвих смутена, — дойдох за къщата и бакалницата…

Тогава той взе лист хартия и написа декларация, в която се казваше, че за срок от една година му давам под наем бакалницата и къщата, и ме накара да я подпиша. Сложи я в едно чекмедже, отвори вратата и каза:

— Разбрахме се, нали?… Днес ще дойда да ми ги предадеш, а утре сутринта ще ви придружа с Розета до гарата.

Стоеше до вратата и когато минах покрай него, за да изляза, той ме удари с дланта си по задника и се усмихна, сякаш искаше да каже: „И за тая работа се разбрахме, нали?“

Помислих си, че нямам вече право да протестирам, защото не бях вече честна жена, помислих си още, че и това беше плод на войната и глада — една порядъчна жена да усети в даден момент, че някой я плесва по задника и да не може да протестира, защото вече не е порядъчна.

Прибрах се вкъщи и започнах да си приготвям за път. Мъчно ми беше, сърцето ми се свиваше, че оставям този дом, в който бях прекарала последните двадесет години и от който се бях отделяла само при пътуванията си във връзка с черната борса. Бях уверена, че англичаните ще дойдат много скоро, въпрос на една-две седмици, затова се приготвях да отсъствам за не повече от месец; но същевременно някакво предчувствие ми подсказваше, че не само ще отсъствувам по-дълго, но и че ще ми се случи нещо лошо.

Никога не бях се занимавала с политика и не знаех нищо за фашистите, англичаните, русите и американците. Но от много слушане да се говори за тях — не казвам, че бях започнала да разбирам нещо, защото истината е, че нищо не разбирах — усещах, че във въздуха не се носеше нищо добро за бедните хора като нас. Беше като на полето, когато небето притъмнява преди буря, листата на дърветата се обръщат всички на една страна, овцете се събират една срещу друга и макар че е лято, незнайно откъде започва да духа леден вятър, който мете земята. Страхувах се, но не знаех от какво. Сърцето ми се свиваше при мисълта, че трябва да напусна дума си и магазина си, сякаш знаех със сигурност, че никога вече няма да ги видя. Ала казвах на Розета:

— Гледай да не вземаме много неща, защото ще отсъствуваме не повече от две седмици и е топло.

И действително беше петнадесети септември и в сравнение с други години беше много топло.

И така, напълнихме два малки куфара, повече с леки дрехи, и сложихме само един чифт фанели за всеки случай. За да се утеша, че заминавам, току описвах на Розета как ще ни посрещнат родителите ме на село.

— Ще видиш, че ще ни карат да ядем до пръсване, ще напълнеем и ще си отпочинем… всички тия неща, които правят живота в Рим тежък, на село ги няма… ще бъдем добре, ще спим добре и най-главното — ще се храним добре, ще видиш: там си имат прасе, брашно, плодове, имат и вино, ще живеем като папата.

Но тази перспектива, изглежда, не беше достатъчна, за да развесели Розета. Тя мислеше за годеника си, който вече месец не се беше обаждал от Югославия. Знаех, че всяка сутрин Розета става рано и ходи на църква да се моли да не го убият и да се върне, та да могат да се оженят. За да я убедя, че я разбирам, казах й, като я прегърнах и целунах:

— Златна дъще, бъди спокойна. Богородица вижда и чува молбите ти и няма да позволи да ти се случи нещо лошо.

През това време продължавах приготовленията и сега, след като изживях първия момента на тревога, гледах час по-скоро да се махнем от Рим. Освен това, може би поради въздушните тревоги, липсата на храна, мисълта за заминаването и много други неща, животът за мене не беше вече живот и дори нямах желание да почистя дома си, аз, която обикновено коленичила търках и миех дъските, докато ги лъсна като огледало. Струваше ми се изобщо, че животът ни се е разбил като сандък, който е паднал от каруца и се е строшил и цялото му съдържание се е пръснало по улицата. А помислех ли си за случилото се между мен и Джовани, как той ме беше плеснал по задника, чувствах се и аз разбира като живота, вече способна да извърша какво ли не, дори да открадна или да убия, защото бях загубила почитта към себе си и не бях вече предишната.

Утешавах се като мислех за Розета, че поне си имаше майка да я закриля. Ах, наистина животът ни е съставен от навици и дори честността е навик, веднъж променят ли се навиците, животът става ад, а ние — разюздани дяволи, които не уважават себе си и другите.

Розета беше угрижена и заради котарака си, хубав, сирийска порода, който беше намерила на улицата като котенце и го бе отгледала с трохички. Нощем спеше с нея, а денем вървеше подир нея от стая в стая като кученце. Казах й да го остави на портиерката на съседната къща и тя се съгласи. Сега Розета седеше в стаята си до леглото, върху което бяхме сложили затворения куфар, прегърнала бе котарака в скута си и кротко го галеше. А клетото животно, не подозирайки, че господарката му се готви да ги напусне, си мъркаше, затворило очи. Стана ми мъчно, защото разбирах, че Розета страда, и й казах:

— Скъпо дете, нека мине и този лош момент и ще видиш, че след това всичко ще тръгне добре… войната ще свърши, изобилието ще се върне, ти ще се омъжиш, няма да се разделяш вече със съпруга си и ще бъдете много щастливи.

Тъкмо в този момент, като в отговор на думите ми, сирените завиха за въздушна тревога. Проклетият им вой, който сякаш беше някаква прокоба, винаги разтърсваше сърцето ми. Толкова много се ядосах, че разтворих прозореца към двора, вдигнах юмрук към небето и изкрещях:

— Да пукнете дано и вие, и онези, които ви изпращат тук, които са ви заповядали да дойдете…

Розета, която не се мръдна от мястото си, каза:

— Мамо, защо се гневиш толкова? Нали сама каза, че всичко ще се оправи?

Тогава от обич към моя ангел, направих усилие, успокоих се и отвърнах:

— Да, но сега ние трябва да се махнем оттук, а кой знае какво може още да се случи.

Този ден преживях адски мъки, струваше ми се, че съм станала съвсем друга: ту мислех за онова, което се случи между мен и Джовани, и при мисълта, че му се отдадох като никаквица, както си бях облечена, върху чувалите с въглища, ми идеше да си хапя ръката от гняв, ту оглеждах къщата си, която бе моя дом в продължение на двадесет години, а сега трябваше да я напусна, и се чувствах отчаяна. Огънят в кухнята беше угаснал, в спалнята чаршафите на брачното легло, в което спяхме с Розета, бяха разхвърляни и аз нямах сили нито да оправя леглото, защото знаех, че скоро няма вече да спя в него, нито да запаля огъня, защото от утре нататък печката няма да бъде моя и нямаше да готвя на нея. Без да постилам покривката, седнахме с Розета на масата да хапнем малко хляб и сардела. Като гледах Розета така тъжна, залците засядаха на гърлото ми, защото ми беше мъчно и се страхувах за нея. Мислех си, че не е щастлива, щом се е родила и живее във времена като тези.

Към два часа легнахме в неоправеното легло. Поспали сме малко или не, по-скоро Розета спа, свита на кравай до мен, а аз лежах с отворени очи и през цялото време мислех за Джовани, за чувалите с въглища и за шляпването по задника, за дома и бакалницата, която щях да напусна.

Най-после се позвъни на вратата. Измъкнах се леко от тялото на заспалата Розета и отидох да видя кой е. Джовани, усмихнат, с цигара в уста. Не го оставих да каже нито дума.

— Слушай — казах му гневно, — това, което се случи, се случи и аз не съм вече предишната, приемам, че ти имаш право сега да се държиш с мене като с уличница… но ако ти ме удариш още веднъж като тая заран, бога ми, ще те убия… после ще ида в затвора. Може пък в тия времена там да е добре и аз ще ида на драго сърце.

Той само леко повдигна вежди от изненада, но не каза нищо. Мина в антрето и каза хладно:

— Тогава да извършим предаването. Отидох в спалнята и взех листа, върху който бях накарала Розета да опише всички вещи, които имах вкъщи и в бакалницата. Накарала я бях да впише и най-малките предмети не защото нямах доверие в Джовани, а защото е добре човек да не се доверява на никого. И тъй, преди да започна да му показвам покъщнината, му казах съвсем сериозно:

— Внимавай, всичко това е спечелено с пот на чело, аз и мъжът ми сме се трудили за него двадесет години… внимавай, като се върна, трябва да намеря всичко… Помни, че нито един гвоздей не бива да липсва оттук.

Той само се усмихна и каза:

— Бъди спокойна, ще намериш всичките си гвоздеи.

Започнах от спалнята. Описа бях направила в два екземпляра. Единият държеше Розета, другият той, а аз показвах предметите един по един.

Показах му желязното легло с две пружини, толкова хубаво и тъй сполучливо имитиращо дърво с жилки и чипове, че човек би могъл да помисли, че е орехово. Повдигнах чаршафите и му показах двата дюшека, единият с вълна, а другият с конски косъм. Отворих му гардероба и преброих покривките, чаршафите и бельото. Разтворих нощните долапчета и му показах нощните гърнета от порцелан с червени и сини цветчета. След това преброих мебелите: един скрин с бяла мраморна плоча, едно овално огледало в позлатена рамка, четири стола, едно легло, две нощни долапчета, един гардероб с огледала на двете крила. Преброих всички дреболии и украшения по мебелите: стъкления похлупак с букетче изкуствени цветя под него, като живи; бяха ми сватбен подарък от кумата. После една порцеланова бонбониера, две статуетки, овчар и овчарка, един игленик от синьо кадифе, една кутийка от Соренто, която, както се говореше, свиреше някаква мелодийка, а на капака й беше издълбан Везувий, две шишета за вода с чаши от масивно стъкло, една порцеланова ваза във форма на лале с три много красиви паунови пера вместо цветя, две цветни репродукции, едната представляваща Богородица и Исус, а другата — някаква театрална сцена с един негър и една руса жена. Казали ми бяха, че била от една опера, наречена „Отело“, и негърът бил именно Отело.

От спалнята заведох Джовани в трапезарията, която ми служеше и за гостна. Там държах и шевната машина. Накарах го да пипне с ръка кръглата маса от тъмен орех с плетена кръгла покривчица и ваза като тая в спалнята, а около нея четири стола със зелено кадифе. След това отворих бюфета и му преброих парче по парче порцелановия сервиз за хранене с венчета и цветчета, много хубав комплект за шест души, който бях употребила един-два пъти през живота си. Предупредих Джовани:

— Внимавай, че този сервиз ми е скъп като очите… счупиш ли го, мисли му…

А той се усмихна и ми отвърна:

— Бъди спокойна!

Продължихме със списъка и аз му показах всички останали предмети: двете репродукции на цветя, шевната машина, радиото, дивана от рипс с двете табуретки, сервира за ликьор от розово-синкаво стъкло с шест чашчици, още някои бонбониери и кутии, едно красиво ветрило, окачено на стената, цялото нашарено с изглед от Венеция.

След това минахме в кухнята. И тук му изброих парче по парче всички чинии и тенджери от алуминий и бакър, приборите от неръждаема стомана и му показах, че не липсва нищо: нито фурничката, нито пресата за картофи, нито шкафът за метли, нито цинковата кофа за смет. Изобщо показах му всичко и след това слязохме долу в бакалницата.

Там инвентаризацията беше по-кратка, защото освен рафтовете и няколко стола, не бе останало нищо. Стоката бях продала, всичко беше изчистено, пометено през последните месеци на кризата.

Най-после се качихме отново горе, вкъщи, и аз, обезкуражена, му казах:

За какво ли е тази инвентаризация? Предчувствам, че няма да се върна вече тук.

Джовани, който беше седнал и пушеше, поклати глава и отвърна:

— След петнадесетина дни ще дойдат англичаните, дори фашистите смятат така… Ти ще идеш за две седмици на курорт, ще се върнеш и ще отпразнуваме завръщането ти както трябва… Откъде ти идат тия мисли?

След тези думи Джовани още дълго говори, за да утеши мен и Розета, и почти успя. Така че когато си отиде, бяхме вече доста ободрени.

Този път, макар че останахме с него сами в преддверието, той не ме шляпна по задника, а се задоволи само да ме погали по лицето, както беше правил често, още когато мъжът ми беше жив. Затова му бях благодарна и почти ми се стори, че между него и мен не се бе случило нищо и че си бях останала такава, каквато съм била винаги.

Остатъка от този ден мина в привършване на приготовленията. Най-напред направих голям пакет храна за из път. Сложих един салам, няколко кутии сардела, една кутия тон и малко хляб. За майка си и баща си взех отделен пакет. За баща си сложих един почти нов костюм от мъжа ми, който той си бе направил малко преди да умре и бе пожелал да му го облека за погребението, но в последния момент сметнах, че е грехота да изхабя този хубав костюм от син вълнен плат и затова него го увих в един стар чаршаф, а костюма запазих. На ръст баща ми беше почти колкото мъжа ми. С костюма завих и един чифт обуща, стари, но здрави. На майка си реших да занеса един шал и една пола. Към пакета прибавих и всичко друго, което ми бе останало от бакалските и колбасните стоки — няколко килограма захар и кафе, два салама и няколко консерви. Всичко това сложих в трети куфар, така че ни се насъбраха три куфара и един вързоп, в който сложих две възглавници в случай, че бъдем принудени да спим във влака. Разправяха, че сега влаковете стигали в Неапол за два дни, а ние трябваше да пропътуваме до средата на този път, между Рим и Неапол, затова сметнах, че малко предвидливост не е излишна.

Вечерта седнахме да хапнем. Този път бях сготвила нещо, за да не бъдем много унили. Но тъкмо започнахме да ядем и въздушните сирени отново завиха. Розета пребледня от страх и започна да трепери. Разбрах, че след като беше устояла дълго време, сега вече не можеше да владее нервите си. Трябваше да оставим вечерята и да слезем в мазето. Тази предпазливост всъщност беше излишна, защото ако паднеше бомба върху нашата къща, щеше да я превърне в прах и ние щяхме да останем под нея. И така, слязохме в скривалището, където се бяха събрали всички наематели. Там останахме три четвърти час, седнали на пейки, на тъмно. Всички разправяха, че пристигането на англичаните било въпрос на дни. Били дебаркирали в Салерно, близо до Неапол, а от Неапол до Рим им трябвало една седмица дори ако се движели бавно, защото германците и фашистите бягали вече като зайци и щели да се спрат чак на Алпите. Ала някои разправяха, че в Рим германците щели да се бият, защото Мусолини държал за Рим и съвсем не го интересувало, че ще превърне града в развалина, само и само англичаните да не влязат в него. Аз слушах тези неща и си мислех, че правим добре, като се махаме. Розета се притискаше до мене и аз разбирах, че се страхува и че няма да се успокои, докато не напуснем Рим. По едно време някой каза:

— Знаете ли какво се говори? Щели да пуснат парашутисти, а те щели да нахълтат в къщите и да безчинстват.

— Какво значи това?

— Ех, най-напред ще плячкосват, а после… жените…

Тогава аз се обадих:

— Искам да видя кой ще посмее да ме докосне.

В тъмнината се чу гласът на фурнаджията Пройети, един безподобен глупак, много груб в езика, който не можех да понасям. Той се изкикоти и каза:

— Абе, тебе може да не докоснат, защото си доста стара… но дъщеря ти…

— Я се чуй какво говориш — отвърнах му аз. — Аз съм на тридесет и пет години, защото се омъжих на шестнадесет и твърде много са мъжете, които биха искали да се оженят за мене… ако не съм се омъжила повторно, то е, защото не съм искала.

— Да — подхвърли той, — лисицата и гроздето…

Вече съвсем разгневена аз му отвърнах:

— Ти се погрижи по-скоро за жена си, тая уличница… че тя ти слага рога отсега, когато ги няма парашутистите, а представям си какво ще стане, когато дойдат…

Предполагах, че жена му е на село, в Сутри, защото преди няколко дни я бях видяла, че заминава, а то, гледай ти, и тя била в скривалището и аз не съм я забелязала в тъмнината. Но я чух веднага, като изкрещя:

— Уличница си ти, мръсна, подла гадина!

И след миг усетих, че улавя за косите Розета, смятайки, че съм аз. Розета се разпищя, а тя я удряше. Хвърлих се в тъмнината отгоре й и двете се търкулихме на земята, като се биехме и скубехме. Всички крещяха, а Розета се молеше за помощ и ме викаше. Стана нужда да ни разтървават все в тъмнината, но и умиротворителите май си изпатиха, защото докато ни разтърваваха, сирената неочаквано даде отбой и когато лампите светнаха, ние двете стояхме една срещу друга разчорляни и задъхани, а тези, които ни държаха, бяха с изподраскани лица и разрошени коси. Розета хълцаше в един ъгъл.

След тази сцена си легнахме много рано, без да докоснем повече вечерята, която си остана на масата до сутринта.

В леглото Розета се сгуши в мене, както правеше, когато беше малка, и както от дълго време не бе правила.

— Какво ти е? — запитах я. — Още ли те е страх?

— Не, не ме е страх — отговори тя, — но вярно ли е, че парашутистите се отнасят тъй с жените?

— Ти не слушай оня глупак — отвърнах й аз, — той не знае какво говори.

— Но истина ли е? — настоя тя.

— Не, не е истина… и после, ние ще заминем утре, ще отидем на село и там нищо няма да се случи, бъди спокойна.

Помълча малко и след това каза:

— Но за да можем да се върнем у дома, кой трябва да победи — германците или англичаните?

При въпроса й аз се заплетох, както вече казах, не четях вестници и освен това никога не се интересувах да разбера как върви войната. Но й отвърнах:

— Не знам какво правят… но едно ми е ясно… че всички — и англичани, и германци — са копелета… че обявяват война, без да питат нас, бедните хора… Но чуй какво ще ти кажа: за нас е важно някой да победи. Така войната ще свърши… германци или англичани, не е важно, само някой да бъде по-силен.

Но Розета разпитваше настойчиво:

— Всички казват, че германците били лоши… какво са направили мамо?

На това й отвърнах:

— Какво са направили ли? Ами това, че вместо да си стоят у тях, са дошли тук да ни досаждат… затова хората не могат да ги търпят.

— А там, където ще идем сега, германци ли има, или англичани?

Не знаех какво вече да й отговоря, но казах:

— Там няма нито германци, нито англичани… там има ниви, крави, селяни. Там се живее добре… А сега спи!

Без да продума повече, Розета се сгуши в мене и ми се стори, че накрая заспа.

Каква ужасна нощ! Събуждах се много пъти, а мисля, че и Розета не можа да мигне, макар че за да не ме безпокои, се правеше, че спи. Понякога ми се струваше, че се събуждам, а всъщност спях и сънувах, че се събуждам, понякога мислех, че спя, а пък бях будна и умората и нервността ме караха да се лъжа, че спя. И Христос не е страдал толкова много в градината, преди да дойде Юда да го предаде, колкото страдах аз през оная нощ. Сърцето ми се свиваше, като помислех, че трябва да напусна този дом, в който бях живяла цели двадесет години. Мислех си, че през време на пътуването ни можеха да обстрелват с картечници влака или пък че няма да има вече влакове, защото хората разправяха, че Рим можел да остане внезапно откъснат. Мислех и за Розета и мислех, че беше истинско нещастие, задето ми се падна такъв мъж, който на всичко отгоре умря, защото две сами жени в света без подкрепата и закрилата на мъж са в известен смисъл като двама слепци, които не виждат и не разбират къде са.

По едно време, не знам колко часа е било, чух да се стреля по улицата. С това бях вече свикнала, защото стреляха почти всяка нощ, като че ли се намирахме на стрелбище, но Розета се събуди и попита:

— Какво става, мамо?

— Нищо, нищо — отвърнах аз, — все същите копелета се забавляват да стрелят, дано се изтрепят помежду си!

После мина някаква колона камиони, точно под прозорците ни. Цялата къща се тресеше, а колоната не свършваше. Тъкмо ми се стори, че е преминала вече, ето че затрещя още един камион. Държах Розета в прегръдките си, а тя беше облегнала главата си на гърдите ми и изведнъж се навяха спомените за онези години, когато беше бебе и когато още я кърмех. Тогава гръдта ми тегнеше от мляко, както бива при чочарките, познати като най-добрите дойки в Лацио, а тя изсмукваше всичкото мляко и от ден на ден ставаше все по хубава. Беше като цвете и хората се спираха да я гледат. Помислих си, че е било по-добре да не се бе ражда, щом трябваше да живее в един свят като тоя, сред тревоги, опасности и страх. Но после си казах, че това са мисли, които навестяват човека нощем, че е грехота да мисля подобни неща. Прекръстих се в тъмнината и се помолих на Исус и Богородица. Чух, че пропява петел в съседния апартамент, където живееше едно семейство, което бе превърнало клозета си в кокошарник, и разбрах, че скоро ще съмне и вероятно чак след това съм заспала.

Стреснах се от звъна на входния звънец, някой сякаш много отдавна звънеше. Станах в тъмнината, излязох в преддверието и отворих вратата. Беше Джовани. Той влезе и каза:

— Как спите! Цял час звъня!

Бях по риза. И сега още гърдите ми стърчат без елече, а тогава бяха още по-хубави и твърди, с набъбнали зърна, сякаш искаха непременно да бъдат забелязана под тъканта на ризата. Забелязах, че той се загледа в гърдите ми, че очите под веждите му пламнаха като два въглена под пепелта. Разбрах, че се готви да ме хване за гърдите и като се дръпнах назад казах:

— Не, Джовани, недей… за мене ти вече не съществуваш и трябва да забравиш онова, което се случи… ако не беше женен, щях да се омъжа за тебе… но ти си женен и между нас не трябва да има вече нищо.

Той не каза нито да, нито не, но личеше, че прави усилие да се овладее. Накрая успя и каза със спокоен глас:

— Права си… но да се надяваме, че тая проклетница жена ми ще пукне през тази война… така, когато се върнеш, ще бъда вдовец и тогава ще се оженим… Толкова хора умират под бомбите, защо тя да не умре?

И този път аз отново останах потресена от думите му и почти не повярвах на ушите си, както когато беше казал, че мъжът ми е мърша, макар че му беше приятел и бяха неразделни. Познавах жената на Джовани и винаги съм мислила, че той я обича или поне че е привързан към нея, защото бяха женени от много години, а при това имаха и три деца. А ето че той говореше с омраза за нея и се надяваше тя да умре. От начина, по който говореше за нея, личеше, че я ненавижда отдавна и се сега изпитва към нея вече само омраза, ако въобще някога е изпитвал друго чувство.

Казвам истината — изпитах почти ужас при мисълта, че един мъж може да бъде приятел и съпруг толкова много години и после да започне да говори с такава студенина и злоба за нея, че му е отвратителна, а за приятеля си, че е мърша. Но за всичко това не казах нито дума на Джовани, който през това време беше влязъл в кухнята, и го чух, че се шегува с Розета, която също беше станала.

— Ще видиш, че и двете ще се върнете напълнели и че за вас това ще бъде единствената последица от войната… там на село има сирене, яйца, агънца… ще ядете и ще си живеете добре.

Вече всичко беше готово и аз изнесох на входа трите куфара, вързопа, с пакетите. Джовани взе двата куфара, вързопа — аз, а на Розета остана най-малкия куфар. Те се спуснаха надолу по стълбите, а аз се престорих, че се забавям, за да заключа вратата, и отидох в спалнята, измъкнах една плочка от пода и извадих оттам парите, които бях скрила. За ония времена сумата беше огромна — все в банкноти по хиляда лири. Не исках да ги взема в присъствието на Розета, защото с парите всичко става, а едно невинно същество всякога може да извърши някое неблагоразумие и да каже нещо, които другите не бива да знаят, а пък когато се отнася до пари, човек никому вяра да няма. На входа повдигнах полата си и сложих парите в един джоб, който бях ушила нарочно. След това настигнах Джовани и Розета на улицата.

Пред входа ни чакаше файтонче. Джовани не бе взел камиона си, защото се страхуваше да не би да му го реквизират. Помогна ни да се качим, след това се качи и той. Файтонът пое и аз не можах да не се обърна назад да погледна към кръстопътя, към дома и бакалницата, защото имах лошото предчувствие, че никога вече няма да ги видя.

Още не беше настъпил денят, но не беше вече и нощ. Въздухът беше сив и в дрезгавината хвърлих поглед към къщата си, която беше на ъгъла. Прозорците й бяха затворени, кепенцата на магазина — също. На стената на отсрещната сграда, която също беше на ъгъла, на втория етаж имаше една ниша във формата на медальон. Там, под стъклен похлупак, бяха поставили една икона, изобразяваща Богородица със златни мечове и с вечно горящо кандило. Помислих си, че това кандило, което гореше и през време на войната, и през време на глада, беше донякъде като надеждата ми, че ще се върна, и се почувствах по-ободрена. Тази надежда щеше да ме подкрепя и когато бъда далече.

В дрезгавината се виждаше целия кръстопът, подобен на празна театрална сцена след като вече актьорите са си отишли. Личеше, че бяха бедняшки къщи, разкривени къщурки, сякаш облегнали се едно о друга, с олющени мазилки, особено в основата от коли и автомобили. До моята бакалница беше складът за въглища на Джовани и стената около вратата му беше черна, като вратичка на пещ. В този час, не знам защо, чернотата ми навя тъга. И не можах да не си припомня, че в хубавите стари времена денем този кръстопът гъмжеше от хора, жени бяха приседнали на сламени столчета пред вратите, котки сновяха по калдъръма, деца скачаха на въже, младежи работеха в работилниците или влизаха в кръчмата, която беше винаги пълна. Като мислех за всичко това, усетих как сърцето ми се къса и разбрах, че тия къщурки и този кръстопът ми бяха скъпи може би защото бях прекарала целия си живот тук и защото, когато ги видях за първи път, бях още много млада, а сега бях зряла жена и имах вече голяма дъщеря.

— Няма ли да погледнеш къщата и бакалницата? — попитах Розета.

— Мамо, бъди спокойна — отвърна ми тя, — та нали ти самата каза, че след две-три седмици ще се върнем?

Въздъхнах и не казах нищо. Файтонът пое към Тибър, аз се обърнах напред и не погледнах вече към кръстопътя. Улиците бяха безлюдни, сивият въздух в дъното приличаше на пара, дигнала се от много мръсно пране. Утринната роса блестеше по камъните, които сякаш бяха от желязо. Не се виждаше жива душа, само тук-там се мяркаше по някое куче. Видях пет-шест грозни, гладни и мръсни кучета; те душеха по ъглите, после се изпикаваха на стените, по които висяха разкъсани цветни позиви, които призоваваха към война.

Преминахме Тибър по моста Гарибалди, прекосихме улица Аренула, после площад Арджентина и площад Венеция. На балкона на двореца на Мусолини висеше черно знаме, подобно на онова, което няколко дни преди това видях на площад Колона, и от двете страни на врата стояха на пост двама въоръжени фашисти. Площадът беше безлюден и изглеждаше по-голям от друга път. Отначало не забелязах златния сноп на черното знаме и ми се стори, че е траурно знаме, още повече, че не духаше вятър, та то висеше отпуснато и наистина приличаше на ония парцали, които хората окачват на вратата, когато в къщата има мъртвец. После между диплите забелязах златния сноп и разбрах, че това е знамето на Мусолини. Тогава попитах Джовани:

— Какво, да не се е върнал Мусолини?

Той пушеше половината си цигара и ми отвърна тържествено:

— Върна си и да се надяваме, че ще остане тук завинаги.

Отговорът му ме учуди, защото знаех, че Джовани мрази Мусолини. Но той винаги ме изненадваше и никога не можех да предвидя какво ще му мине през главата. После усетих, че ме мушва с лакътя в ребрата и видях, че ми смига по посока на файтонджията, с което искаше да каже, че ми е отговорил тъй, защото се страхува от него. Това ми се стори прекалено, защото файтонджията ми изглеждаше добро старче. Белите му коси се подаваха изпод шапката и много ми приличаше на дядо ми. Бях сигурна, че този старец никога не би отишъл да издаде, но не казах нищо.

Продължихме по улица Национале. Въздухът започна да се избистря и на върха на Торе ди Нероне се показа розов слънчев лъч. Когато пристигнахме на гарата обаче и влязохме вътре, всички лампи още светеха, като да не беше вече стъмнало. Гарата гъмжеше от хора, по-голямата част бедняци като нас, с вързопи, но имаше и много германски войници, натоварени с оръжие и раници, прави, струпани един върху друг, в най-тъмните ъгли на чакалнята.

Джовани отиде да купи билети и ни остави по средата на гарата с куфарите. Докато чакахме, изведнъж под навеса на гарата пристигнаха с голям шум десетина, облечени в черно като дяволи от ада.

След черното знаме на площад Венеция тези мотоциклетисти, облечени в черно, ме изпълниха с недоволство и си помислих: „Защо пък в черно? За какво е целият този траур? Нещастници, копелета, със своя проклет черен цвят наистина ни донесоха нещастие.“

Мотоциклетистите спряха моторите, опряха ги на колоните при входа и застанаха до вратите с лица, засенчени от черни кожени каски, и с ръце на пистолетите, които висяха на коланите им. Изведнъж дъхът ми спря от страх и сърцето ми заби силно, защото помислих, че черните мотоциклетисти блокират входовете, за да арестуват всички ни, както често правеха, след което откарваха хората с камиони и за тях вече нищо не се чуваше. Огледах се, за да намеря с очи път за бягане. Но после видях, че на входа откъм влаковете се зададе група мъже, а черноризците се развикаха:

— Дайте път, дайте път!

Разбрах, че мотоциклетистите бяха дошли за посрещането на някоя важна особа. Не видях кой беше, защото тълпата ми пречеше, но след малко чух отново шума на отдалечаващите се проклети мотоциклетисти и разбрах, че бяха заминали подир колата на тази особа.

Джовани се приближи до нас с билети в ръка и каза, че били до Фонди. Оттам нататък щяхме да стигнем до село през планините.

Излязохме от гарата и отидохме до влака под навеса. Там грееше слънце и лъчите му се плъзгаха по плочника, тъй както се плъзгат по пътеките между леглата в болниците и по дворовете на затворите. Под навеса нямаше хора и влакът по цялата си дължина изглеждаше празен. Но когато се качихме и тръгнахме по коридорите на вагоните, видях, че е претъпкан с въоръжени германски войници. Бяха с раници на гръб, с каски над очите и с пушки между колената си. Бяха много, не бих могла да кажа колко. Минавах ме от едно купе в друго и виждахме все същата картина; осем германски войници с всичкия този багаж на гръб, неподвижни и смълчани, сякаш бяха получили заповед да не мърдат и да не говорят. Най-после в един вагон от трета класа намерихме италианци. Бяха се натъпкали по коридорите и в купетата като добитък, който отвеждат на клане и затова не е важно дали е настанен добре — нали след малко ще трябва да умре. И те като германците нито говореха, нито се движеха, но тук поне беше ясно, че неподвижността и мълчанието се дължаха на умората и отчаянието, докато германците изглеждаха готови всеки момент да скочат от влака и да се хвърлят в бой.

— Ще видиш — казах на Розета, — че през целия път ще трябва да стоим на крак. И наистина след като обикаляхме не зная колко време под онова слънце, което печеше през замърсените стъкла на прозорците и беше вече нажежило вагоните, сложихме и ние куфарите си в коридора пред клозета и се сгушихме, както можахме. Тогава Джовани, който вървеше подир нас във влака, каза:

— Е, хайде, ще ви оставя. Ще видите, че след малко ще потеглите.

Но един мъж, облечен с черен костюм, седнал до нас на куфара си, му възрази мрачно, без да вдигне очи:

— Краставици, след малко… вече три часа чакаме…

Джовани се сбогува с нас, като целуна Розета по страните, а мене в ъгъла на устните. Може би той искаше да ме целуне по устата, но аз успях да си извърна навреме лицето. Щом си отиде, седнахме на куфарите си, аз по нависоко, Розета по на ниско, отпуснала глава на коленете ми.

След като стояхме около половин час така сгушени, без са говорим, Розета ме запита:

— Мамо, кога ще тръгнем?

— И аз знам колкото тебе — отвърнах.

Не зная колко време съм стояла така неподвижна и Розета сгушена в краката ми. Хората в коридора дремеха и въздишаха, а слънцето започваше да жари силно и отвън от плочниците не долиташе никакъв шум. Германците също мълчаха сякаш не съществуваха. После изведнъж в най-близкото купе германците започнаха да пеят. Не може да се каже, че пееха лошо. Гласовете им бяха ниски и дрезгави, но пееха вярно, и аз, която бях слушала как весело пеят нашите войници, когато пътуват във влака, изпитах тъга, защото тези пееха на своя език нещо, което звучеше много тъжно. Пееха бавно, като че нямаха желание да воюват, защото песента им беше наистина пропита с тъга.

Обърнах се към мъжа, облечен с черен костюм,който седеше до мене:

— И те не обичат войната… в края на краищата и те са хора… чуй колко тъжно пеят…

Той отвърна навъсено:

— Ти не ги разбираш тия работи… това е техният химн, като нашия, кралския. — И след като помълча, добави: — Истинската тъга е на нас, италианците!

Най-после влакът потегли, без изсвирване, без сигнал на тръба, безшумно, сякаш случайно. Искаше ми се за последен път да се помоля на дева Мария да закриля мене и Розета от всички опасности, срещу които отивахме, но толкова много ми се доспа, че нямах сили да го сторя, а само помислих: „Тия копелета…“, без да зная за кого точно мислех: дали за германците, за англичаните, за фашистите, или за италианците. Може би по малко за всички.

След това съм заспала.